Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 30.01.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тридесети януари през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                           мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 22 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 663/05.11.2012г. по гр.д. № 7393/10г. на СлРС, с което е прието за установено между страните, че Р.А.Д. *** част от сумите, за които е издадена заповед № 4269/12.11.2010г. по ч.гр.д.№ 6172/10 на СлРС – главница в размер на 394, 27 лв., представляваща стойността на доставена на адрес гр. С., кв. „С.К.” *-* топлинна енергия за периода 01.07.2007г. – 30.04.2009г.,обезщетение за забава в размер на мораторна лихва от 61, 54 лв. и разноски по делото в размер на 81, 69 лв., а положителните установителни искове са отхвърлени като неоснователни за разликата до пълните им претендирани размери – от 573, 87лв. за главницата, от 131, 71 лв. за мораторната лихва и от 126, 50 лв. за разноските, и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Това решение е обжалвано в уважителната му част от ответницата в първоинстанционното производство и в отхвърлителната – от ищеца.

Във въззивната си жалба първата въззивница – ответница пред РС, атакува цитираното решение в частта, с която е прието за установено, че тя дължи посочените суми на ищеца, както и по отношение на присъдените разноски, като твърди, че в тях то е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че неоснователно съдът не е взел предвид възражението й, че между нея и ищцовото дружество няма сключен договор за доставка на топлинна енергия, както и, че тя не е собственик или титуляр на вещно право на ползване върху имота, в който е доставена топлинната енергия, поради което и не е потребител на тази енергия. Твърди, че макар да е въвела този аргумент с отговора си, РС не е поискал от ищеца да докаже този факт, поради което представя писмени доказателства, че жилището от 2000 г. е съсобственост между две други лица. Освен това счита, че неправилно е уважен иска за мораторна лихва, без да е изчислен точния му размер от компетентно за това вещо лице. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени в атакуваната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли установителните искове и за тези суми, претендира разноски за двете инстанции.

 С втората въззивна жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува отхвърлителната част на решението на СлРС, като твърди, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Счита, че неоправдано РС е приел, че сумата за БГВ не е дължима, понеже не е претендирана отделно в исковата молба. Заявява, че от събраната като доказателство експертиза по безспорен начин е доказан реалният размер на задължението на ответницата, а с представянето на допълнителна молба е конкретизирал компонентите, от които е формирано то. Поради това моли въззивния съд да отмени в тази част първоинстанционното решение и постанови ново, с което уважи исковете и за тези суми. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не е направил  доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК никоя от страните не е подала писмен отговор на въззивната жалба на другата страна.

В същия срок не са подадени и насрещни въззивни жалби.

В с.з. първата въззивница, редовно призована, не се явява лично, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли решението да бъде отменено в атакуваната от нея част и вместо него бъде постановено ново, с което исковете бъдат изцяло отхвърлени, а да бъде потвърдено в обжалваната от другия въззивник част. Претендира разноски.

В с.з., за втория въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. Чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, с писмено становище поддържа своята и оспорва въззивната жалба на другата страна. Моли да се потвърди в уважителната и отмени в отхвърлителната част атакуваното решение, като исковете му бъдат изцяло уважени. Претендира разноски.

Въззивната инстанция е допуснала събирането на нови писмени доказателствени средства в тази фаза на производството и е приела представените от първата въззивница с въззивната й жалба два броя заверени ксерокопия от удостоверения за декларирани данни, издадени от ОА-Сливен, тъй като намира, че е налице хипотезата на чл. 266 ал. 3 от ГПК. Обстоятелството, за установяването на което те са представени, представлява положителен юридически факт, тежестта за доказване на който лежи върху ищеца, който черпи изгодни за себе си правни последици от евентуалното му наличие. Първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че следва да го докаже, а тъй като ответницата няма ангажимент да доказва отрицателни факти, не е направила такова искане пред РС. С оглед установяване на обективната истина и предвид диспозитивното право на страната да брани накърненото си право с всички допустими и годни доказателствени средства, този съдебен състав счита, че следва да събере представените документи, още повече, че ответницата е въвела възражение в тази насока още с отговора на исковата молба.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно, поради което следва да бъде отменено за сумите 394, 27 лв. – главница, 61, 54 лв. – мораторна лихва, 81, 69 лв.  -разноски по заповедното производство, както и в частта, с която са присъдени разноски по делото на ищеца в размер на 229, 36 лв. За тези суми положителните установителни искове също следва да бъдат отхвърлени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна от фактологична страна, но непълна. С оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея, а предвид събраните в тази инстанция доказателства,  допълва фактическите констатации, както следва:

Обектът, за който се претендира от ищеца, че се дължи стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.07.2007г. – 30.04.2009г., както и обезщетение за забавено плащане, е апартамент в гр. С., кв. „С.К.” *-*. Същият е съсобствен между лицата М.Г.Д. и Д. Г.Д. в съотношение по 1/2 ид.ч. за всеки от тях от 2000г., когато е деклариранв Д”МП” при Община Сливен. Никое от тези лица не е страна по делото. Ответницата – Р.А.Д., няма учредено вещно право на ползване върху имота.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ решаващите правни изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми.

След снабдяване на ищцовото дружество със заповед за изпълнение, длъжницата е подала възражение и в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК и кредиторът е предявил настоящия положителен установителен иск.

За да се признае, че ответницата дължи сумите за стойността на топлинна енергия за процесния период и за мораторна лихва върху тях /претендирана до 29.03.10г./, следва да се установи наличие на валидно възникнало задължение. Ищецът твърди в исковата си молба, че такова съществува по отношение на ответницата по силата на ЗЕ,  Наредбата за топлоснабдяване и ОУ за продажба на топлинна енергия.

Действително, безспорно е доказано по делото, че ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия за обекта в гр. С., кв. „С.К.” *-* през процесния период. Стойността й следва да бъде заплатена на доставчика в сроковете и размерите, предвидени в закона, наредбата и общите условия, но носител на това парично задължение е точно определен в същите нормативни актове субект.

Съгласно еднозначната императивна разпоредба на пар. 1 т. 27б от ДР на ЗЕ, „клиент” е е клиент на едро или краен клиент на енергия или природен газ, включително предприятие за природен газ, което купува природен газ, а „краен клиент”, според т. 27г е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Според вида на обекта, в който се осъществява ползването на енергията, качеството „клиент” се придава на съответния, номиниран от правната норма, субект. Така, съгласно чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, „всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия”. Точно на тези клиенти, попадащи в тези две категории, законодателят, със същата норма на чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, е възложил и задължението „да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3”.

Тоест – една от задължителните предпоставки за ангажиране отговорността на едно лице да заплати стойност на доставена от топлофикационното дружество ТЕ, е то да  приобретава или качеството „собственик” или „носител на вещно право на ползване”. Изключения от това правната норма не е предвидила и разширително тълкуване в тази посока е недопустимо.

Поради това ищецът следва да докаже и наличието на този положителен елемент от фактическия състав, формиращ правоотношението, на което основава вземането си. Той не е доказал в случая, че избраният от него ответник е бил през спорния период носител на вещно право – на собственост или на ползване, по отношение на топлоснабдявания обект. Обратното, ответната страна, въпреки че върху нея не лежи тежестта на доказване на отрицателния факт, е ангажирала доказателствени средства, установяващи, че други лица са съсобственици на това жилище от предхождащ началото на исковия период момент, като промяна в това правно положение не е нито твърдяна, нито доказана от ищцовата страна. Последната не е убедила съда и в това, че лицето, против което е насочил исковете си, е носител и на ограничено вещно право на ползване, учредено по предвидения ред, за да може да се активира неговата отговорност на клиент.

Законът и подзаконовите нормативни актове, както и ОУ, които не могат да им противоречат, са безразлични към фактическото ползване на доставената топлинна енергия в отношение със задължението за заплащането й, поради което и в случая е ирелевантно дали ответницата е живяла или не през целия или част от периода в посоченото жилище.

Доколкото изложеното дотук по начало обуславя неоснователността на претенциите по отношение на нея, изцяло без значение са въпросите дали следва да се включи в сумата и компонента БГВ, освен посочените в исковата молба ТЕ от СИ и отчитане на уредите, както и дали е спазена методиката за начисляването й.

Главният иск е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а неговата неоснователност обуславя и неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, на акцесорната претенция за мораторна лихва. В този смисъл е безпредметно да се обсъждат възраженията на първата въззивница, свързани с начина на изчисляването и формирането на размера й.

Щом не се установи наличието на задължение на ответницата към ищцовото дружество, тя не дължи и разноските на последното, направени в заповедното производство.

Като е уважил частично положителните установителни искове, първоинстанционният съд е постановил отчасти неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен в уважителната му част. Вместо нея въззивният съд следва да постанови ново решение, с което отхвърли исковете и за сумите 394, 27 лв. главница, 61, 54 лв. мораторна лихва и 81, 69 лв. разноски по ч.гр.д.№ 6172/10г. на СлРС.

В останалата обжалвана част, с която исковете се отхвърлят над посочените, до пълните им претендирани размери, атакуваното решение следва да се потвърди, тъй като крайният правен извод, до който е достигнал решаващият съд е правилен, независимо, че съображенията му не се споделят от този състав. Последният счита, че и в тази си част претенциите са неоснователни по идентични на развитите по-горе мотиви.

Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски от 229, 36 лв., а на ответницата следва да се присъдят всички направени пред РС разноски, като вече присъдените се увеличат със 193, 72 лв.

С оглед изхода на настоящия процес, отговорността за разноските във въззивната инстанция следва да се възложи на втория въззивник и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на първата въззивница в размер  на 25 лв. д.т  и 150 лв. адвокатски хонорар.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 663/05.11.2012г. по гр.д. № 7393/10г. на СлРС  в ЧАСТИТЕ, с които

- е признато за установено между страните, че Р.А.Д. *** част от сумите, за които е издадена заповед № 4269/12.11.2010г. по ч.гр.д.№ 6172/10 на СлРС – главница в размер на 394, 27 лв., представляваща стойността на доставена на адрес гр. С., кв. „С.К.” *-* топлинна енергия за периода 01.07.2007г. – 30.04.2009г.,обезщетение за забава в размер на мораторна лихва от 61, 54 лв. и разноски за заповедното производство в размер на 81, 69 лв., и

- Р.А.Д. е осъдена да заплати на “Топлофикация Сливен” ЕАД, гр. С. разноски по делото в размер на 229, 36 лв.,

и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от “ТОПЛОФИКАЦИЯ-СЛИВЕН” ЕАД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., бул. “Стефан Караджа” №23, против Р.А.Д. *** обективно съединени положителни установителни искове за признаване за установено между тях, че втората дължи на първото дружество главница в размер на 394, 27 лв., представляваща стойността на доставена на адрес гр. С., кв. „С.К.” *-* топлинна енергия за периода 01.07.2007г. – 30.04.2009г., обезщетение за забава в размер на мораторна лихва от 61, 54 лв. и разноски за заповедното производство в размер на 81, 69 лв., всичките представляващи част от целите суми, за които е издадена заповед № 4269/12.11.2010г. по ч.гр.д.№ 6172/10 на СлРС.

ОСЪЖДА  “Топлофикация-Сливен” ЕАД, гр. С. да заплати на Р.А.Д. останалата част от направените по делото разноски в размер на 193, 72 лв.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 663/05.11.2012г. по гр.д. № 7393/10г. на СлРС  в останалата обжалвана част.

 

 

 

ОСЪЖДА “Топлофикация-Сливен” ЕАД, гр. С. да заплати на Р.А.Д., направените разноски по делото за въззивната фаза, в размер на 175 лв. лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска под 5 000 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: