Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   45

 

                                                     гр. Сливен, 26.02.2013 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                 мл. с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря К.И., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 6 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

   Образувано е по въззивна жалба на ответника Г.П.М. против Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г. С атакуваното решение съдът признал за установено, че Г.М. дължи на „В и К” ООД сумата от 485,19 лв., представляваща главница за ползвана и незаплатена питейна вода за имот находящ се на адрес гр.С., ул.”Б.” № * за периода от 01.04.2010 г. до 31.12.2011 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 19.03.2012 г. до окончателното й изплащане, както и направените за заповедното производство разноски в размер на 26,50 лв., както и сумата от 35,88 лв., представляваща мораторна лихва изтекла към 01.02.2012 г. Със същото решение ответникът М. е осъден да заплати на ищеца сумата 325 лв. представляваща направените по делото разноски.     

   Недоволен от постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство. В жалбата си до съда въззивникът, обжалва горецитираното решение на Сливенски районен съд изцяло, като твърди, че е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В жалбата се сочи, че решението е недопустимо, тъй като с оглед характера на иска била необходимо абсолютна идентичност между диспозитива на заповедта за изпълнение и диспозитива на съдебното решение, с което се признава за установено съществуването на вземането по заповедта. В този смисъл обжалваното решение било недопустимо, тъй като липсвало идентичност между лицата по заповедта за изпълнение и тези по решението. Вместо „В и К – Сливен” ООД било изписано „В и К” ООД, което можело да бъде всяко друго водоснабдително дружество. На следващо място претендираната от ищеца главница била стойността на доставената и консумирана питейна вода, а в диспозитива било записано за ползвана, но незаплатена питейна вода. Различен бил и адресът, за която се твърди, че ищеца е доставил вода и този който съдът е посочил в решението. Другото възражение за недопустимост се отнася до периода на дължимост на главницата, тъй като в исковата молба се искало да се признае за установено дължимост на главница от 30.04.2010 г. до 31.12.11 г., а съдът в решението се е произнесъл за периода от 01.04.2010 г. до 31.12.2011 г. т.е. за периода от 01.04.2010 г. до 29.4.2010 г. решението е извън времевите рамки на исковата претенция определена от ищеца.

На следващо място в жалбата се излагат аргументи за неправилност на решението. Съдът не се произнесъл по направеното искане да бъдат представени в оригинал от ищеца оспорените документи. В първото съдебно заседание бил оспорен представения карнет. Съдът открил процедура по оспорването му и не е се е произнесъл по него. В крайна сметка в мотивите си съдът се позовал на оспорените документи. Не били отчетени направени признания на факти от ищеца, че ответникът не е присъствал на отчитанията на водомера и не е подписвал карнети. Нередовността на отчитането и манипулирането на данните в документите се потвърждавало от показанията на свидетеля - инкасатор. Сочи се, че изложеното представлявало нарушение на общите условия на ищеца, което водело и до нарушаване на принципа на равнопоставеност на страните, тъй като следвало да присъстват двете страни при установяване на факти относно изпълнението на договора. Сочи се, че ищецът не е доказал спазването на разпоредбите на Общите условия прието от него, тъй като инкасатора признал друг факт, че отчитанията са правени от 9 до 15 число на съответния месец, като не всеки месец било правено отчитане. Това само по себе си представлявало аргумент за неистинност на отразените във фактурите данни, тъй като в периода всяка фактура се издава от началото до края на съответния месец. Липсвали мотиви на съда, защо са кредитирани показанията на инкасатора, само относно изгодните за ищеца факти при условия, че свидетелят е заинтересован от изхода на делото лице. От друга страна се сочи, че експертизата се основава само на оспорените документи по делото и на предположението, че понеже стрелките на водомера не играели, същият бил изправен. В жалбата се изтъква, че този факт можел да бъде установен чрез извършване на експертиза от компетентните органи според закона за измерванията, каквато експертиза не била извършена. С оглед на изложеното се твърди, че обжалваното решение е порочно, тъй като съдът го мотивирал въз основа на експертизата основана на предположения, както и на оспорени документи, които не отговарят на действителността. В рамките на процесния период се включват 20 дни календарни в месеца. Според общите условия фактура се издава за всеки календарен месец, а представените фактури били 18 на брой, което на практика означавало, че ищеца сам десезирал съда като считал, че за съответните месеци не му се дължи нищо. Предвид това претенцията се явявала недоказана в размерите на твърдяните количества за тези месеци. В решението съдът неправилно приел, че фактурите установяват ползване на твърдяните количества вода, тъй като те са вторичен документ и са били оспорени, ищецът е следвало да докаже какви точно количества  питейна вода е доставил за всеки календарен месец. Друго нарушение допуснато от съда било позовавайки се на разпоредбата на чл. 11 ал.5 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията  и реда за присъединяване на потребителите и ползване на водоснабдителните и канализационни системи. От посочената разпоредба се установявало, че същата е неприложима в процесия казус, тъй като била материално правна норма и имала действие за в бъдеще. Излагат се съображения, че по делото не са били доказани конкретните количества питейна вода, до кой имот да били доставени, за кой период, как тези количества са били установени, спазена ли е била процедурата по установяване за съответния период, каква е била единичната цена на стоката и как е била формирана претендираната сума. Поради неоснователност на главния иск се явявал неоснователен и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва върху претендираната главница. Освен това се сочи, че съдът не е обсъдил и възражението за недължимост на разноските направени в заповедното производство в размер на 26,50 лв. С оглед на изложеното жалбоподателят моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и производството бъде прекратено, а в случай, че се установи неговата неправилност същото да бъде отменено изцяло и да бъдат отменени предявените искове. Претендират се направените разноски пред двете инстанции.

   В срока по чл. 263 от ГПК, въззиваемата страна не е депозирала отговор пред Районния съд

   С въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

   В съдебно заседание, въззивникът редовно призован не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който поддържа жалбата. Няма възражения по доклада на жалбата и отговора. Поддържа исканията изложени във въззивната жалба, по подробно развитите в нея съображения. Претендира присъждане на разноски и представя списък по чл.80 от ГПК.

            В съдебно заседание, въззиваемият редовно призован, представлява се от процесуален представител по пълномощие по чл.32, т.1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба. Моли въззивния съд с крайния си акт да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

 Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

  С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че решение в обжалваната част е валидно, но частично недопустимо. Предмет на иска е установяване на материално притезание на заявител, легитимиран по оспорено изпълнително основание. Искът по чл.422 от ГПК не е просто установителен, а цели стабилизиране на вече наличното изпълнително основание. Касае се за специален установителен иск, чийто предмет е нормативно ограничен до онези вземания, съответно акцесорни претенции, за които заявителят вече е снабден с изпълнително основание. Установителното решение не може да внася промени в заповедта. В настоящия случай е налице произнасяне свръхпетитум за част от исковия период и следва да се обезсили от въззивния съд в тази част. За периода от 01.04.2010 г. до 29.04.2010 г. решението е извън времевите рамки на исковата претенция определена от ищеца. Произнасянето на съда в повече от поисканото представлява нарушение диспозитивното начало в гражданския процес. В исковата молба се иска да се признае за установено дължимост на главница от 30.04.2010 г. до 31.12.11 г., а съдът в решението се е произнесъл за периода от 01.04.2010 г. до 31.12.2011 г. За този период „в повече”, интерес от установяване няма, тъй като за него липсва издадена заповед за изпълнение.

  Неоснователни са останалите възражения на въззивника за недопустимост на атакуваното първоинстанционно решение. Дори сезираният в заповедното производство съд да е преценил, че при подаване на заявлението вземането е ясно и в достатъчна степен индивидуализирано, при предявяване на иска за установяването му може да се наложи допълнителна конкретизация, стига с нея да не се стига до подмяна на първоначалното заявеното вземане като вид и основание. Изтъкнатите аргументи, че в решението вместо „В и К – Сливен” ООД било изписано „В и К” ООД, което можело да бъде всяко друго водоснабдително дружество, което водело до недопустимост, са неоснователни. Очевидно от всички посочени в диспозитива на решението индивидуализиращи белези на заявителя е видно, че е налице пълен идентитет между заявителя по заповедта и ищеца в исковото производство. Неоснователно е възражението, че различен бил и адресът, за която се твърди, че ищеца е доставил вода и този който съдът е посочил в решението. Ищецът изрично е извършил уточнение в съдебно заседание, че предявените искове касаят имот на ул. „Б. *”, в какъвто смисъл е и произнасянето на съда в установителното решение. В случая чрез извършеното уточнение е допустимо, тъй като чрез него не се стига до подмяна на първоначалното заявеното вземане като вид и основание. Само формално е и  несъответствието между претендираната от ищеца главница като стойността на доставената и консумирана питейна вода и посоченото в диспозитива на решението като дължима сума за ползвана, но незаплатена питейна вода.

   При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на събраните от доказателства, намира, че атакуваното решение е частично незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено по следните съображения.

    Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

   Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя, макар и не изцяло. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до частично законосъобразни правни изводи.

   Ищцовото дружество - въззиваем в настоящото производство е предявило положителен установителен иск по чл.422 ГПК /след надлежно проведено заповедно производство по ч.гр.д. № 1261/2012 г. по описа на Сливенски районен съд и приложено към исковото производство/ за установяване  на вземане в полза на ищцовото дружество, произтичащо от доставена и консумирана от ответницата питейна вода и други ВиК услуги /отвеждане и пречистване на отпадни води/ и иск по чл.86 ЗЗД.

    Безспорно е, че въззивникът е потребител на питейна вода за имота, в който е доставяна, по смисъла на чл.3, т.1 от Общи условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор – „В и К”- Сливен /ОУ ВиК Сливен/, одобрени с Решение № ОУ-045/23.06.2006 г. на Държавна комисия за енергийно и водно регулиране. Той е собственик на имота и партидата е открита на негово име. С отговора на исковата молба ответната страна е оспорила факта на доставката на вода, тоест – изпълнението на престацията от страна на водопреносното дружество, като твърди, че има възможност за доставка на вода до имота, но такава не била консумирана и не била доставяна. Безспорно е, че насрещно изпълнение – тоест плащане – за процесния период няма.

Настоящият състав намира, че несъмнено е доказано от ищеца, че е била извършвана услугата за доставяне на вода и ползваната не е била заплатена от ответника. Действително върху ищеца лежи тежестта да докаже положителните факти, от които извлича основателността на претенцията си. В този смисъл настоящият състав намира, че ищецът е ангажирал допустими и относими доказателства, въз основа на които съдът е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до частично законосъобразни правни изводи. Ищецът не разполага с друг вид доказателствени средства за същите обстоятелства, които да имат по - голяма доказателствена тежест. Представените от него писмени документи са годни и допустими такива, и макар да са съставени от дружеството, това е извършено по законоустановен ред, поради което те служат за доказване на твърдените от него факти. С оглед съдържанието на представените доказателствени средства, настоящата инстанция намира, че то ясно показва начина на формиране на дължимата стойност, който напълно съответства на разпоредбите на ОУ на ВиК – Сливен, съставени въз основа на закона и одобрени от ДКЕВР. Няма допуснати нарушения и Сливенски окръжен съд счита, че и по косвен начин не е опровергано съдържанието на  документите, което се явява достатъчно доказателство за основателността на претенцията на ищеца за този период. По същество с въззивната жалба ответникът се стреми да оспори назначената и приета от районния съд експертиза, въпреки че срокът за това е изтекъл – чл.200, ал.3 от ГПК in fine. От нея именно се установява, че процесните количество питейна вода са преминали през водомера и са използвани от ответника, както и обстоятелството, че водомерът е изправен и не се нуждае от метрологичен контрол, тъй като не е изтекъл пет годишният срок от поставянето му. Възражението на ответника, че процесните количества вода не са били консумирани, респ. доставени се опровергават и от показанията на свидетелката Никифорова, които съдът кредитира като обективни и безпристрастни при съпоставката им с останалия събран по делото доказателствен материал. От тях става ясно, че имотът за процесният период е бил обитаван от квартиранти.

Непроизнасянето на съда с нарочно определение, досежно проведеното оспорване по реда на чл.193 от ГПК, не опорочава постановеното решение, тъй като от мотивите на съда е видно становището му по съществото на оспорените документи. Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че съдът не отчел признания на факти от ищеца, че ответникът не е присъствал на отчитанията на водомера и не е подписвал карнети. Съдебно признание на факт, може да бъде получено само по реда на чл.175 и сл. от ГПК, т.е чрез изявление на самата страна или нейн представител. Когато страна е юридическо лице, както в настоящия случай, това може да бъде само неговият законен представител – чл.177, ал.1, т.2, какъвто в производството пред районния съд не е давал обяснения.

Настоящият състав намира за основателни възраженията във въззивната жалба, досежно недоказаност на пълния размер на търсената сума. Исковият период така, както е формулиран в исковата молба  - от 30.04.2010 г. до 31.12.11 г., обхваща 20 месеца, а по делото са представени и приети само 18 броя фактури. В чл. 31 на Общите условия на “В и К” ООД, гр. Сливен е посочено, че операторът издава ежемесечни фактури и че потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 дневен срок след датата на фактуриране. Тази клауза дава основание  да се направи  извод, че задължението  за заплащане на потребената питейна вода става изискуемо в определен срок, след фактуриране на дължимата сума. В настоящия случай за два от месеците в исковия период/февруари и март 2011 г./липсват фактури. С оглед на това настоящият състав намира, че не е настъпила изискуемостта за тези търсени суми. Предвид това претенцията се явява недоказана за тези месеци в размера на твърдяните количества вода на обща стойност 48,96 лв. На следващо място незаконосъобразно районният съд е включил в общата претендирана сума първата представена фактура на стойност 106,08 лв., тъй като същата е издадена за период от 01.04. до 30.04.2010 г., а както бе посочено по – горе, самият заявител е очертал за начало на претендирания период датата 30.04.2010 г., т.е фактурата е извън очертания от исковата молба период на претенцията. Поради това решението следва да бъде отменено в частта за сумата от 155,04 лв., представляващо сбор от търсените за месец април 2010 г. и за месеците февруари и март 2011 г. суми, които неправилно са били включени от районния съд в общата дължима сума. Поради неоснователност на главния иск за тази сума, се явява неоснователен и акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва върху претендираната главница в размер на 7,94 лв., дължима за тези месеци.

        Неоснователно е възражението на въззивника, че вземането за разноски, направени в заповедното производство, не са предмет на установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК и произнасянето по тях е недопустимо. Вземането за разноски, направени в заповедното производство има акцесорен характер и следва съдбата на самата заповед – ако основното притезание съществува, се стабилизира заповедта в цялост, включително и по отношение на определените по – рано разноски. Поради изложеното настоящият състав намира, че вземането за разноски се включва в съдебния спор за дълга по заповедта и се разглежда от исковия съд, който в крайна сметка се произнася и за дължимостта на разноските по заповедното производство, според резултата от съдебното дирене. С оглед на изложеното произнасянето на районния съд в тази част е правилно и законосъобразно.

          С оглед изхода на делото пред въззивния съд и частичното уважаване на предявения иск, разноските в производство следва да се съобразят с правилото на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК. Ищецът има право на разноски в размер на 223,34 лв., поради което решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, с която му е присъдена сума над този размер до пълния присъден размер от 325 лв. Ответникът при този изход на делото също има право на разноски, направени пред две инстанции, съобразно отхвърлената част от иска, в общ размер на 111,03 лв., които въззиваемият ще бъде осъден да му заплати.

           Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

 

 

                                                    Р     Е     Ш     И  :

 

 

         ОБЕЗСИЛВА Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г. В ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Г.П.М., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.с.” № *, сумата от 485,19 лв., представляваща главница за ползвана, но незаплатена питейна вода на адрес: гр.С., ул. „Б.” № * за периода от 01.04.2010 г.  до 29.04.2010 г., като НЕДОПУСТИМО.

        ПРЕКРАТЯВА производството по делото за тази част.

        ОТМЕНЯ Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г. В ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Г.П.М., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш. С.” № *, сума над 330,15 лв. /триста и тридесет лева и петнадесет стотинки/до пълния размер от 485,19 лв. /четиристотин осемдесет и пет лева и деветнадесет стотинки/, представляваща главница за ползвана, но незаплатена питейна вода на адрес: гр.С., ул. „Б.” № *, като неправилно и незаконосъобразно, ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

         ОТХВЪРЛЯ предявения „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш. С.” № *срещу Г.П.М., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК за признаване на установено, че  Г.П.М., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № *, сума над 330,15 лв. /триста и тридесет лева и петнадесет стотинки/до пълния размер от 485,19 лв. /четиристотин осемдесет и пет лева и деветнадесет стотинки/, представляваща главница за ползвана, но незаплатена питейна вода на адрес: гр.С., ул. „Б.” № *, като неоснователен и недоказан.

       ОТМЕНЯ Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г. В ЧАСТТА, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Г.П.М., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № *, сума над 27,94 лв. /двадесет и седем лева и деветдесет и четири стотинки/до пълния размер от 35,88 лв. /тридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща мораторна лихва изтекла към 01.02.2012 г., като неправилно и незаконосъобразно, ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

         ОТХВЪРЛЯ предявения „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № * срещу Г.П.М., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.124, ал.1 от ГПК за признаване на установено, че  Г.П.М., ЕГН **********,***, дължи на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № *, сума над 27,94 лв. /двадесет и седем лева и деветдесет и четири стотинки/до пълния размер от 35,88 лв. /тридесет и пет лева и осемдесет и осем стотинки/, представляваща мораторна лихва изтекла към 01.02.2012 г., като неоснователен и недоказан.

         ОТМЕНЯ Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г., В ЧАСТТА, с която Г.П.М., ЕГН **********,*** е осъден да заплати на „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № *, с която му е присъдена сума над 223,34 лв. /двеста двадесет и три  лева и тридесет и четири стотинки/до пълния размер от 325 лв. /триста двадесет и пет лева/.

         ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „Ш.С.” № *, да заплати на Г.П.М., ЕГН **********,***, сумата 111,03 лв. /сто и единадесет лева и три стотинки/, представляваща направените от ответника разноски за две инстанции, съобразно отхвърлената част от иска.

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1093/23.11.12 г. на Районен съд – Сливен по гр.д. № 2405/2012 г. в останалата обжалвана част.

 

 

       Решението не подлежи на обжалване пред ВКС на РБ на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

 

 

                                                 

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                          2.