Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 16.01.2013 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети януари през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 762 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство против решение № 761/08.10.2012г. по гр.д. № 2399/2012г. на СлРС, с което е  отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от ЗАД „Алианц България”, гр. София, против „Фортуна 5” ООД, гр. Сливен, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 213 ал. 1 от КЗ, за признаване за установено между страните, че второто дружество дължи на първото сумата 11 583, 35 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение на застрахованото лице „Аутобохемия” АД, гр. София по покрит застрахователен риск – неплащане на лизингови вноски, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 22.03.2012г. до окончателното изплащане на главницата и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно, поради погрешно прилагане на материалния закон. Счита, че е несъстоятелен аргументът на РС, че ищецът не е  доказал отказа на ответника да предаде обратно автомобила, тъй като това е отрицателен юридически факт, който не подлежи на доказване. Твърди, че погрешно е разпределена доказателствената тежест в процеса. Освен това въззивникът заявява, че задължението за връщане произтича пряко от договора за лизинг и от закона. Задължението е и срочно, и ответникът е следвало, за да се защити, да докаже връщане на лекия автомобил към датата на събитието, представляващо покрит застрахователен риск. Въззивникът твърди още, че решаващият съд е смесил състави от процесуалния закон, които са довели до неговото объркване и погрешно решаване на спора и в материалноправен аспект. Заявява, че дори и да върне автомобила, лизингополучателят не се освобождава от задължението да плаща месечните лизингови вноски, което следвало от аналогията със срочното наемно правоотношение и от характеристиката на договора за финансов лизинг като кредитираща сделка. Счита, че съдът не е обърнал внимание на друг съществен момент – суброгацията настъпва по силата на закона и не е необходимо никакво съгласие от страна нито на застрахования, нито на третото лице, което означавало, че със самото изплащане на застрахователното обезщетение застрахователят автоматично придобива правото да получи обратно това, което е платил, за да покрие отговорността на третото лице. На последно място въззивникът твърди, че връщането или невръщането на автомобила не е толкова съществено обстоятелство – важният факт е неплащането на лизинговите вноски, защото именно тяхното плащане, респективно – неплащане, е застраховано. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи в пълен размер предявените положителни установителни искове. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, оборва наведените в нея доводи и заявява, че решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон и съдебната практика, като развива подробна аргументация в тази насока. Моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба на изложените основания, оспорва отговора на насрещната страна и моли настоящата инстанция да отмени атакуваното решение изцяло и вместо него постанови ново, с което уважи предявените при условиятана обективно кумулативно съединяване установителни искове напълно. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба, моли съда да отхвърли последната и потвърди решението  като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Ищецът – въззивник в това производство, претендира дължимост на сума, заплатена от него като застраховател, който, след заплащането на застрахователното обезщетение, се е суброгирал в правата на застрахования по лизинговия договор, сключен от последния с ответника.

За да се породи правото на регрес за платената от него сума /в случая –цялото изплатено застрахователно обезщетение, намалено с получената от продажбата на лизинговото имущество цена/, ищецът-застраховател най-напред следва да докаже, че извършеното от него плащане е било основателно, тоест – че то е в изпълнение на договорното му задължение по застрахователното правоотношение между него и застрахования-лизингодател.

Безспорно договор за застраховка между тях е имало и той е действал към релевантния момент, съгласно т. 2 на застрахователната полица №1640/03/218/000003. Според същата покритият от нея риск е един – „загуба на приходи поради неиздължаване на вноските от страна на лизингополучателя”, като са разграничени изчерпателно и лимитативно само три подхипотези, според причината за това неиздължаване. В случая номинираната в спора е третата посочена – т. 1.1.1.б.”в” – „неплащане на вноските и отказ на лицето – лизингополучател да върне автомобила при отправено поискване в законова форма”.

Непререкаемо е доказано в хода на процеса, че ответното дружество, като лизингополучател по договор за лизинг от 23.02.2005г., в разрез с договорните си задължения и приетия погасителен план, е преустановило плащанията на лизинговите вноски след №9 - от м. 01.2006г., както и че след непогасяването на вноски №№ 10 – 15 и на Каско-премията за следващата година, лизингодателят му е изпратил уведомително писмо с обратна разписка, връчено на 30.06.2006г., с което му давал 3 дневен срок да внесе сумите, заедно с лихвите. Предупреждавал го, че това съобщение, след изтичането на срока и неизвършено плащане, се счита за уведомяване за прекратяване на договора за лизинг, съгласно т.т. 19 и 20 от същия.

Установено е, че писмото до застрахователя, с което той е уведомен единствено за преустановяването на плащанията от страна на ответника-лизингополучател, е изпратено на 17 и получено на 18.05.06г., изпратено е и суброгационното писмо от 22.03.2007г., и това е довело до плащането на 11.04.2007г. на обезщетението по договора за лизингова застраховка, в размер на 44 643, 35 лв. По-късно застрахователят е прехвърлил на трето лице правото на собственост върху автомобила и е получил продажна цена в размер на 33 060 лв.

При това положение настоящият въззивен състав не може да приеме, че надлежно е била активирана разпоредбата на б.”в” на т. 1.1.1. от застрахователната полица. Така описаните факти не изпълняват  в пълен обем разписаните в клаузата условия /имащи сила на закон между страните/ и не са достатъчни, за да задействат механизма за заплащане на застрахователното обезщетение. Абсолютна предпоставка за последното е наличието на покрит риск – в противен случай плащане не е дължимо.

Така, в случая, страните са въвели като задължителни елементи от фактическия състав, в условията на кумулативност, едновременното наличие на два отрицателни факта – неплащане на вноските и отказ на лизингополучателя да върне автомобила. Липсата на който и да е от двата дисквалифицира събитието като „покрит риск” по смисъла на т. 1.1.1. б.”в”. За да избегнат всяко съмнение при установяването му, страните са уговорили и отправяне на „поискване в законова форма”  - тоест простото твърдение на застрахования-лизингодател, че няма плащане и е отказано връщането на автомобила, не е достатъчно, ако липсва покана в писмена форма.

В случая се установи, че преди уведомяването на застрахователя и изискване плащането на застрахователното обезщетение, лизингополучателят е бил поканен единствено да внесе сумите за лизинговите вноски и каско-премията, но не и да върне автомобила. Поради това към момента на заплащане на сумата от 44 643, 35 лв. от страна на ищеца – 11.04.2007г., не е бил завършен фактическия състав на хипотезата, пораждаща договорното му задължение по застрахователната полица.

Фактът, че покана за връщане на автомобила е била отправена през 2008г. към лизингополучателя, не променя този извод и не може да изправи със задна дата неизпълнението на условието, най-малкото и поради това, че в отговор на нея лизингополучателят-ответник е предал без възражения лизинговото имущество на 27.01.2008г. Както се подчерта вече, по-ранна покана, последвана от отказ, не е доказано да е отправяна.

Въззивният съд не споделя наведените с въззивната жалба съображения, че важното обстоятелство е неплащането на лизинговите вноски, а връщането или невръщането на автомобила не е от толкова съществено значение. На първо място дори да се степенуват по значение двете обстоятелства, щом страните са приели в застрахователния договор да им придадат равностойност чрез използването на обединителния съюз „и”, тази уговорка се превръща в единствена меродавна при уреждане на отношенията им. На второ място, следва да се посочи и, че в действителност смисълът на изискването да се установи едновременно неплащане на вноските и невръщане на вещта, се състои в това, че ако лизингополучателят не плати вноските, но върне автомобила, и без застрахователното обезщетение лизингодателят да може да ограничи загубите и да се удовлетвори според условията на договора за лизинг, а ако такова обезщетение бъде изплатено, имуществената отговорност на лизингополучателя би се ангажирала двукратно. Ирелевантно по отношение същността на изискването е, че в конкретния случай от стойността на автомобила се е удовлетворил частично застрахователят.

В подкрепа на горното, относно изразената точна воля на страните по застрахователния договор, е изричната и пунктуална формулировка и по отношение на другите два покрити риска – при кражба/загуба на вещта се изисква отказ на лизингополучателя да продължи да плаща вноските, в нарушение на изрично вписана клауза за това в лизинговия договор, а при неуспех да бъде открит, се изисква доказване чрез оригинални писмени известия с клеймо „неполучено” или „непотърсено”, на адрес, посочен от лизингополучателя, фигуриращ в решението за регистрация, респективно – паспорта на лицето.

Тоест – недвусмислено е заложена идеята, че настъпването на всеки подвид на застрахователното събитие следва да се установи прецизно и няма причини да се счете, че именно последната хипотеза може да се тълкува произволно и разширително. При нея също се изисква отправено поискване в законова форма, както за плащане, така и за връщане на автомобила.  По този начин само застрахователят може да се увери, че действително е настъпило застрахователното събитие, съставляващо покрит от договора риск.

Неоснователно е позоваването на т. 4.4. на застрахователната полица, касаеща документите, които застрахованият е длъжен да представи при застрахователно събитие – тя не обхваща единствените необходими документи, а тези, задължителни при всички случаи. Вярно е, че в случая те са били представени, но съдът счита, че те са били необходими, но не и достатъчни. За всяка отделна хипотеза на „покрит риск” е видно, че следва да се представят и такива доказателства, които предварително не могат да се изброят изчерпателно, и които ще послужат за убеждаване на застрахователя в настъпването на конкретното застрахователно събитие. Обратното означава да се приеме и че не са необходими доказателства за кражба или за тотална загуба на вещта. В този смисъл, застрахованият е длъжен да докаже  както положителните, така и отрицателните факти, с наличието на които договорната клауза свързва възникването на задължението за заплащане на обезщетение от страна на застрахователя, включително и по начините, предвидени в договора. Поради това е неоснователно възражението на въззивника-ищец, че съдът неправилно е възложил на него тежестта да доказва отрицателния факт на отказа на ответника да върне автомобила. По отношение на този процес доказателствената тежест относно надлежното изплащане на обезщетението, представляващо положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици,  действително лежи върху ищеца, а в рамките на това доказване се включва предшестващото го доказване от страна на третото, неучастващо в този спор лице – застрахованият, че действително е бил настъпил покрит риск по смисъла на договора за застраховка.

Настоящата инстанция намира за неоснователен и последният инвокиран аргумент на въззивника, че по начало връщането на автомобила не освобождава лизингополучателя да плаща месечните лизингови вноски, тъй като в случая той няма пряко касателство с основателността на регресния иск.

Действително неплащането, по-точно - забавянето на плащането на лизингова вноска от страна на лизингополучателя, е свързано с предвидени в договора за лизинг последици – заплащане на неустойка и едностранно разваляне на договора от страна на лизингодателя. Последният, съгласно т. 19, може след изтичане на повече от 15 дни от падежа на съответната вноска, да развали договора, задържайки всички платени до момента суми, да получи обратно автомобила и да търси обезщетение за всички вреди. Тоест сам по себе си фактът на неплащане в определения срок на лизингова вноска, може да доведе до прекратяването на договора за лизинг чрез развалянето му от страна на лизингодателя, но не може самостоятелно и пряко да предизвика ефекта на задействане задължението на застрахователя по договора за застраховката „загуба на приходи”.  Двата договора не са в синалагматична връзка помежду си, тъй като правопораждащите факти по отношение на задълженията на страната, дължаща паричната престация, са различни. Както се посочи вече, лизингодателят по договора за лизинг има договорно право да иска при забавата връщането на автомобила, а по договора за застраховка има задължение да докаже, че не му е бил върнат след поискването. Изпълнението на задълженията по единия не е в генетична, а само във функционална зависимост от неизпълнението на задълженията по другия, нито пък неизпълнението на задълженията по лизинговия договор води директно до ангажиране отговорността по застрахователния договор. От волята на лизингодателя зависи дали ще упражни правото си да развали договора за лизинг или не, ще поиска ли застрахователно обезщетение, или ще претендира договорно обезщетение за  вреди.

При всички положения, обаче, обстоятелствата, които пораждат задължението за плащане на застрахователното обезщетение по процесния договор за застраховка, не се заключват единствено в неплащането /забавата за плащането/ на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя. Необходимо е и наличието на отказ, след покана в надлежна форма, за връщане на лизинговата вещ. Както бе посочено - при връщането на автомобила лизингодателят вече няма право и интерес да иска застрахователно обезщетение, но може да насочи претенциите си към лизингополучателя и да реализира договорната му отговорност за всички загуби и пропуснати ползи в пълен размер. Само при невръщането му може да търси обезщетяване по силата на застрахователния договор. И в двата случая отговорността на лизингополучателя-ответник, ще бъде ангажирана в пълен обем, но еднократно – или от лизингодателя, или от застрахователя.

Следователно, с оглед всичко изложено дотук, застрахователят не е имал годно основание да заплати застрахователното обезщетение. Не може да бъде възприето и виждането на въззивника, че при настъпилата по силата на закона суброгация със самото плащане на застрахователното обезщетение застрахователят придобива правото да получи обратно това, което е платил – тази конструкция е приложима при всички случаи, когато плащането на застрахователното обезщетение е имало основание, а когато такова изначално липсва, както е в случая – той разполага не с обратен иск към третото лице-лизингополучател, а с иска за неоснователно обогатяване чрез връщане на даденото без основание по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД към лизингодателя.

Поради това положителният установителен иск за признаване между страните, че ответникът дължи претендираната сума на ищеца, е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неоснователността на главния обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, на акцесорния иск за признаване за установено между страните, че ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху претендираната като дължима сума от 11 583, 35 лв. от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 690 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :         

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 761/08.10.2012г. по гр.д. № 2399/2012г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България”, гр. София да заплати на „Фортуна 5” ООД, гр. Сливен направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 690 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: