Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 09.01.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на девети януари през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА                                                                                                                                            

                                                             мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 783 по описа за 2012  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

С оглед естеството на иска, същото се движи и по реда на  чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл. 317 от ГПК, във връзка с чл. 17 от ЗЗДН

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1032/29.10.2012г. по гр.д.№ 4852/2012г. на СлРС, с което е задължен Г.Т.Г. ***, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на А.Ц.В. ***, както и му е забранено да приближава нея, жилището й в гр.Сливен, местоработата й и местата й за социални контакти и отдих на разстояние по-малко от 200м. На основание чл.5 ал.2 от ЗЗДН СлРС е определен срок от 18 месеца за наложените мерки за защита срещу домашно насилие. Със същото решение на Г.Т.Г. е наложена глоба в размер на 500 лв. за извършено по отношение на А.Ц.В. домашно насилие на 01.10.2012г. и е задължен да посещава специализираните програми за извършители на домашно. Издадена е заповед за защита на А.Ц.В., а Г.Т.Г. е предупреден, че при неизпълнение на заповедта ще бъде задържан от полицейския орган, констатирал нарушението и ще бъдат незабавно уведомени органите на прокуратурата. Присъдени са държавна такса и разноски.

Решението е атакувано от ответника по молбата в първоинстанционното производство. Във въззивната си жалба той твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. На първо място заявява, че молбата е недопустима, тъй като молителката  не попада в кръга на лицата, ползващи се със защита по ЗЗДН, посочени в чл. 3 от него. От 2010г. двамата не живеели заедно и не обитавали едно жилище, а преди това не са били във фактическо съпружеско съжителство, а за кратко са живели като приятели. По същество въззивникът заявява, че молбата е неоснователна, тъй като двамата с молителката са приятели и продължават да се виждат като такива, а молбата е подадена под въздействието на родителите й. Развива  подробно твърденията си за наличие на безконфликтни приятелски отношения в течение на времето от раздялата до подаването на молбата за закрила, отрича наведените в последната твърдения. Предлага своята гледна точка за инцидента от 01.10.2012г., за който му е наложена глоба с атакуваното решение, като заявява, че нито е извършил физическо посегателство срещу молителката, нито е отправял обиди и заплахи към нея и близките й. На последно място въззивникът твърди, че дори да се приеме, че е имало скандал на тази дата, то той е бил провокиран от молителката и е просто „битов скандал”, а не акт на домашно насилие, поради което наложените от съда мерки са твърде строги. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли молбата като неоснователна. В условията на евентуалност иска да бъде намален размера на наложените мерки и глоба и изцяло отмени задължението за посещаване на специализирани програми за извършители на домашно насилие. Претендира разноски.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане за събиране на гласни доказателствени средства от настоящата инстанция – разпит на свидетел, очевидец на случилото се на 01.10.2012г.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна не е подала  писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Въззивният съд не е уважил искането на въззивника за събиране на гласни доказателствени средства, тъй като, на първо място доказателственото искане не отговаря на изискванията на чл. 156 ал. 2 от ГПК. На второ място искането за разпит на свидетели е било уважено от първоинстанционния съд, макар отново да не са били посочени техните имена и адреси, нито фактите, за които ще свидетелстват, и несъбирането на тези доказателствени средства не се дължи на процесуално нарушение на съда. Предложеното във въззивната жалба обяснение има субективен, а не обективен характер, а и поради горепосочения недостатък на искането, не може фактически да се прецени дали се касае за един и същ свидетел, или страната е избрала друго лице. Така, поради настъпилия ефект на ранна преклузия, който не може да бъде преодолян чрез посочените от въззивника съображения, въззивният съд не е допуснал събирането на нови гласни доказателства в тази фаза на производството.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не изпрлаща процесуален представител, за да изрази становище по жалбата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав достига до КРАЙНИ правни изводи, идентични с тези на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Настоящият състав не споделя становището на въззивника, че молбата е недопустима, поради липса на активна процесуална легитимация на молителката.

Не се спори между страните, че двамата са имали връзка и са били във фактическо съжителство за период от около една година, което е достатъчно да се приеме, че молителката попада в кръга на лицата, подлежащи на защита по чл. 3 т. 2 от ЗЗДН. Твърдението на въззивника, че двамата „не са били във фактическо съпружеско съжителство”, а са „живели като приятели, не и като съпрузи”, е преклудирано, тъй като за пръв път е инвокирано с въззивната жалба. В отговора на молбата ответникът се отбранява с аргумент за недопустимост, изразяващ се единствено в това, че с молителката от 2010г. не живеят заедно и не обитават едно жилище. Тъй като закрилата по чл. 3 т. 2 се разпростира и за отношения, развили се в предхождащ сезирането на съда момент, този довод е бил несъстоятелен. Въвеждането на други фактически твърдения, рефлектиращи на легитимацията на молителката, едва във въззивното производство, е недопустимо и те не следва да се коментират от въззивния съд.

Настоящият състав счита, че оплакванията по повод законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение също са неоснователни

Предмет на доказване са тези конкретни обстоятелства – определено човешко поведение, на което правната норма на чл. 2 от ЗЗДН придава смисъл на “акт на домашно насилие”. В случая релевантна е единствено преценката дали наведените в молбата факти, след доказване на тяхното осъществяване, обективират или не такъв акт. Тъй като е доказано по безспорен и категоричен начин, че осъществените от ответника действия попадат в законовата дефиниция за “домашно нсилие”, спрямо него се задейства механизма на принудително въздействие върху правната му сфера заради това. Без всякакво легално значение по отношение на това специфично правоотношение е, дали са съществували и други правоотношения между страните – формирани като обуславяща причина, възникнали като последица от този акт или съпътстващи такива – те не са предмет нито на изследване, нито на обсъждане, нито на регулиране в това производство, страните евентуално могат да ги уредят в самостоятелно такова, по съответния предвиден законов ред. Ето защо, след като са налице визираните от ЗЗДН белези на поведение от страна на ответника, характеризиращи го като “домашно насилие”, което е доказано надлежно с годни, относими и допустими доказателствени средства, съдът е преценил неговата степен и тежест, и е наложил  номинирани от закона, адекватни мерки за защита, кореспондиращи с накърненото право. Определил е подходящ срок за действието им и с оглед императивно въведеното задължение, е наложил и глоба, чийто размер въззивният състав счита за съобразен с конкретните обстоятелства – пол, възраст, положение както на насилника, така и на пострадалата, а също и с вида насилие.

Въззивната инстанция намира за правилни и аргументирани в съответствие със законовите правила съображенията на съдията-докладчик. Той е определил точно съвкупността от факти, наличието на която се свързва със спорното правоотношение и всеки факт, стоящ извън нея, не влиза в обсега на доказване. Релевантните за конкретния случай факти, касаещи упражнено физическо и психическо насилие от ответника по молбата, са категорично доказани с допустими и относими доказателствени средства. Ответникът, от своя страна, не е ангажирал годни доказателства в подкрепа на противопоставените с отговора аргументи. Несъбирането им, както бе изтъкнато вече, не се дължи на процесуални нарушения на РС, а на неизрядността на страната при посочването и пасивното й поведение при събирането им, чиито съображения са без значение за съда. Поради това въззивният съд разпростира проверката си само съобразно събраните отпървоинстанционния съд гласни и писмени доказателствени средства.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивника и той следва да понесе своите както са направени, въззиваемата не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1032/29.10.2012г. по гр.д.№ 4852/2012г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.                                                   

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: