Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 13.02.2013 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети февруари през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 56 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 104/19.11.2012 г. по гр.д. № 225/2012 г. на КРС, с което е признато за установено по отношение на Община Котел, че К.Н.Д., в режим на съпружеска имуществена общност, е собственик, на основание придобивна давност, на реално обособена част с площ 1 129 кв.м. от имот № 000309 по КВС на землището на с. Медвен, община Котел, намираща се в северозападната част на имота, очертана с жълт цвят на скицата, представляваща неразделна част от решението, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че решението е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че процесният имот е предаден в собственост на община Котел по реда на чл. 19 от ЗСПЗЗ, а твърдяният оригинерен способ за придобиване на собствеността от страна на ищеца е изключен като възможност спрямо общината. Счита, че поради установения в закона мораториум върху изтичането на давностните срокове не може да се формира извод за основателност на претенцията. На второ място въззивникът твърди, че не може да се придобие по давност реална част от поземлен имот, тъй като годен обект за владение е цялата вещ. Също така заявява, че придобивната давност за имоти, включени в приложното поле на ЗСПЗЗ, какъвто е процесният, е възможен способ само след цялостното приключване на реституционния процес върху земеделските земи. Смисълът на чл. 5 ал. 2 от ЗВСВОНИ е не да започне да тече придобивна давност, а да се заличат последиците на владението, осъществявано преди влизането в сила на текста, за да не може на собственика, на който е възстановен имотът, да му се противопоставя възражение за изтекла придобивна давност от лице, което с, или без основание, е ползвало имота. Поради изложените съображения въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и постанови ново, с което отхвърли като неоснователен иска. Претендира разноските.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа основанието на иска си и изтъкнатите пред РС съобпажения в тяхна подкрепа. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивника доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е доказан изцяло чрез събраните доказателства. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК /по реда на преупълномощаването/, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Ищецът – въззиваем в това производство, е предявил против ответната община-въззивник, положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че той /в режим на съпружеска имуществена общност със съпругата си/ е собственик на недвижим имот – реално обособена част в размер на 1 129 кв.м. от имот № 309 по КВС за землището на с. Медвен, община Котел, намираща се в северозападната част на този имот. Като правопораждащ факт той е посочил давностно владение с начален момент 1972г.

От своя страна ответникът противопоставя на претенцията на ищеца свое собственическо право, чийто произход свързва с разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ във връзка с реституционните процедури, предвидени в ЗСПЗЗ, за които твърди, че не са надлежно проведени от ищеца.

С плана за земеразделяне от 1992г. процесният имот е включен в  имот № 309 по КВС на с. Медвен. Последният е с площ 3 062 кв. м. и представлява земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ, записана към момента в разписната книга като собственост на община Котел, въз основа на Заповед № ОД-50/03.10.2008г. по чл. 45 ал. 7 от ППЗСПЗЗ.

Безспорно е доказано, че ищецът, заедно със съпругата си /която не е страна в производството/, е установил владение върху имот, включен в регулацията на с. Медвен, индивидуализиращ се като пар. І-238, кв. 20 по КП на селото от 1927г.

Владението е започнало въз основа на писмен договор от 25.09.1972г. за покупко-продажба на този имот от А.Х. на ищеца К.Д.. Продавачът се е легитимирал като собственик с н.а.№60 т. І д.№ 135 от 1959г. на КНС, с който сам е закупил имота от  трето лице.

Тъй като страните по договора са уговорили бъдещо снабдяване на купувача с нотариален акт, каквото не е осъществено, той има характер само на предварителен договор за покупко-продажба, понеже притежава всички реквизити на окончателния. Макар сам да не представлява годен титул за собственост, той би могъл да постави в течение срока на давностно владение и да даде конкретна отправна точка за началото му, с оглед събраните гласни доказателства относно фактическото упражняване на фактическата власт от страна на ищеца и съпругата му точно от този момент нататък. Договорът индикира недвусмислено и анимуса за своене на владелеца. Установи се, че ищецът явно, необезпокоявано и непрекъснато е ползвал имота като свой до настоящия момент, целият е ограден с ограда. Свидетелските показания в тази насока не се конфронтират, а напълно подкрепят релевантните факти, които се извличат от писмения частен документ.

По плана на с. Медвен, одобрен през 1980г., този имот е останал извън регулация и е бил отреден за земеделска земя, като само една част от около 150 кв.м. попадала в регулация и е била отредена за улица, а останалата част от около 1 130 кв.м. е излязла извън регулацията. С плана за земеразделяне след 1991г. тази част от имота от 1 130 кв.м., която /както и останалите в регулация 150 кв.м./, също се владее от ищеца, е включена в по-голям имот № 000390, представляващ земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ.

Ответната община се заявява като негов собственик, тъй като счита, че целият представлява земя, останала след възстановяване на правата на собствениците по реда на ЗСПЗЗ и са изтекли 10 години от влизане в сила на плана за земеразделяне.

Действително такава е закрепената в нормата на чл. 19 от ЗСПЗЗ воля на законодателя, но тя е неприложима към имота на ищеца и тази част от него, попадаща в площта на имот № 309, следва да бъде изключена от него.

 Както се посочи вече, от момента на сключване на предварителния договор през 1972г., до датата на завеждане на исковата молба – 17.05.2012г., ищецът е осъществявал лично фактическа власт върху имота, като владението е приобретавало и допълнителните изискуеми характеристики, поради което към настоящия момент е изтекъл предвидения в чл. 79 ал. 1 от ЗС 10 годишен придобивен давностен срок и в патримониума на ищеца е възникнало по оригинерен способ вещно право на собственост върху описания имот.

Всички възражения на въззивника във връзка с наличие на пречки за прилагане на този механизъм, са неоснователни.

Въззивникът счита, че след одобряването на РП от 1980 г. на с. Медвен имотът е придобил статут на земеделска земя и е станал държавна собственост, поради което от този момент по отношение на него придобивна давност не може да тече, а изтеклата до тогава не е достатъчна. По-късно – след приемане на ЗСПЗЗ, ищецът е следвало да проведе процедура на основание чл. 10 ал. 1 от ЗСПЗЗ за реституиране на собствеността, и като не е сторил това своевременно, при условията на чл. 19 от ЗСПЗЗ ответната община е станала собственик на имота.

Настоящият състав не споделя тази теза. Непререкаемо е установено, че, макар да е бил изключен от регулация, процесният имот никога не е бил включван в блокове на ТКЗС, нито е бил отчуждаван и причисляван към ДПФ /по реда на ЗПИНМ /отм./ или ЗТ /отм.//, следователно – не е бил държавна собственост и спрямо него не е действала забраната по чл. 86 от ЗС за придобиване чрез давностно владение.

Виждането на въззивника, че ищецът е следвало да проведе по начина и в сроковете, предвидени от ЗСПЗЗ, реституционна процедура по отношение на спорния имот, а като не е сторил това, последният е попаднал в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ и след изтичането на предвидения в разпоредбата срок, е станал общинска собственост, е неправилно. Въззивният съд счита, че имотът на ищеца не е бил от категорията на имотите, собствеността върху които подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ.

В различните хипотези на нормата на чл. 10 се регламентират случаите, при които се възстановяват правата на собствениците на земеделски земи, и съгласно ал. 1 по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху тези земи, които са притежавани преди преди образуването на ТКЗС или ДЗС и са били отнети от техните собственици, независимо дали впоследствие са били включени в стопанствата, или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации. Липсват всякакви доказателства процесният имот, след изключването му от регулация,  да е бил внесен в ТКЗС или включен в него по установения ред. Не са ангажирани и доказателства той да е бил стопанисван от ТКЗС или друга организация, да е бил безвъзмездно отстъпван, отчуждаван на някакво правно основание, или отнеман  неправомерно, обратното – доказано е  непрекъсваното и несмущавано владение от страна на ищеца. Поради това по отношени на спорния имот не е следвало да бъдат провеждани реституционни процедури, а придобивната давност спрямо него, изтекла до 22.11.1997г., не може да бъде заличена, както предвижда разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от ЗВСВОНИ за имотите, подлежащи на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Следователно той не попада и в обхвата на нормата на чл. 19 от ЗСПЗЗ и не може да бъде третиран като незаявена за възстановяване земеделска земя, която да премине в управление на ответната община, а 10 години след влизане в сила на плана за земеразделяне да се трансформира в общинска собственост.

В този смисъл е неоснователно и другото правопрепятстващо възражение на въззивника, относно установен в закона мораториум върху изтичането на давностните срокове.

Действително едва с императивна норма – чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС  – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение на имот, но тази пречка не съществува по отношение на процесния, за който се установи, че не е бил частна държавна, съответно – общинска собственост.

Пречката за придобиването му по давност, с оглед правопораждащия факт – предварителен договор за покупко-продажба, е била забранителната норма на чл. 29 ал. 2 от ЗСГ /отм./, която не е допускала придобиване по давност на недвижим имот по чл. 15 от ЗСГ /отм./, ако владението е придобито въз основа на предварителен договор, който не може да бъде обявен за окончателен съгласно чл. 28 от ЗСГ /отм./, както е в случая, поради липса на достоверна дата. Тази пречка може да бъде преодоляна или с изрична диспозитивна законова разпоредба, разрешаваща използването на правния институт на придобивната давност, или чрез премахване на съществуващата забрана. С отмяната на разпоредбата на чл. 29 от ЗСГ /отм./ от 13.03.1990г., в сила от 17.03.1990г., вече е можело да започне неговото прилагане, но с оглед времевите граници, установени от ЗС, ефектът му не би могъл да настъпи незабавно, тъй като на правната норма не е придадена ретроактивност. Така от 17.03.1990г. е дадено начало на давностен срок, който валидно може да предизвика ефекта на материализиране на правото на собственост в патримониума на владелеца –  ищец към 17.03.2000г., ако са изпълнени всички разписани от ЗС условия.

 Категорично и еднозначно е доказано, че от този момент, до предявяването на установителния иск на 17.05.2012г., са били налице двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – фактическо упражняване от ищеца, заедно със съпругата му, на съдържанието на това право по определен начин, спрямо спорния имот. Владението е притежавало задължителните белези – било е постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно, и с изтичането на 10 годишния срок установеното фактическо положение се е превърнало в правно и ищецът е станал собственик на описания имт.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че не може да се придобие по давност реална част от поземлен имот, отнесено към настоящия случай. Ищецът в действителност претендира, че е придобил по давност целия имот -  бивш  п-л І-238 в кв. 20 по плана на с. Медвен от 1927г., а установителният му иск е само по отношение на тази, физически обособена част от него в размер на  1 129 кв.м., която попада в границите на новообразувания имот № 309, на който ответната община претендира, че е собственик.

Поради това искът е основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба не следва да бъде уважавана и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите разноски както са направени, а тъй като въззиваемият не е доказал и поискал разноски за тази инстанция, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 104/19.11.2012 г. по гр.д. № 225/2012 г. на КРС.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5000 лв.

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: