Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 23.01.2013 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и трети януари през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 5 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство против решение № 1029/21.11.2012г. по гр.д. № 2588/2012г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от О.Д.У. против Е.И.М. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата 1 673 лв., представляваща претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба на 07.06.2012г., до окончателното изплащане на главницата, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Постановено е при нарушаване на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Заявява, че РС неправилно е приел, че ищецът не е заплатил присъдените със съдебното решение на СлОС разноски в размер на 980 лв., както и 693 лв. за образуваното изпълнително дело на ЧСИ, след като това обстоятелство се доказва с молбата от 23.05.08г. от взискателя, с която искал прекратяване на изпълнителното производство поради уреждане на отношенията между страните. Въззивникът представя с въззивната жалба копие от тази молба. Въвежда оплакване за нарушаване на процесуалните правила във връзка със събиране на доказателствени средства от страна на първоинстанционния съд, като твърди, че неуважаването на искането му да бъде изискано като доказателство изп.д. № 416/08г. но ЧСИ го е лишило от възможността да докаже твърдените в исковата молба факти. Така РС, без да събере необходимите доказателства, е мотивирал неправилно решението си, поради което въззивникът моли СлОС да отмени изцяло последното и постанови ново, с което уважи иска.

Направил е нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството – иска да бъде прието представеното копие от молба от И. М. от 23.05.2008г., за което заявява, че се е снабдил след приключване на делото пред първата инстанция, поради отказа на ЧСИ „да го предаде”, както и желае да се изиска изп.д.№416/08г. на ЧСИ П.Г..

 В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, оборва наведените в нея доводи и заявява, че решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон и моли то да бъде потвърдено. Противопоставя се на събирането на нови доказателства във въззивното производство, в случай, че съдът уважи искането на въззивника, моли последният да бъде задължен да представи молбата си до ЧСИ за получаване на копие от молбата от 23.05.08г., освен това оспорва верността на съдържението й. Претендира разноски по делото.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явяваза него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа отговора на  въззивната жалба и моли съда да отхвърли последната и потвърди решението  като правилно, законосъобразно и обосновано.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са напълно неоснователни.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал правната квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Първоинстанционният съд е разпределил  доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докаже. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Напълно безпочвено е оплакването на въззивника-ищец, че РС не е уважил искането му за събиране като доказателствено средство изп.д. № 416/08г. на ЧСИ – такова искане не е заявявано с исковата молба, в нея е поискано само прилагането на гр.д. № 283/07г. на СлОС и № 187/07г. на БАС. По-късно с писмена молба е поискано прилагането му, но доказателственото искане не отговаря на изискванията на чл. 156 ал.1 от ГПК – ищецът не е посочил кой точно факт или свое твърдение и с какво точно доказателствено средство, евентуално намиращо се в това дело, ще установява. Така първоинстанционният съд правилно не е уважил това искане. Освен това въззивникът-ищец е представил ксерокопие от молба от 23.05.08г. до ЧСИ по изп.д.№ 416/08г., едва с въззивната жалба, и тъй като не се касае нито за новонастъпил  или новоузнат факт, нито за новооткрит или новосъздаден документ, събирането му във въззивната фаза на производството е преклудирано. Както се посочи вече, РС не е допуснал процесуално нарушение във връзка със събирането на доказателствата, а предложеното от въззивника обяснение за късното представяне на копието от молбата – „отказ на ЧСИ” – е голословно и неубедително. Страната е могла да поиска по надлежен ред съдействието на РС за изискването точно на този документ, но не е сторила това своевременно и по указания в ГПК начин, и единствено нейните неадекватни процесуални действия са причина за  несъбирането както от първата, така и от въззивната инстанция, на посоченото писмено доказателствено средство. Ищецът е бил и страна по изпълнителното дело, поради което е следвало да въведе факта на подаването на молбата от 23.05.08г. още в обстоятелствената част на исковата си молба, но не го е сторил, нито се е позовал на него след доклада и указанията на съда за разпределяне на доказателствената тежест.

От материалноправна гледна точка първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилен и законосъобразен правен извод.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая не е доказано наличието на най-съществения от изброените компоненти на визирания фактически състав. На първо място ищецът, в чиято тежест е било да докаже настъпването, вида и размера на вредата, не ангажира годни и убедителни доказателства в тази насока. Фактът, от настъпването на който той извлича изгодните за себе си правни последици, е плащането на сумата 980 лв. /присъдени по гр.д.№283/07г. на СлОС разноски/, за която е било образувано изп.д. № 416/08г. и на сумата 693 лв., представляващи разноски по това дело, на взискателя И. М.. Тъй като изпълнителното дело е било прекратено по молба на взискателя, без по него да са извършвани принудителни действия за събиране на суми, такива не са постъпвали и доброволно от длъжника, то този правопораждащ факт не е доказан. Освен това действителните разноски свързани с изпълнителното производство, доказано, че са направени от взискателя, са в размер на 451 лв., а ищецът не е посочил как точно е формирал размера на тази част от претенцията си като 693 лв.

Ищецът се домогва да докаже основателността на претенцията си относно настъпването на имуществената вреда, чрез косвени доказателства, тъй като, както се посочи вече, преки доказателства за осъществено от него плащане по изпълнително дело №416/08г. на ЧСИ, няма. Съдът е отказал да събере като писмено доказателствено средство копието от молба от 23.05.08г. подадена от взискателя по изпълнителното дело, но дори то да бе прието, не би могло самостоятелно да послужи за доказване настъпването на твърдяната вреда – изявлението на взискателя, че длъжникът /ищец в това производство/  „е погасил задължението си” към него, е лишено от конкретика и не може еднозначно да се отнесе към исковата сума. Освен това верността му не е скрепена с някаква отговорност и дори да би могла молбата да се приравни на обратно писмо, това само възлага на ползващата се от него страна тежестта да докаже и с други писмени или с гласни доказателствени средства, факта на плащане. Това тя не е сторила и така елементът на претърпяване на имуществената вреда, като част от от ФС на деликта, не е доказан надлежно. Тоест – независимо от приемането или неприемането на този документ, фактът на извършено от страна на ищеца плащане точно на исковите суми, остава недоказан. Следва да се посочи още и че ищецът не е нито посочил в исковата молба, нито доказал в хода на производството, в какво конкретно се изразява виновното и противоправно действие на ответника, от което счита, че е произлязла твърдяната вреда.

Поради изложеното настоящият състав намира, че не е доказано несъмнено наличието на всички изброени елементи от фактически състав на гражданския деликт и това препятства ангажирането на гражданската недоговорна отговорност на ответника за обезвреда. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Неоснователна се явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба и тя също не следва да се уважава.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 450 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :         

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1029/21.11.2012г. по гр.д. № 2588/2012г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА О.Д.У. да заплати на Е.И.М. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 450 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5 000 лв.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: