Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 05.12.2012 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на пети декември през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 731 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищцата в първоинстанционното производство против решение № 760/08.10.2012г. по гр.д. № 2045/2012г. на СлРС, с което е  осъдена Д.Д.М. да заплати на Б.Д.У. на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД с,мата 1 050 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, настъпило от получаване на суми за детски надбавки от ответницата за периода м.09.2009г. до 29.02.2012г., ведно със законовата лихва за забава, считано от датата на предявяването на исковата молба на 27.04.12г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото.

Във въззивната си жалба ответницата в първоинстанционното производство атакува изцяло цитираното решение, като счита, че то е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Твърди, че не е налице основната предпоставка по чл. 59 от ЗЗД – неоснователно обогатяване от нейна страна за сметка на ищеца. Заявява, че правната норма на чл. 9 ал. 3 от ЗСПД определя кой от родителите да получава детски добавки за детето, а посочената от РС съдебна практика, касаеща правото на иск по чл. 59 от ЗЗД, е от 1986г. – тоест – преди влизането в сила през 2004г. на ЗСПД, поради което е неприложима. Също така заявява, че със заповед от 04.01.11г. на директора на Д”СП” й е определена помощ за две деца поради липса на влязло в сила съдебно решение относно родителските права. Оплаква се и, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че тя не е полагала грижи за детето Б., доказано е, че е полагала такива, купувала му е дрехи и учебни пособия. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли предявения иск. Претендира разноските.

Във въззивната жалба е направила искане за събиране на ново писмено доказателство, което съдът е оставил без уважение с мотивирано определение, държано в о.с.з., поради настъпила преклузия.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, оборва наведените в нея доводи и заявява, че решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон и съдебната практика, като развива подробна аргументация в тази насока. Моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт. Претендира разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението  като правилно, законосъобразно и обосновано.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 26о и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Несъстоятелно е твърдението, че не е налице основната предпоставка за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД – неоснователно обогатяване на въззивницата-ответница, за сметка на обедняването на ищеца.

В действителност искът е предявен от Б.У., в качеството му на баща и законен представител на малолетното дете Б., тоест – практически обедняването на детето е правопораждащият факт и той е установен несъмнено. Правото на родителя да търси обезщетението е процесуално такова и е производно на качеството му на законен представител.

В случая е доказано безспорно наличието на всички елементи, които са само обективни, на фактическия състав на нормата на чл. 59 от ЗЗД.

Родителските права спрямо малолетното дете Б. са предоставени за упражняване на бащата с влязло в сила съдебно решение от 20.10.10г. по гр.д. № 814/10г. на СлРС, но то е живяло при него непрекъснато през целия процесен период - от м.09.09г. до 29.02.12г. Бащата се е грижил за него и е извършвал разходи за неговото отглеждане и възпитание. През този период детските добавки в размер на 35 лв. месечно за детето са получавани от майката, която не ги е давала на бащата. Майката понякога е купувала вещи и е давала пари на детето Б..

Същността и предназначението на сумите за детски добавки е те да бъдат използвани точно за нуждите на детето. Те не представляват цялата му издръжка, такава следва да бъде осигурявана от неговите родители – независимо дали е присъдена със съдебно решение, или се дава доброволно. Те могат да решат кога, в какъв размер и за какво да дават суми за нуждите на своето дете, но тези суми не заместват и не се приспадат от сумата на детската добавка – последната е предназначена изцяло и единствено, съгласно установените от държавата мерки за социално подпомагане, за детето. Когато родителите не живеят заедно и родителските права спрямо детето са предоставени надлежно на единия родител, правната норма предвижда месечните помощи за деца да се изплащат на него. Това разрешение на въпроса е несъмнено когато правното положение отговаря на фактическото, но то е аналогично приложимо, макар и без изрична норма, и в случаите, когато е налице разминаване между тях. Тоест, когато детето живее при единия родител, без да има произнасяне по въпроса за родителските права, същият следва да получава определените добавки, а дори такива да се изплащат/превеждат на другия родител, при когото детето не живее, последният следва да ги дава на отглеждащия детето родител. Както се посочи, това задължение е пряко следствие от целта, за която са предвидени тези месечни помощи – тя не може да се разглежда изолирано от действителното положение и сумата „следва” детето, а не родителя, на когото е била предоставена формално.

Така в случая, ответницата е получавала месечните добавки за детето Б. през процесния период, но то не е живяло при нея. Тези суми, в тяхната цялост, се полагат на детето и като не ги е давала на бащата, при когото то е живеело, майката се е обогатила без основание, за сметка на неговото обедняване. Без значение е спорадичното даване на пари или купуване на вещи – не може да се приеме, че това е било именно от средствата, получени като месечни добавки /нито че са били равни на тях през всеки един месец от процесния период/, а не морален акт на добра воля от страна на родител към дете. Месечната добавка е изцяло дължима към детето, а извън нея, както се посочи вече, няма пречка родителят да дава и други средства за неговата издръжка, която винаги надвишава размера на помощта.

Следователно общо получените от ответницата чрез Д”СП”-Сливен месечни помощи за детето Б. през процесния период в размер на 1050 лв., които тя не е дала на ищеца за детето, представляват сума, с която тя се е обогатила без основание. Бащата, като законен представител на малолетното дете, е обеднял с неполучаването им и размерът на обедняването е равен на този на обогатяването, поради което ответницата следва да бъде осъдена да заплати тази сума.

Върху нея дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, каквото е поискано от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на главното задължение.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :         

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 760/08.10.2012г. по гр.д. № 2045/2012г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА Д.Д.М. да заплати на Б.Д.У. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена наиска под 5 000 лв.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: