Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  51

 

                                                гр.Сливен, дата 22.02.2013 г.

                                   

                                В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

          СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:

 

                                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:СВЕТОСЛАВА КОСТОВА                                                                                                                                                  

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 59 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

           Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

           Делото е образувано по въззивна жалба подадена чрез пълномощника на ищеца в първоинстанционното производство, против Решение № 266 от 29.11.2012 г., постановено по гр.д. № 153 по описа за 2012 г. на Районен съд – гр.Нова Загора. С Решението е отхвърлен предявеният от М.Д.П. против Г.Е.М. и Т.Е.Е., иск с правно основание чл.109 от ЗС за премахване на собствения им незаконно построен навес, намиращ се на регулационната граница между двата съседни имоти, като неоснователен и недоказан. Със същото решение ищцата П. е осъдена да заплати на ответницата М. направените по делото разноски в размер на 100 лв.

           Недоволен от постановения първоинстанционен акт останал ищецът по гр.д. № 153 по описа за 2012 г. на Новозагорски районен съд. В жалбата си до съда въззивникът - ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на Новозагорски районен съд като твърди, че е неправилно, немотивирано и несъобразено със събраните по делото доказателства. От установеното от фактическа страна ставало ясно, че в процесния случай се касае за построен на границата между два съседни имота стопанска постройка – навес  с височина около 3 метра. Постройката била направена около 1950 г. от праводателя на ответниците, без да притежава необходимите документи. Поради тази причина строителството на постройката било спирано от компетентните за това общински органи, но въпреки това строежът бил изграден със стени от кирпич и покрит с керемиди. В първоначалния си вид навесът съществувал до 22.03.2012 г., когато ответниците съборили покрива и останали само кирпичени стени. По времето, когато бил построен процесният навес, строителните правила и норми се уреждали от ЗПИНМ, действащ от 01.01.1950 г. Още при построяването на навеса, същият бил незаконен поради противоречие с разпоредбата на чл.52, ал.2 от ЗПИНМ – изискването постройката да отстои най – малко на три метра от регулационната граница. Ищцата не оспорила издаденото от Община Нова Загора удостоверение за търпимост на постройката, тъй като отразеното в него не било относимо към спора между страните. Удостоверението представлявало индивидуален административен акт и имало доказателствена стойност само пред нотариалните служби при прехвърлителните сделки. От друга страна жалбоподателят твърди, че не са били налице предпоставките на § 16, ал.1 от ПР на ЗУТ за издаване на това удостоверение, тъй като строежът не е бил допустим, нито по действащите към момента на изграждането му правила, нито по сега действащия ЗУТ. В жалбата се сочи, че поведението на ответниците е в противоречие с разпоредбата на чл.50 от ЗС. Самият факт на извършване на незаконно строителство в нарушение на строителните правила и норми, представлявало само по себе си нарушаване на правото на собственост. С оглед на обстоятелството, че незаконният строеж смущавал правото на собственост, предявеният иск с правно основание чл.109 от ЗС се явявал основателен и доказан.

          В жалбата се твърди, че в хода на производството ответниците поставили дървени греди върху кирпичените стени с цел отново да бъде построен покрива на навеса. Сочи се, че след приключване на съдебното дирене пред районния съд, ответниците довършили строителството на навеса, като построили отново покрива му. За доказване на твърдения си, въззивникът прави искане за допускане до разпит на свидетеля Д. в съдебно заседание при режим на довеждане. С определение от закрито съдебно заседание от 31.01.2013 г. въззивният съд е допуснал до разпит искания свидетел, тъй като се твърди новонастъпил факт, осъществил се след приключване на съдебното дирене пред районния съд.

          Жалбоподателят моли съда да се произнесе с акт, с който да отмени решението на районния съд и вместо него да постанови друго по съществото на делото, с което да уважи предявения иск, като основателен и доказан. Претендира присъждане на сторените разноски за две инстанции.

          В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемият е депозирал писмен отговор пред първоинстанционния съд. В него се излагат доводи за опровергаване на оплакванията, изложени във въззивната жалба. Сочи, че само част от северозападната стена на навеса е запазена, с оглед бъдещото изграждане на ограда между имотите, за което е издадено Разрешение за строеж № АГ – 08 – 82/04.06.2012 г. от Главния архитект на Община Нова Загора. Изтъква се, че процесният навес е престанал да съществува до 09.03.2012 г., когато в присъствието на представители на кметството на село Съдиево, навесът е бил съборен, за което е издаден Констативен протокол № 3/09.03.2012 г. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивна инстанция.

                   В съдебно заседание, въззнивникът редовно призован, не се явява, не се представлява. Поради проявеното от страната бездействие и дезинтересираност, съдът е отменил определението си за допускане до разпит на свидетеля Д., при режим на довеждане, тъй като страната не е осигурила присъствието му в съдебно заседание.

          В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, не се представлява. Депозирана е молба от процесуалния представител на въззиваемия, в която същият заявява, че поддържа подадения отговор и няма искания за събиране на доказателства. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, а решението на районния съд потвърдено.

          Въззивният съд приема жалбата за редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК; подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.          

          С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.

          Настоящият състав на Сливенски окръжен съд намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което и на основание чл.272 от ГПК, препраща своята към нея. Споделя и окончателните правните изводи изложени в обжалваното съдебно решение, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от районния съд, който правилно е квалифицирал претенцията и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита.

          Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като въззивният съд след обсъждане на всички доказателства по делото, достига до същите крайни изводи като тези на районния съд, за неоснователност на предявения иск по чл.109 от ЗС.

          Правото на собственост е от категорията на т.нар. абсолютни субективни права. Съдържанието му се свежда най-общо до пълната власт на неговия носител да използва вещта, обект на това право, и да се разпорежда с нея - от една страна, и от друга - да противопостави правото си на всяко трето лице, като иска въздържане от действия, които смущават или накърняват собствеността. Ограничения на правото на собственост могат да се установяват само със закон (чл. 50 от ЗС, чл. 53 от ЗС и др.). Както всяко субективно право, така и правото на собственост, се ползва с правна защита срещу нарушенията, ограничаващи носителя му от възможността свободно да се ползва и да се разпорежда с вещта или дори лишаващи го от тази възможност. Искът по чл. 109 от ЗС е правен способ за защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие върху вещта, което без да отнема владението на носителя на правото, ограничава, смущава и пречи на неговото пълноценно упражняване, т.е. на използването на вещта според предназначението й. Хипотезите, при които възникват предпоставки за защита чрез иск по чл. 109 от ЗС, са различни.

          В настоящия случай се твърди, че собственикът на съседен имот извършва в своя имот действия, които пряко не засягат правата на съседите - собственици, но надхвърлят ограниченията, установени в чл. 50 и сл. от ЗС, като по този начин реално ограничават възможността на последните да ползват имотите си, съобразно предназначението им. Действията извършени от отвениците в съседния на ищцата имот по нейни твърдения се изразяват в построяване на границата между два съседни имота на стопанска постройка – навес  с височина около 3 метра. Постройката била направена около 1950 г. от праводателя на ответниците, без да притежава необходимите документи. Поради тази причина строителството на постройката било спирано от компетентните за това общински органи, но въпреки това строежът бил изграден със стени от кирпич и покрит с керемиди.

          С оглед на изложеното за уважаване на предявения иск, ищецът следва да установи качеството си на собственик и действията, които извършват ответниците, а ответниците носят тежестта за установяване наличието на основания за извършване на строителството, респ. преустройството и правомерността на строителните действия.

           В настоящия случай, с оглед на събраните по делото писмени и гласни доказателства, може да се направи извод, че процесният навес е незаконен, тъй като не е представен одобрен инвестиционен проект и/или разрешение за строеж по смисъла на чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ. В случая от значение за уважаване на предявения негаторен иск е не обстоятелството дали навесът е незаконен или не, а дали обективно смущава правото на собственост на съседа или не. В то­зи сми­съл уважава­не­то на не­га­тор­ния иск не е обуслове­но от не­за­кон­ност­та на строител­ст­во­то, а от обек­тив­но­то сму­ща­ва­не пра­во­то на собственост на ище­ца (Решение № 1190/02.07.99 г., по гр.д. № 2042/98 г., на IV г.о.). Ува­жа­ва­не­то на иска е пред­поста­ве­но от обективно­то накърняване на соб­ст­ве­ни­чески­те пра­ва, за което администра­тив­но­то одобря­ва­не на строител­ст­во­то е без вся­как­во зна­че­ние. В слу­чай, че не­за­кон­ният строеж бъ­де уза­ко­нен, то с обрат­на си­ла се съз­да­ва но­во прав­но по­ло­же­ние, което по­на­ча­ло е преч­ка за ува­жа­ва­не на не­га­тор­ния иск (Решение № 1364/10.11.93 г., по гр.д. № 1435/93 г., на IV г.о.). Следва да се има пред­вид оба­че, че незакон­ност­та на строежа сама по се­бе си не обусла­вя ува­жа­ва­не­то на не­га­тор­ния иск, ако то­зи строеж все пак не сму­ща­ва пра­во­то на ище­ца (Решение № 411/02.03.99 г., по гр.д. № 2190/98 г., на V г.о.). Наличието на удосотоверение за търпимост дава право на соб­ст­ве­ни­кът да дър­жи не­за­кон­на­та построй­ка спрямо дър­жа­ва­та, но не и по от­но­ше­ние на тре­ти­те ли­ца, на които сградата обек­тив­но пре­чи да упраж­ня­ват соб­ст­ве­ни­чески­те си пра­ва. С оглед на изложеното следва изводът, че от значение за уважаването на предявения иск е дали процесният навес пречи на правото на собственост на ищцата М.Д.П. или не.

          От представения по делото Констативен протокол № 3/09.03.2012 г./лист 11 от първоинстанционното производство/ се установява, че на 09.03.2012 г. е съборен незаконно построения навес, намиращ се на регулационната граница, в присъствието на компетентните за това лица от кметството на село Съдиево. В първото по делото съдебно заседание протоколът е оспорен от ищеца по реда на чл.193 от ГПК. От показанията на свидетелите Д. Д., М. Д. и В. Д. безпротиворечиво се установява, че на 09.03.2012 г. не е била съборена цялата сграда, тъй като е била запазена северната стена на навеса. Представено е Разрешение за строеж № АГ – 08 – 82/04.06.2012 г. от Главния архитект на Община Нова Загора / лист 27 от първоинстанционното производство /, от което е видно, че на ответницата Г.М. се разрешава изграждането на ажурна телена ограда, която следва да обхване два участъка: от уличната регулация до стопанската постройка и от постройката до края на северозападната граница на имота.

           С оглед на изложеното недоказано остана обстоятелството твърдяно от въззивника във въззивната жалба, че след приключване на съдебното дирене пред районния съд, ответниците довършили строителството на навеса, като построили отново покрива му. Анализът на изброените по – горе доказателства налага извод, че навесът е бил разрушен, поради което обективно не създава пречки за ползването на имота на ищцата П.. Запазена е останала само северозападната му стена, с оглед изграждането на ограда между имотите, за което ответницата се е снабдила с разрешение за строеж.

        Воден от тези съображения въззивният съд приема, че искът по чл.109 от ЗС е недоказан, респ. неоснователен, тъй като в хода на производството процесният навес е бил разрушен, поради което се явява недоказано, обстоятелството, че навесът пречи на използването на вещта според предназначението й от собственика.  

         Предвид изложеното и при констатирано съвпадение между правните изводи на двете инстанции, настоящият съдебен състав счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

                  С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и да заплати на въззиваемата страна, сторените от нея за тази инстанция. Въззиваемата страна не е представила доказателства, че действително е извършила разноски за въззивното производство, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

                  Водим от горното и на основание чл.272 от ГПК, съдът

 

                                                                        

                                                      Р      Е     Ш     И  :

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 266 от 29.11.2012 г., постановено по гр.д. № 153 по описа за 2012 г. на Районен съд – гр.Нова Загора, като правилно и законосъобразно.

 

                  Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страната пред ВКС на РБ, при предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.

  

 

                                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

                                                                          

 

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                    2.