Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 40

гр. Сливен, 11.02.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шести февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря И.К., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 28 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство Д.Б.П. ***, чрез процесуален представител по пълномощие и насочена против Решение № 996/21.11.2012г. постановено по  гр.д. № 872/2012г. на СлРС.

С атакувания съдебен акт съдът отхвърлил изцяло като неоснователни и недоказани, предявените срещу ответника  П.К.П. *** искове с правна квалификация чл.45 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 4 000 лв.,представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане и сума в размер на 90 лв. – представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на увреждането 20.07.2011г. до окончателното изплащане на сумите.

Въззивникът намира атакуваното първоинстанционно решение неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Съдът не преценил събраните в хода на производството доказателства и приел за безпротиворечиви показанията на разпитаните свидетели, водени от страна на ответника. Неправилно определил, че ответника действал в условията на неизбежна отбрана, както и не бил коментиран в достатъчна пълнота въпроса за това дали защитата била съответна на характера и опасността на нападението. От въззивния съд се иска отмяна на постановеното решение, като незаконосъобразно и постановяване на ново, с което изцяло бъдат уважени предявените претенции. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор от ответната по жалбата страна не е подаден.

В същия срок не е депозирана насрещна въззивна жалба.

В съдебно заседание  въззивникът, редовно призован не се явява и не се представлява. С писмена молба  неговия процесуален представител по пълномощие поддържа въззивната жалба, като се иска отмяна на постановеното от районния съд решение, съответно постановяване на ново по съществото на спора, с което изцяло да бъдат уважени исковите претенции.

Въззиваемият, редовно призован не се явява лично, но се представлява от пълномощник, който пледира за потвърждаване на атакувания съдебен акт, като правилен и законосъобразен.

Във въззивната фаза на процеса не са събирани доказателства и доказателствени средства.

Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.      

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустими искове- предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е  правилно и следва да бъде потвърдено.

Настоящият съдебен състав намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е всеобхватна и кореспондираща с доказателствената съвкупност, събрана в хода на производството, и с оглед разпоредбата на чл.272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първостепенният съд правилно квалифицирал исковете, като ги е подвел под нормата на чл.45 ЗЗД, извършил е доклад, с който била надлежно разпределена доказателствената тежест между страните по спора,  събрал е и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, като извел правни изводи, с които настоящата съдебна инстанция напълно се солидализира.

Оплакванията, релевирани във въззивната жалба са неоснователни.

По делото категорично е установено, а и не се спори между страните, че на 20.07.2011г.в следобедните часове около 16,30ч.-17,00 ч. в гаража на фирмата, в която работел въззивника Д.П. между него и въззиваемия П.П. възникнал междуличностен конфликт. По време на разразилия се скандал, причината за който не е предмет на изследване в настоящото производство, П. замахнал с дясната си ръка към П. с цел да го  удари или хване в областта на врата.  П. обаче успял да отреагира, като хванал ръката на П., който направил жест да се измъкне от тази хватка, при което получил счупване на палеца на дясната ръка. Тази фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите В. и Д. - очевидци на инцидента, които въззивния съд кредитира  изцяло като незаинтересовани, вътрешно непререкаеми, логични и последователни както поотделно, така и съпоставени едни с други.

Тук е мястото да се отговори на неоснователните възражения, релевирани в жалбата, че показанията на тези двама свидетели били противоречиви, а първостепенния съд ги приел и ценил изцяло без да ги обсъди.  И двамата свидетели категорично са заявили в своите показания, дадени в условията на непосредственост, че въззивника П.  пръв посегнал към въззиваемия П.. Св.В. възприел, че П. е осъществил захват в областта на „гушата” на П., като не е категоричен дали за самия му врат или за дрехата в тази област. Св.Д. пък от своя страна категорично заявил, че още в опита да бъде осъществен захват, П., който бил с гръб в този момент се обърнал и успял да хване ръката на посягащия към него П..

Спорният въпрос по делото е дали ответника- въззиваем П. е нанесъл вредата на ищеца- въззивник П. в условията на неизбежна отбрана, а ако има такава, то  налице ли е превишаване на нейните предели.

Неизбежната отбрана изисква непосредствено и противоправно нападение от човек. Нападението се разбира като едно или няколко действия или бездействия, които пряко и непосредствено застрашават или накърняват държавни и обществени интереси, личността или законните права на гражданите. Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона, т.е противоправно и общественоопасно без задължително този акт да е престъпление. Неизбежната отбрана е допустима само когато нападението е непосредствено и докато то продължава или отбраняващия се действа само с цел да отблъсне това нападение.

В конкретната правна хипотеза, настоящият съдебен състав намира, че причиняването на вредата /счупването на палеца на дясната ръка на П./ от страна на П. е осъществено в условията на неизбежна отбрана. Деянието на П. е осъществено при започнало непосредствено нападение / замахване, посягане/ срещу неговата личност, застрашаващо, ако не живота му, то поне здравето му /телесната цялост/, при което той хващайки дясната ръка на П. е целял единствено да се освободи от негов евентуален удар или захват. Това защитно деяние било извършено по време, когато е продължавало самото нападение и е преустановено веднага след като П.  отблъснал от себе си П..

 

 

Като предоставя право на гражданите да отблъснат нападението чрез причиняване вреди на нападателя, законът допуска това само, ако защитата е в пределите на неизбежната отбрана. Защитата е в тези предели не само когато е налице съответствие между нея и нападението, но и при несъответствие на защитното деяние с нападението, ако това несъответствие не е явно. Защитата може и да не съответства на нападението, когато с оглед определящите съответствието между нападението и защитата обстоятелства надхвърля необходимото за отблъскване на нападението. Несъответствието е явно, когато е ясно изразено и буди съмнение. Погрешно е разбирането, че нападнатия може да се отбранява само по начина и със средствата, съразмерни на начина и средствата за нападение. Това в голяма част от случаите би било невъзможно и би довело до намаляване ефективността на института на неизбежната отбрана. Следователно при отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини за отбрана, ако това явно не надхвърля възможностите за преодоляване на нападението.

Съдът намира, че в случая не е налице  превишаване пределите на неизбежната отбрана от страна на П., тъй като срещу започнало  срещу него нападение, изразяващо се в замахване с цел удар или захват в областта на врата, същия е отвърнал също така с голи ръце - хващайки дясната ръка на П., насочена в това време към  него. Отбраняващия се при неизбежната отбрана не е длъжен да избира и засяга само неуязвими части от тялото на нападателя. За противодействие на  нападението П. не е  използвал начин или средства, които явно  не съответстват на  започналото срещу него нападение. Така за да се предпази от евентуален удар или освободи от захват П. не е използвал примерно огнестрелно оръжие или друго подобно средство, чието поразяващо действие за живота, здравето или телесната неприкосновеност на човек в дадената ситуация недвусмислено би било в явно несъответствие с предприетото нападение. Напротив срещу предприетата атака на П., П. е действал по начин и средства, съизмерими с тези на нападателния акт.

Въззиваемият в този случай не следва да носи гражданска отговорност за претърпените от въззивника вреди, тъй като деянието извършено в пределите на неизбежна отбрана не е обществено опасно и следователно не представлява деликт. Елементите, включени във фактическия състав на непозволеното увреждане и обуславящи носенето на отговорност за лични виновни действия по чл.45 ЗЗД са – деяние /действие или бездействие/, противоправност, вина,  вреда и причинна връзка между извършеното деяние и настъпилите вреди. Деянието извършено в рамките на неизбежна отбрана, какъвто е настоящия казус изключва противоправността. Липсата на елемент от фактическия състав на деликта, води до липса на деликт, което не може да обоснове носене на гражданска отговорност за имуществени или морални вреди.

 

 

С оглед изложените съображения, настоящия съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна, а решението за правилно и законосъобразно, поради което следва да се потвърди.

Изходът на процеса, обуславя отговорност на въззивника П. за деловодни разноски, сторени от въззиваемия П., но тъй като такива не са претендирани, съдът не дължи произнасяне с изричен диспозитив.

 

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                  

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно   Решение № 996 /21.11.2012г., постановено по гр.д. № 872/2012г. по описа на СлРС.

 

Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.                                   

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           ЧЛЕНОВЕ:

                                                                                              1.

                                                                                              2.