Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 49

гр. Сливен, 19.02.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря П.С., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 23 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство „СОЛЕДАД – БЪЛГАРИЯ” ЕООД гр.София, чрез процесуален представител насочена против Решение № 831/31.10.2012г. по гр.д. № 3/2012г. на СлРС.

С атакувания съдебен акт съдът отхвърлил изцяло като неоснователен, предявения срещу ответника П.И.К. *** иск за заплащане на сумата в размер на 1 000 лв., предявен като частичен иск от сумата 204 810 лв. за връщане на дадена в заем парична сума, ведно със законната лихва върху  главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. С решението е отхвърлен, като неоснователен, поради погасяване по давност и предявения в условията на евентуалност иск за заплащане на сумата от 1000 лв., претендирана като частичен иск от сумата 204 810 лв., с която ответника К. се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане и съответно са присъдени разноски в полза на ответника по исковете.

Въззивникът намира атакуваното първоинстанционно решение необосновано и незаконосъобразно. На първо място твърди, че между ищеца и ответника съществуват непогасени парични задължения от договор за цесия сключен на 01.10.2010г. между ищцовото търговско дружество и Д.П., с който последния прехвърлил вземането си към ответника К. в размер на 224 810 лв. Вземането произлизало от извършен превод на парична сума в размер на 204 810 лв. от цедента П. към длъжника – ответник К. / въззиваем в настоящото производство/ при уговорка между двамата за прехвърляне на 326,5 бр.акции от капитала на „Мел инвест” – притежание на ответника К.. Това задължение към момента не било изпълнено от страна на длъжника, нито била върната сумата, получена за прехвърлянето на акциите.

На следващо място съдът неправилно приел, че липсвал договор за заем между цедента П. и ответника К., като се излагат съображения за наличието на всички елементи от фактическия състав на договора за заем, а именно съгласие на страните и предаване на суми или вещи. Въззивникът намира, че между ответника и цедента било налице валидно сключено правоотношение, по което ответника- въззиваем  да изпълни поетото задължение за прехвърляне на 326,5 бр.акции от капитала на „Мел инвест” или да върне заетата сума. Освен това се твърди, че съда неправилно отхвърлил иска поради погасяване по давност на задължението. Въззивникът намира, че давността не е изтекла, тъй като в случая била приложима нормата на чл.116 ЗЗД, според която с признаване на вземането от длъжника давността се прекъсвала. Според въззивната страна оветника направил признание на вземането пред органите на прокуратурата, обективирано като надлежно доказателство по делото.  Проблемът в конкретния случай бил за ефекта на това признание при наличие на вече изтекъл давностен срок и ако за прекъсването на давността било необходимо тя да не е все още изтекла, то за признаване на вземането законът не поставял такова изискване. Счита се, че с признаване на вземането, направено от длъжника след като давностния срок е изтекъл, то той всъщност е направил пълен отказ от вече изтеклата давност, съгласно чл.113 ЗЗД, като в  тази връзка е цитирано и Решение № 2204/1959г. ІІ г.о. ВС РБ. Твърди се, че след като веднъж длъжникът е признал задължението си, в случая при разпит в образувано  досъдебно производство,  което всъщност представлявало отказ от изтекла давност, то той не би могъл да се позовава по-късно отново  на изтеклата в негова полза погасителна давност, тъй като отказа бил по съществото си неоттеглямо волеизявление. Въззивното дружество счита, че волеизявлението, с което е направено извънсъдебно признание на дълга би следвало да се разбира и като пораждане на ново правно задължение, като от този момент започвала да тече нова давност за вземането на кредитора. С оглед изложените съображения въззивникът намира, че към настоящия момент между страните съществува валидно заемно правоотношение, по което давностния срок за връщане на вземането не е изтекъл и ищецът, като  цесионер бил в правото си да търси и получи защита по исков ред за събиране на вземането в размер на 1 000 лв., предявена като частична претенция от цялото вземане в размер на  204 810 лв. - представляваща невърнат паричен заем, ведно със законната лихва, както и сумата от 1 000 лв., претендирана като частична от сумата 204 810 лв., с която ответника се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва  от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор от ответната по жалбата страна не е подаден.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В съдебно заседание  въззивното дружество, редовно призовано се  представлява от процесуален представител по пълномощие, който поддържа въззивната жалба, пледира за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора.

Въззиваемият, редовно призован  се явява лично и пледира за потвърждаване на атакувания съдебен акт, като правилен и законосъобразен.

Във въззивната фаза на процеса не са събирани доказателства и доказателствени средства.

Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.      

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове- предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е  правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е всеобхватна и кореспондираща с доказателствената съвкупност, събрана в хода на производството, и с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първостепенният съд правилно квалифицирал исковете, подвеждайки ги първия под нормата на чл.79, ал.1, вр.чл.240 ЗЗД, а евентуалния по чл.55, ал.1 ЗЗД, извършил е доклад, с който била надлежно разпределена доказателствената тежест между страните по спора,  събрал е и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, като извел правни изводи, с които настоящата съдебна инстанция напълно се солидализира.

Оплакванията, релевирани във въззивната жалба са неоснователни.

По делото категорично е установено, а и не се спори между страните, че въззиваемия К. получил от неучастващо в делото лице- Д.П. сума в размер на 204 810 лв. по банков път чрез платежно нареждане от 18.11.2003г. В това платежно нареждане като основание за превода на паричната сума било посочено покупка на 326,5 броя акции по договор от Мел инвест. Установено е още, че с договор за цесия сключен между въззивното дружество и Д.П. на 01.10.2010г., последния прехвърлил вземането си от ответника К., което възлизало на 224 810 лв., в това число сумата от 204 810 лв., за която било посочено в договора, че е предоставена без правно основание с платежно нареждане от 18.11.2003г.

В исковата си молба ищцовото дружество  излагайки горните факти  преценило, че търсената сума в размер на 1000 лв., предявена като частична претенция от общия размер от 204 810 лв. се дължи на основание договор за заем за потребление сключен между цедента П. и ответника К., като е предявен и иск при условията на евентуалност с правна квалификация чл.55, ал.1 ЗЗД – т.е. неоснователно обогатяване, преведена парична сума без правно основание.

Първия спорен въпрос който се поставя с въззивната жалба в настоящото производство касае наличие или отсъствие на сключен договор за заем за потребление, като основание за получената от въззиваемия К. парична сума. Веднага следва да се отбележи, че в това отношение са противоречиви и твърденията на самия въззивник. От една страна същия посочил, че са налице елементите включени във фактическия състав на договора за заем, а именно постигнато съгласие между страните за постигане на договорна обвързаност и реално предаване на парична сума, а от друга страна посочил, че това породило съответните правни последици за длъжника – цит.” да върне заетата сума или да изпълни поетото задължение за прехвърляне на 326,5 бр. акции от капитала на „Мел инвест”.

При договор за заем за потребление,  заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. При този вид договор длъжникът се задължава да върне заетата сума, а не да изпълни друго задължение, каквото например е посочил въззивника за прехвърляне на акции от капитала на търговско дружество. Твърденията изложени във въззивната жалба сочат на друго основание на предявената претенция- договор за покупко-продажба на акции, а не  първоначално твърдяното основание – дадена в заем сума.

Ето защо настоящият съдебен състав намира, че в конкретната правна хипотеза не се касае за сключен договор за заем. Освен това правото за ищцовото дружество да търси паричната сума произтича от договора за цесия, в който изрично е вписано, че въпросната сума от 204 810 лв. е дадена на 18.11.2003г. без правно основание.

Междувпрочем дали паричната сума се търси на основание сключен договор за заем или договор за покупко-продажба на ценни книги / акции/ или пък като дадена без правно основание е въпрос единствено на правна квалификация на предявената претенция и различна доказателствена тежест. Тук по-важното е, че паричната сума била преведена по банков път на 18.11.2003г., като задължението за връщането й или другото каквото й  да е насрещно поето  задължение в случая е безсрочно и не се твърди противното. Следователно неговата изискуемост настъпва веднага / арг. от чл., ал.1 ЗЗД/, а правото да се търси по исков ред се погасява с изтичането на петгодишен давностен срок – чл.114, ал.1 ЗЗД, както и правото да се развали договор – чл.87, ал.5 ЗЗД / макар, че в случая цесионерът не разполага изобщо с право да разваля договор/.

Вземането към въззиваемия К. било прехвърлено на въззивното дружество след като е погасено по давност, в което всъщност няма нищо нередно, но длъжникът може да прави възражение за давност и срещу цесионера. В конкретния случай направеното своевременно с отговора на исковата молба възражение за изтекла давност е основателно и правилно уважено от първоинстанционния съд.

Що се касае до оплакванията в жалбата по отношение на направено от К. признание на задължението, съдът намира следното.

Представените по делото показания на въззиваемия К., дадени на 15.03.2010г. в качеството му на свидетел  по досъдебно производство № 5046/10г.на СДВР не могат да бъдат ценени по същество, тъй като не са събрани непосредствено от съда по настоящото производство и не биха могли да бъдат събрани такива, доколкото К. е страна по делото.

Настоящият съдебен състав отхвърли искането на въззивното дружество  за събиране като писмено доказателство в процеса на  обяснения на въззиваемия, дадени в хода на предварителната проверка по ЗСВ преди образуване на досъдебното производство, като преклудирано. Съдът намира за необходимо да изясни, че дори и да бяха кредитирани и ценени по същество, тези обяснения са дадени от въззиваемия на 20.06.2006г. преди да е изтекла погасителната давност за вземането, но от тази дата  към датата на подаване на исковата молба  отново е изтекъл пет годишен давностен срок. След изтичането на този срок длъжникът не е правил признание на иска /или поне не са ангажирани доказателства в тази насока/, което да бъде ценено като евентуален отказ от изтекла вече давност.

С оглед изложените съображения, настоящия съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, а решението на районен съд за правилно и законосъобразно.

Изходът на процеса, обуславя отговорност на въззивното дружество за деловодни разноски, сторени от въззиваемия К., но тъй като такива не са претендирани, съдът не дължи произнасяне с изричен диспозитив.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                  

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно   Решение № 831 /31.10.2012г., постановено по гр.д. № 3/2012г. по описа на СлРС.

 

Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.                                   

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                              1.

                                                                                              2.