Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 06.02.2013 г.

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шести февруари през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К.,  като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 38  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 840/15.11.2012г. по гр.д. № 1894/12г.на СлРС, с което е прието за установено между страните, че „МБАЛ Д-р Пенкови” ООД, гр. Сливен дължи на „Симоне РЛ” ООД, гр. Сливен сумата 5 000 лв., представляваща остатък от цена по договор за доставка на апарат за нервномускулна стимулация и лимфен дренаж  “Limphomed DE 10”, ведно със законовата лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 27.03.2012г. до окончателното изплащане и разноски по ч.гр.д. № 1428/12г. на СлРС в размер на 350 лв. и са присъдени на второто дружество разноски по делото в размер на 400 лв.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение, като твърди, че то е незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че поради особени непредвидени обстоятелства – несъобщаване от страна на получателя на призовката на датата и часа на с.з., е пропуснал да ангажира доказателства и това е оказало съществено влияние върху мотивите на СлРС, опорочавайки ги. Поради това моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което отхвърли изцяло установителния иск като неоснователен.

Във въззивната жалба няма направени никакви доказателствени искания. Представени са с нея трудов договор на С.Г.  и писмено обяснение от нея.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата, заявява, че изложените в нея твърдения са неоснователни и моли въззивния съд да я остави без уважение. Счита, че атакуваното решение не страда от дефекти, РС е събрал достатъчно годни и относими доказателства, формирал е правилна фактическа обстановка, която е привел към приложимите правни норми и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Моли тази инстанция да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Едновременно с въззивната жалба въззивникът е подал до СлОС и молба по чл. 64 ал. 2 от ГПК за възстановяване на срока за ангажиране на доказателства по делото. Твърди, че го е пропуснал поради особени непредвидени обстоятелства, изразяващи се в това, че лицето, получило призовката за съдебното заседание е работило като рецепционист в друго дружество, като дейността на групата свързани фирми по смисъла на ТЗ е установена физически на едно място и това лице не е било в никакви правоотношения с ответното дружество и не е предало призовката на управителя му. Прилага копие от трудовия договор на лицето и писмени обяснения, като желае, в случай че съдът прецени, то да бъде разпитано в о.с.з. Моли да бъде възстановен срока за ангажиране на доказателства във връзка с твърдението, че „МБАЛ д-р Пенкови” ООД е разполагало с правото да развали договора поради виновно неизпълнение на задълженията на другата страна.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и молбата по чл. 64 от ГПК, като моли съда да я уважи и допусне събиране на доказателства. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и поддържа депозирания отговор. Счита неоснователно искането по чл. 64 от ГПК. Заявява, че счита атакуваното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд и въвежда мотивите на първоинстанционното решение по подразбиране.

Във въззивната жалба няма изложени конкретни оплаквания, а само формално е посочено, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и необосновано, което препятства осъществяването на въззивния контрол.

Въззивният съд установи, че СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Единственото съображение, въведено от въззивника, което не е бланкетно, се свежда до това, че поради особени непредвидени обстоятелства – несъобщаване на датата за с.з. от страна на получателя на призовката, е пропуснал да ангажира доказателства, и това е опорочило мотивите на съда.

Този довод въззивният състав намира за несъстоятелен.

Призовката за ответника е връчена и оформена съгласно разпоредбата на чл. 50 ал. 3 от ГПК, което прави призоваването редовно и неблагоприятните последици от неявяването на представител на страната в о.с.з. остават изцяло в негова тежест. Той е проявил процесуална пасивност и с отговора на исковата молба, подаден след връчването на разпореждането с указанията на съда, не е направил никакви конкретни доказателствени искания.

Ако, въпреки това, ответникът-въззивник счита, че такава възможност е имал в първото с.з., но не я е упражнил при хипотезата на „непреодолими особени непредвидени обстоятелства”, той е следвало да упражни правата си по чл. 64 - 66 от ГПК по предвидения в тези норми начин, но не е сторил това надлежно.

Дори да се приеме, че подадената едновременно с въззивната жалба  молба по чл. 64 от ГПК за възстановяване на срок за извършване на процесуално действие, следва да бъде разгледана от въззивния съд, с оглед подаването й след постановяване на съдебния акт от страна на компетентния, по начало, да се произнесе по нея районен съд, то настоящата инстанция счита, че тя не следва да бъде уважавана.

На първо място самите обстоятелства, с които въззивникът счита, че обосновава молбата си, не могат да бъдат квалифицирани като „особени”, след като са спазени процедурата и правилата за връчване на призовки за ЮЛ и веднъж на същия адрес вече е било надлежно връчено съобщение за тази страна. Рецепционистът в медицинския център обслужва всички дружества, упражняващи дейността си в него физически, приел е призовката и е поел задължението да я предаде на адресата.

Представеното като доказателство писмено декларативно изявление не представлява годно доказателствено средство, тъй като съдържа свидетелски показания, за събирането на които ГПК предвижда друг ред.

Евентуалното искане за разпит на лицето като свидетел настоящият състав не счита за необходимо, тъй като са налице по-съществени причини, които поначало препятстват уважаването на молбата за възстановяването на пропуснатия срок. Тази пречка се изразява в това, че въззивникът не е изпълнил императивното условие на чл. 65 ал. 2 от ГПК – да подаде /или поне посочи/ с молбата си тези документи, за подаването на които иска възстановяване на срока. В действителност той не е посочил ясно и точно нито едно конкретно доказателство или доказателствено средство, което желае да бъде събрано – като държи сметка и за изискването на чл. 156 от ГПК да свърже всяко свое искане със съответния, също конкретен, относим и подлежащ на доказване факт – тоест – искането му по чл. 64 от ГПК е безпредметно. То не може да бъде уважено „по принцип”, дори да бяха налице и формалните предпоставки за неговата основателност, а следва да е свързано с еднозначно и точно номинирано процесуално действие, което страната не е успяла, по извиними от закона причини, да извърши своевременно.  

Така, след като въззивникът, всъщност не посочва и във въззивната си жалба кои факти и с какви конкретни средства иска да бъдат установени във въззивното производство, въззивният съд реално не може да извърши проверката си въз основа на непосочени и несъбрани доказателства и следва да я фокусира върху тези, ангажирани в първата инстанция.

Липсват и причини да се приеме, по смисъла на чл. 266 ал. 3 от ГПК, че са налице процесуални нарушения, извършени от РС, които са довели до несъбирането на някакви доказателства, поради което и на това основание не следва да се допускат нови доказателства в това производство, каквито, както вече бе подчертано, изобщо не са посочвани от въззивника.

От материалноправна гледна точка първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилен и законосъобразен правен извод.

Производството се развива по предявен положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено между страните съществуването на вземането по заявлението по чл. 410 от ГПК, тоест -  че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение.

Произходът на това задължение ищецът свързва с наличието на договорна връзка и неизпълнението на част от задълженията, произтичащи от нея, от страна на ответника.

Последният поначало не оспорва сключването на договора за доставка и продажба на родовоопределена движима вещ – апарат за нервномускулна стимулация и лимфен дренаж с посочена марка и модел.

Безспорно се установи по делото, че между страните е бил сключен в писмена форма ненаименован договор с посочения предмет. Тъй като и двете страни по него са търговци, договорът е свързан с упражняваното от тях занятие, има за предмет дейност по чл. 1 ал. 1 от ТЗ и не представлява вещ за лично потребление, е несъмнено, че сме изправени пред търговски договор с елементи на договор за продажба. Разпоредбите, уреждащи тези правоотношения са чл. 318 и сл. от ТЗ, във връзка с чл. 286, 290 и сл. от ТЗ, като субсидиарно приложение намират и общите и специални разпоредби на гражданското законодателство – чл. 200 и сл. от ЗЗД, чл. 79 и сл. от ЗЗД и други.

Най-общо, по правната си същност този договор е по принцип неформален /писмената форма не е такава за действителност, а само за доказване/, двустранен, възмезден, комутативен, престационен, консенсуален – счита се сключен с постигането на съгласие между страните, и поражда облигационно-вещно действие. По начало не се спори относно факта на сключването му и валидността на волеизявленията на лицата, представляващи търговците – страни по него.  Също така е безспорно и съдържанието на договора, относно съществените уговорки, касаещи предмета и цената, както и конкретно установените права и задължения на всяка страна.

Спорът е фактически фокусиран върху въпроса за непълното изпълнение на задълженията на купувача, като последният противопоставя възражение за такова неизпълнение от страна на продавача, даващо му основание за разваляне на договора.

Настоящият състав намира, че непререкаемо е доказано чрез събраните по делото еднозначни и неоспорени доказателства, че продавачът е изпълнил изцяло, точно и в срок главното си задължение – да престира вещта, както и, че тя отговаря на договорения предмет и не страда от дефекти. Голословни и неподкрепени са твърденията на ответника, че не са му предоставени от продавача, съгласно договорната уговорка, документи, удостоверяващи техническото състояние на вещта и съответствието й със стандартите на производителя. Въпреки, че в съдържанието на договора не се установява действителното наличие на такава клауза, ищецът-продавач е представил  като писмени доказателства съртификат на оборудването и указания за употребата му, както и споразумение за доставка от производителя.

Дори да се приеме, че това не е било сторено при предаването на вещта с протокола, ответникът не може да развали едностранно договора, без да отправи предупреждение и даде срок за изпълнение по реда на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД, което, с оглед писмената форма на договора, също следва да е писмено. Такова той е направил едва с отговора на исковата молба, при това – изрично е заявил, че не предлага срок за изпълнение, и доколкото ищецът е представил исканите документи, договорът не може да се счете за развален. Не е приложима разпоредбата на чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, на която се позовава ответникът, и която го освобождава от задължението за даване на подходящ срок за изпълнение, тъй като случаят не попада в нито една от лимитативно изброените хипотези – не може да се сподели виждането на ответника, че непредставянето на документите „прави използването на вещта невъзможно”.

Така, след като е установено по безспорен начин, че ищецът е изпълнил всички свои задължения, произтичащи от този търговски договор, то за ответника е възникнало задължението да заплати уговорената цена. Той не е сторил това в пълен размер – незаплатена е останала част от сумата, възлизаща на 5 000 лв.

Понеже купувачът не е изпълнил доброволно това свое задължение, за продавача е възникнала правнопризнатата му възможност да се ползва от принудителния способ на заповедното производство, осигурен от разпоредбата на чл. 410 от ГПК.

Ответникът не е противопоставил в спорното исково производство никакви годни правоизменящи, правоизключващи или правопогасяващи факти, които да се отразят на съществуването или на размера на паричното му задължение.

Поради изложеното настоящият въззивен състав счита, че паричното задължение, предмет на оспорената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в размер на 5 000 лв., представляваща незаплатена в срок част от продажна цена на движима вещ, предмет на договор от 03.09.2011г. между страните, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението, както и разноските по частното дело, съществува, и искът по чл. 422 от ГПК е основателен. Същият следва да бъде уважен като бъде признато между страните, че ответното дружество дължи на ищцовото така описаните суми.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на  въззиваемата в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 840/15.11.2012г. по гр.д. № 1894/12г.на СлРС.

 

ОСЪЖДА „МБАЛ Д-Р ПЕНКОВИ” ООД, гр. Сливен да заплати на „СИМОНЕ РЛ” ООД, гр. Сливен направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 300 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, тъй като цената на иска не надвишава 5 000 лв.

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: