Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 19.12.2012 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на деветнадесети декември през двехиляди и дванадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора …........……….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 744 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 211/12.10.2012г. по гр.д. № 140/2012г. на НзРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на Л.С.С. обезщетение в размер на 500 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконни действия на държавата, изразяващи се в незаконното обвинение за извършване на престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК по дознание №182/2011г. на РУ „Полиция” – гр. Първомай, по което производството е прекратено с постановление от 09.01.2012г. на РП-Първомай, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 16.02.2012г.,  до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен над тази сума до пълния претендиран размер от 10 000 лв., като неоснователен, и са присъдени на ищеца разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.

Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС, за сумата над 500 лв. Въззивникът счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента и интензитета на претърпените психически страдания, отражението на обвинението сред роднините и познатите на ищеца, и така е присъдил обезщетение под справедливо дължимото, което счита, че е в размер на 10 000 лв. Не е съобразил точно заключенията на съдебно-психиатричната експертиза и така е стигнал до незаконосъобразни правни изводи. Развива подробни съображения в тази насока. Освен това заявява, че неправилно са определени и дължимите му разноски. С оглед изложеното иска въззивният съд да отмени в отхвърлителната част решението на НзРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 500 лв. до претендираните 10 000 лв. Няма направена претенция за разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителната част на решението относно присъденото обезщетение от 500 лв. Въззивникът счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетели, които са в близки родствени връзки с ищеца, показанията на свидетеля Вели касаят период преди воденето на досъдебното производство срещу ищеца и не е доказана причинната връзка между твърдените вреди и прекратеното наказателно производство за престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК. Въззивникът твърди и, че неоснователно е било изцяло възприето от РС заключението на медицинската експертиза, тъй като е напълно възможно депресивното състояние на ищеца да е започнало в по-ранен момент, когато срещу него е било водено и друго наказателно производство – за престъпление по чл. 234 ал. 1 от НК. Поради това счита, че искът е изцяло недоказан, моли въззивния съд да отмени в осъдителната част решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови ново, с което отхвърли претенцията изцяло и за присъдените 500 лв.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли въззивиня съд да уважи неговата жалба като отмени в отхвърлителната му част акта на РС и вместо това постанови решение, с което уважи изцяло иска му. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, вторият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба на ищеца. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което отхвърли изцяло иска.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

Те не се променят по никакъв начин във въззивната фаза, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, тъй като и уважителната, и отхвърлителната му част са изцяло атакувани съответно с всяка от двете жалби.

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т.2 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Основанието на ищеца – тоест обстоятелството, на което се позовава, за да обоснове състоятелността на претенците си, е прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност – тоест – хипотезата, че деянието не е извършено от това лице. Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 2 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като  правозащитния орган, който е предявил и повдигнал обвинение против ищеца за извършване на престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК и това състояние е продължило за срок от около два месеца.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищеца, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според първият въззивник необосновано го е занижил, а според втория – такова въобще не се дължи.

Ищецът счита, че не са отчетени напълно степента, продължителността и интензитета на неговите душевни страдания, от своя страна ответникът заявява, че не е доказана нито тежестта на неимуществената вреда, нито причинната й връзка с действията на прокуратурата по конкретното обвинение.

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид продължителността и вида на търпените от ищеца емоционални терзания, съдът намира, че сумата 500 лв. представлява максимално справедливият паричен еквивалент за тяхното обезщетяване.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ищец, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган. В случая ищецът носи тежестта на доказване на тези положителни факти, от които извлича изгодните за себе си правни последици, но от ангажираните от него доказателствени средства не може еднозначно и непререкаемо да се направи извод, че душевното и емоционалното му състояние, което описват свидетелите, се дължи точно и единствено на воденето на това наказателното производство – за престъпление по чл. 209 ал. 1 от НК, срещу него, тъй като е неоспоримо установено, че непосредствено преди привличането му като обвиняем за него, той е бил признат за виновен за престъпление по чл. 234 ал. 1 от НК и му е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 11 месеца с 3 години изпитателен срок. От свидетелските показания не може  недвусмислено да се разграничат тези душевни болки и страдания, чийто единствен произход е това наказателно производство, което впоследствие е било прекратено. Продължителността на последното е била около 2 месеца и мярката за неотклонение е била „подписка”, което не обуславя само по себе си тези вреди, твърдяни в исковата молба. Съдебно-психиатричната експертиза в основата си е изградена върху данни, взети от самия ищец и неговите близки, които не могат да обвържат съда със своята достоверност, а клиничният преглед е установил единствено „депресивен епизод с умерена тежест”. Заключенията на вещото лице за неговия генезис и релацията му към всяко от двете наказателни производства, както и коментарите на тежестта на всяко от тях, също не са меродавни за съда, тъй като те не са медицински обосновани, поради което представляват житейски предположения. Недоказани остават твърденията на ищеца, че воденето на производството по чл. 209 ал. 1 от НК се е отразило негативно и върху семейните му взаимоотношения и бизнес-контактите му. Недостатъчната плътност и убедителност на свидетелските показания в тази посока не дават основание да се определи по-голямо обезщетение от посоченото по-горе, чийто размер, съдът счита, че кореспондира адекватно на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца.

Поради това неговата въззивна жалба се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Въззивната инстанция намира и въззивната жалба на ПРБ за неоснователна, тъй като не споделя изложените в нея аргументи, поради което тя също не следва да се уважава.

По-голямата част от доводите на въззиваемия са обсъдени по-горе, а що се отнася до кредитирането на свидетелските показания на лицата в роднинска връзка с ищеца, настоящият състав намира, че това не е достатъчно те да се изключат от доказателствения материал. В случая именно близките им взаимоотношения предпоставят знанието на тези лица за състоянието на ищеца и личните им впечатления са непосредствено възприети. Естествено е най-ясна представа за преживяванията му да имат хората от близкото му обкръжение, които, освен това, са и негови съседи, и доколкото тези свидетели не проявяват пристрастие и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, въззивният съд възприема показанията им като годно доказателствено средство.

Не може да се отрече изцяло и наличието на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като резултат от воденото и прекратено поради недоказаност наказателно производство. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. Самият факт, че лицето не е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение, е вредоносен, неговото доказване предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Така, в случая, както вече бе посочено, са налице всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата чрез ПРБ за обезвреда. Ответникът дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди в определения по-горе размер от 500 лв., за който искът следва да се уважи. Над тази сума, до пълния размер от 10 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Касае се за забавено изпълнение на парично задължение и ответникът дължи лихва от датата на поканата, за каквато се счита исковата молба, до окончателното изплащане на главницата.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, тъй като обжалваните му части фактически обхващат пълния предмет на спора. Разноските на ищеца правилно са присъдени съразмерно на уважената част от иска.

С оглед изхода на въззивното производство – отхвърляне на двете въззивни жалби, всяка от страните следва да понесе разноските си за тази инстанция както ги е направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 211/12.10.2012г. по гр.д. № 140/2012г. на НзРС.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване през ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                       

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    

 

         ЧЛЕНОВЕ: