Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 47

 

гр. Сливен, 14.02.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

при участието на прокурора ………и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 10    по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба против  решение №  806/25.10.2012г. по гр.д. № 866/2012г. на РС – Сливен, с което е признато за установено, че Д.Д.С. ЕГН ********** *** дължи на „Мобил тел” ЕАД 131468980 със седалище и адрес на управление гр.С., район „И.” ул.”К.” №* сумите за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 5255/23.11.2011г. по ч.гр.д. № 7255/2011г. на СлРС, а именно главница в размер на 229,79 лева, представляваща неплатена сума по 10 броя фактури по договор от 24.02.2004г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане както и разноските в заповедното производство. Със същото решение ответницата е осъдена да заплати и направените разноски пред първата инстанция.

Подадена е въззивна жалба от ответницата, в която се твърди, че решението на РС е неправилно, немотивирано и постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. На първо място се твърди че рС неправилно е квалифицирал предявеният иск като такъв с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК вр. чл.415 ал.1 и чл.422 от ГПК, тъй като е бил сезиран със специален установителен иск по чл.422 от ГПК. Прави се анализ на предпоставките, необходими за успешното провеждане на иска с правно основание чл.422 от ГПК и се твърди, че е недопустимо в едно и също производство искът за съществуване на вземането да бъде съединяван и разглеждан с общия установителен иск по чл.124 от ГПК. Извежда се извода, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. На второ място се прави възражение, че кредиторът е излязъл извън пределите на описания от него в заявлението предмет в рамките на заповедното производство и се извежда извода, че предявеният иск не съвпада с иска, който следва да се предяви по чл.422 от ГПК. Освен това съдът не се е съобразил, че предявената претенция в заповедното производство е за заплащане на суми за доставена далеко-съобщителна услуга, а в предявения пред него иск, се твърди, че задължението произтича и от сключен между страните лизингов договор. Поради това се иска да бъде отменено първоинстанционното решение, както и да бъде обезсилено като недопустимо. На трето място се прави искане да бъде постановено решение, с което да се признае за установено съществуването навземане в размер на 19,79 лева.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба.

В жалбата не са направени нови доказателствени искания.

В с.з. за въззивницата, редовно призована, се явява представител по пълномощие, който моли, да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове като неоснователни.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовани, не се явява представител.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

   Правилно, законосъобразно и обосновано съдът е приел, че между страните за процесния период са съществували валидни договорни отношения за лизинг на мобилни апарати и за предоставяне на далекосъобщителни услуги.

Не е основателно твърдението, че претендираното вземане в производството по чл.422 от ГПК не съвпада със заявеното в заповедното производство. Налице е идентичност на претендираното плащане по издадените фактури въз основа на сключения между страните договор.

Предявяването на специалния установителен иск по чл. 415 във вр. с чл. 422 от ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл. 414 от ГПК. Подаването на възражение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането срещу длъжника - аргумент от чл. 416 от ГПК. В заповедното производство подлежащото на изпълнение вземане се посочва чрез общия сбор на отделните вземанията по главницата, в случая представляваща стойността на незаплатените фактури, но в исковото производство трябва да се установят правопораждащите факти за възникване на вземането по всеки един от обективно съединените искове срещу длъжника в заповедното производство. Така ищецът е доказал основателността и размера на вземането си по всяка една от фактурите, посочени в исковата молба.

Неоснователно е и възражението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Несъмнено е, че съдът е установил съществуването на вземането, тъй като е постановил, че ответницата дължи на ищцовото дружество претендираната сума по заповедта за изпълнение.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна не е претендирала разноски и такива не следва да бъдат присъждани за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение №806/25.10.2012г. по гр.д. № 866/2012г. на РС – Сливен.

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: