Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   23

 

                                                      гр. Сливен, 13.02.2013 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МАРЕВА

                                                                 мл. с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря И.К., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 760 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

   Образувано е въз основа на подадена от ответниците в първоинстанционното производство - А.М.К., Ш.   Х.   К., Х.Х. С. и М.М.С., въззивна жалба против Решение № 46 от 19.05.2012 г., постановено по гр.д. № 138 по описа за 2011 г на Районен съд – гр.Котел, с което е признато за установено по иска на Х.А.Д., с правно основание чл.124 от ГПК, правото му на собственост  по отношение на:

1.   Х.Х.К., ЕГН **********, че ищецът Х.     А.Д. е собственик, с отстъпено право на строеж, върху 115   кв.м., заснети неправилно към имота на ответника в резултат на допусната грешка при заснемане на имотната граница по кадастралната   карта   между   поземлен   имот  87031.502.471.470   и   поземлен имот 87031.502.471.327.

2.   А.М.К., ЕГН **********,***; Ш.   Х.   К., ЕГН **********,***; Х.Х. С. ЕГН ********** ***; М.М.С. ЕГН **********,***, че ищецът Х.А.Д., с посочени данни, е собственик (с отстъпено право на строеж) върху 115 кв.м.,   заснети неправилно към имота на ответниците в резултат на допусната грешка при заснемане на имотната граница по кадастралната карта между поземлен имот 87031.502.471.470 и поземлен имот 87031.502.471.326.

   Със същото решение съдът постановил на основание чл.53, ал.1, т.1 от ЗККР да бъде извършена поправка на кадастралната карта на с.Ябланово, общ.Котел, одобрена със Заповед № РД – 18 – 8/28.03.2007 г. на Агенцията по кадастър, в частта й за поземлен  имот с идентификатор 87031.502.471.470, с административен   адрес:   улица   „С.К."      *, съгласно съдебното решение по установените от съда граници, местонахождение, форма и площ.

   Със същото решение ответниците А.М.К., Ш.   Х.   К., Х.Х. С. и М.М.С. са осъдени да заплатят на ищеца Х.А.Д. направените по делото разноски в размер на 965,99 лв.

   В жалбата си до съда въззивниците, обжалват изцяло цитираното решение на Районен съд – гр.Котел, като твърдят, че решението е недопустимо и евентуално незаконосъобразно. Първото възражение за недопустимост е досежно липсата на активна процесуална легитимация на ищеца. В жалбата се сочи, че ищецът е собственик само на построената в имота сграда, въз основа на отстъпеното му право на строеж, но не бил носител на правото на собственост върху дворното място. На следващо място се правят възражения за недопустимост на предявения иск спрямо третия и четвъртия ответник, тъй като липсвали твърдения, които да удостоверят пасивната им процесуална легитимация. От друга страна се твърди, че разпоредителната сделка обективирана в нот. акт №48, том 1, дело № 50 от 2007 г. по описа на РС – Котел, не е била извършена по време на брака между Х. и М. С.. На следващо място се твърди, че в диспозитива на съдебното решение е признато правото на собственост по отношение на ответник който не е бил формулиран в петитума ни исковата молба, нито е участвал в процеса. Сочи се, че дори искът да е основателен, съдът е постановил „свръх петитум”, тъй като исковата претенция е била за 45 кв. м, а в решението, съдът се е произнесъл за 115 кв.м. Евентуално се излагат съображения във връзка с неоснователност на предявения иск, ако не бъдат приемани възраженията за неговата недопустимост. Аргументите в тази насока са, че съдът не е изготвил надлежен доклад по смисъла на чл. 146 ГПК. Следвало е да констатира нередовност на исковата молба и да я остави без движение. Фактическата обстановка била лаконична и неясна, обсъждани били само свидетелските показания на разпитаните по инициатива на ищеца свидетели, което довело до неправилно прилагане на материалния закон. По същество липсвали мотиви на съдебното решение. Не ставало ясно нито от фактическата констатация, нито от диспозитива на решението на какво основание на съдът е приел, че ищецът е собственик на 115 кв.м от един несъществуващ по кадастралната карта имот. Неоснователността на предявения иск по чл. 124 ГПК обуславяла неоснователност на претенцията по чл. 53 ал.1 т.1 ЗКИР. Решението се обжалва и в частта за разноските, като се сочи, че въззивниците не дължат тези разноски, тъй като в описа от чл.80 ГПК били включени разноски които не са направени в самото производство, например разходите за нотариални покани в размер на 119,99 лв.

    С оглед на изложеното въззивниците молят решението да бъде обезсилено и производството по делото прекратено и евентуално, ако съдът счете обжалваното решение за допустимо твърдят, че е незаконосъобразно, паради което молят въззивният съд да разгледа спора по същество, да отмени обжалваното решение и да отхвърли като неоснователни и недоказани предявените искове.

     В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от процесуалния представител на въззивемия. Въззиваемият намира, че подадената въззивна жалба е допустима, но неоснователна, тъй като атакуваното решение не страдало от посочените пороци. По-голямата част от наведените отменителни доводи се оборват като се твърди, че по същество се касае за допуснати от районния съд очевидни фактически грешки, които са били поправени от съда по реда на чл. 247 от ГПК. На следващо място се сочи, че възраженията на въззивниците са преклудирани, тъй като след редовното им призоваване пред районния съд, същите са имали право да подадат отговор на исковата молба, а те не са подали такъв и не са взели никакво участие в производството пред РС. Във въззивната жалба не се навеждат никакви доводи за особени и непредвидени обстоятелства, които да са преградили правото им на защита пред РС. С оглед на това счита, че въззивниците следва да търпят неблагоприятните за тях последици от съдебното решение. Сочи се, че с оглед на представените по делото доказателства, е доказана активната легитимация на ищеца. В тази насока е и представено писмено доказателство във връзка с установяване на идентичност между Х.А.Д. и Ж.А.К., тъй като се касаело за едно и също лице, чието име е променено в следствие на възродителния процес. По отношение на възраженията за недопустимост на иска спрямо третия и четвъртия ответник се изразява становище, че същите не следва да бъдат споделени, тъй като доказателства оборващи тези твърдения не са били представени и не са били събрани. Сочи се, че не възможно упражняване на давностно владение върху имот, който не е съществувал по местонахождение, площ и граници. В отговора процесуалния представител се позовава и на разпоредбата на § 1 от Закона за държавната собственост,  давността за придобиване на държавни общински имоти спира да тече до 31.12.2014 г. Изразява се становище, че съдът правилно е установил правото  на собственост, поради което решението е правилно и законосъобразно, както и в частта относно присъдените разноски.

   От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски.

    В срок е постъпила втора жалба от А. и Ш. К., срещу Решение № 77/01.10.2012 г., постановено по гр.д. № 138/2011 г. по описа на Котелски районен съд, с което е била поправена на основание чл. 247 ГПК очевидната фактическа грешка в решението, което се атакува с първата въззивна жалба. В жалбата се излагат твърдения, че по същество не са били на лице основанията за поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като тя е налице тогава, когато има несъответствие между формираната воля на съда и външното й изразяване. В настоящия случай липсвали мотиви относно основателността на предявения иск, поради което счита, че молбата страда на основание чл. 247 ГПК следва да отхвърлена и решението да бъде отменено като незаконосъобразно. Жалбоподателите молят решението да бъде отменено, като незаконосъобразно и да бъде постановено ново, с което молбата по чл.247 от ГПК да бъде оставена без уважение.

  Постъпил е писмен отговор на подадена жалба от процесуалния представител на въззиваемия, в който заявява, че жалбата е допустима, но неоснователна, тъй като атакуваното решение не страдало от визираните във въззивната жалба пороци. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено.

            В срока за отговор на въззивната жалба не е подадена насрещна въззивна жалба.    

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В съдебно заседание въззивниците, редовно призовани, първите трима се явяват лично и с процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК – адв.Ч..  Въззивницата М.С., редовно призована, не се явява, не се представлява. Процесуалният представител на въззивниците поддържа въззивните жалби, няма възражения по доклада на жалбите и отговорите, няма доказателствени и процесуални искания. По същество поддържа исканията си изложени във въззивната жалба. Претендира разноски и представа списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемият, редовно призован, се явява лично, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК – адв.М., който поддържа отговорите на въззивните жалби, няма възражения по доклада на жалбите и отговорите, няма доказателствени и процесуални искания. Моли двете атакувани решения да бъдат потвърдени. Претендира разноски и представа списък по чл.80 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, срещу подлежащи на обжалване актове.

  С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решение в обжалваната част е валидно, но недопустимо по различни от изложените във въззивните жалби съображения.

  Първоинстанционното решение е обжалвано изцяло и при проверката за неговата допустимост настоящата инстанция констатира, че същото е изцяло недопустимо, като постановено по непредявен иск, вместо по предявения. Съображенията за това са следните:

   От исковата молба е видно, че предявеният от ищеца иск е с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.53, ал.2 от ЗКИР. Такава правна квалификация е дал и районния съд в определението си по чл.140 от ГПК във връзка с подготовката на делото в закрито съдебно заседание/лист 51 от първоинстанционното производство/. В същото време с решението по съществото на правния спор, съдът се е произнесъл по два обективно съединени иска с квалификация чл.124 от ГПК и чл. 53, ал.1, т.1 от ЗККР. Разглеждането на иск, който не е предявен, и неразглеждането на предявения, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение.

    В своята задължителна и константна практика ВС и ВКС последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд /Решение № 45 от 20.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 516/2009 г., II т.о. постановено по чл.290 от ГПК/. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.

  От исковата молба е видно, че ищецът е изложили факти и обстоятелства, сочещи на иск с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.53, ал.2 от ЗКИР. Ясно и недвусмислено е посочил, че при отразяване на границите на процесния имот били допуснати непълноти и грешки, като на кадастралната карта имота не бил нанесен в истинската си форма, площ и материализирани на място граници. С крайния си акт обаче, съда недопустимо се е произнесъл по иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК установяващ правото на собственост на ищеца към настоящия момент. Неправилната правна квалификация в случая е довела и до изместване на релевантните за спора факти, по които съдът следва да се произнесе с крайния си акт по съществото на делото.

  Установителният иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК дава защита на правото към настоящия момент. Този иск се предявява спрямо имот, който ако се намира в урегулирана територия следва да е нанесен по плана и да се индивидуализира с данните по актуалното му регулационно състояние. Искът с правна квалификация чл.53, ал.2 ЗКИР е установителен иск за собственост върху имоти към минал момент – този на приемане на кадастралния план /сега ПУП/. По тези дела се налага преценката на това, дали към момента на съставяне на кадастралната основа на регулационния план, предишния  регулационен план е бил приложен – т.е. дали парцелните граници по стария регулационен план са се трансформирали в имотни и е следвало да станат парцелни граници по новия регулационен план. Решението по този спор установява какви са били правата на страните по спора към момента на одобряване на плана.

   С оглед на изложеното се налага извод, че е недопустимо предявяване, респ. произнасяне по иск по чл.124 от ГПК, ако между страните  е налице спор за материално право, чиято цел е да се поправи допусната грешка или непълнота в кадастралната основа. Следователно при едновременно предявени искове по чл.53, ал.2 ЗКИР и иск по чл.124, ал.1 ГПК, необходимо е първо да се проведе успешно специалния иск по чл.53, ал.2 ЗКИР и да е завършена административната процедура за поправка на кадастралната основа на плана и съответно за изменение на дворищнорегулационния план, чрез привеждане на вътрешните регулационни линии на парцелите в съответствие с имотните граници. В противен случай предявения иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК е недопустим, както и постановеното по такъв иск решение - Решение № 1022/17.03.2010 г. І г.о. ВКС; Решение № 401/17.05.2010 г. І г.о. ВКС; Решение № 81/08.03.2011 г. І г.о. ВКС; Решение № 194/14.07.2011 г. І г.о. ВКС.

  Въззивният съд, с оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК, извършва служебна проверка относно допустимостта на обжалваното решение и при констатирането на недопустимост, процедира по реда на чл.270, ал.3 от ГПК. Тъй като констатираната недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в случая се изразява в разглеждане на непредявен положителен установителен иск  за собственост и липсва произнасяне по предявения такъв по чл.53, ал.2 от ЗКИР, който е установителен иск за собственост към един минал момент - моментът на изготвяне на кадастралната основа, то въззивният съд следва да обезсили постановеното порочно съдебно решение и да върне делото на същия съд за ново разглеждане и произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав. Основанието за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт е липсата на произнасяне по спорното материално право, въведено с исковата молба. След като липсва произнасяне по същество на предявения иск от първата инстанция, въззивният съд не може за пръв път сам да постанови решение по същество.

  По отношение на втория диспозитив на атакуваното съдебно решение, с който съдът постановил на основание чл.  53, ал.1, т.1 от ЗККР да бъде извършена поправка на кадастралната карта на с.Ябланово, общ.Котел, одобрена със Заповед № РД – 18 – 8/28.03.2007 г. на Агенцията по кадастър, в частта й за поземлен  имот с идентификатор 87031.502.471.470, с административен   адрес:   улица   „С.К."      15, съгласно съдебното решение по установените от съда граници, местонахождение, форма и площ, настоящият състав намира същия за недопустим, тъй като такъв иск не е бил предявяван от ищеца. Предявен е иск с правна квалификация чл.53, ал.2 от ЗКИР, който е установителен иск за собственост към един минал момент - моментът на изготвяне на кадастралната основа. След влизане в сила на решението, с което искът по чл.53, ал.2 от ЗКИР е бил уважен, ищецът може да поиска въз основа на него да бъде изменен дворищно – регулационния план. В този смисъл съдът не следва да постановява да бъде извършена поправка на кадастралната основа, тъй като самата поправка се явява следствие от уважаване на иска по чл.53, ал.2 от ЗКИР. Съгласно разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗКИР, непълнотите или грешките на основните данни в кадастралната карта и кадастралните регистри, се допълват или поправят по молба на заинтересуваното лице. Когато тези непълноти или грешки са свързани със спор за материално право, те се отстраняват след решаването му по съдебен ред. В настоящия случай е предявен именно установителен иск за собственост към минал момент, резултата от който може да даде основание за извършване на поправка на кадастралната карта и кадастралния регистър. Административният орган може да издаде заповед или да откаже да стори това, но заповедта му няма конститутивно действие, тя не създава право на собственост. Поради това е предвиден и специалния иск по чл. 53 ал. 2 от ЗКИР, разглеждането на който става по общия исков ред, тъй като решението по него има преюдициално значение по отношение на административната процедура по самото евентуално допускане на поправката на някой от посочените в правната норма документи.

 Обжалваното решение, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка образува с основното обжалвано решение едно цяло. Поради това съдът намира, че е достатъчно да бъде обезсилено само основното атакувано решение.

 Поради изложените съображения, настоящият състав намира за безпредметно обсъждането на правилността на атакувания съдебен акт, поради което няма да излага мотиви в тази насока.

При новото разглеждане на делото, първоинстанционният съд следва да съобрази и направените от страните разноски.

Ръководен от гореизложеното и на основание чл.270, ал.3, предл.3 от ГПК, съдът

 

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОБЕЗСИЛВА Решение № 46/19.05.2012 г., постановено по гр.д. № 138/2011 г. на Котелски районен съд, като НЕДОПУСТИМО.

 

ВРЪЩА делото на Котелски районен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявения иск.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                                     ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                                             2.