Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 81

 

гр.Сливен, 23.04.2013 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение , в съдебно заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

Мл.с. СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

При секретаря М.Т. и в присъствието на…, като разгледа докладваното от Сн. Бакалова,  в.гр.д. № 72 по описа за 2013 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на „Соледад- България” ЕООД против Решение № 1218/27.12.2012 г. по гр.д. № 1/2012 г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от „Соледад България” ЕООД против П.И.К. и А.Р.Н. иск за осъждането им да заплатят солидарно сумата 1 000 лв., претендирана като частичен иск от общата сума 44 000лв., за връщане на дадена в заем парична сума, ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; отхвърлен, като погасен по давност, предявеният от Соледад България” ЕООД против П.И.К. и А.Р.Н. иск за осъждането им да заплатят солидарно сумата 1 000 лв., претендирана като частичен иск от сумата 44 000 лв., с която ответниците са  се обогатили неоснователно, ведно със законната лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски.

Така постановеното решение е изцяло обжалвано, като въззивникът твърди в жалбата си, че решението е незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Първоинстанционният съд не бил изтълкувал правилно събраните доказателства. Твърди, че СлРС е допуснал  процесуални нарушения, като не е допуснал искани доказателства, не е постановил пълен доклад по делото и не е дал указния за подлежащите на доказване факти. Не е изследвал всички факти и обстоятелства, поради което е направил неправилен извод относно липсата на сключен договор за заем между ответниците и „Молар молинг” АД. Твърди, че внимателния разбор на събраните доказателства води до извода за наличието на сключен такъв договор и че е следвало да бъде уважен иска по чл. 240 от ЗЗД. Намира за неправилен и извода на съда относно погасяването на иска по давност, тъй като счита, че с получаването на уведомлението по пощата за извършената цесия на 12.08.2011 г., е предотвратил погасителния ефект на давността. Счита, че е налице признаване съществуване на задължението от длъжника Р., което следва да бъде приравнено на отказ от давност, т.е. по своя воля длъжникът продължава да бъде обвързан от вземането, въпреки изтичането на давността. Моли въззивната инстанция да обезсили постановеното решение и върне делото за ново разглеждане от друг състав или  да отмени изцяло решението на СлРС и постанови ново, с което уважи изцяло исковата претенция. С въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания. Не се претендират  разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна А.Н. е подал писмен отговор, в който оспорва изцяло въззивната жалба като счита, че същата е неоснователна. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение Няма направени доказателствени искания.

Другата страна не подала писмен отговор на жалбата.

В съдебно заседание, чрез представителя си по пълномощие, въззивникът поддържа депозираната жалба, като твърди че е допусната грешка, като е прието че евентуалния иск е за сумата 1 000лв.

В съдебно заседание чрез представителя си по пълномощие, въззиваемият Н., моли решението на СлРС да бъде потвърдено.

В съдебно заседание чрез представителя си по пълномощие, въззиваемият К., моли решението на СлРС да бъде потвърдено.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение  по чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира че постановеното решение е валидно и допустимо.

Въведените с въззивната жалба оплаквания не са основателни.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към нея.

При условията на евентуалност, са предявени: главен иск с правно основание чл. 240 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД за заплащане на сумата 1000 лв. претендирана частично като част от цялата сума от 44 000 лв.  и представляваща дължима сума по сключен между страните договор за паричен заем, ведно със законната лихва за забава от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В случай, че не бъде уважен главния иск, е предявен евентуален такъв с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД за заплащане на сумата 1000 лв. претендирана като частичен иск от цялата сума от 44 000 лв., с която ответниците са се обогатили неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва за забава от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.

Пред въззивната инстанция жалбоподателят твърди, че неправилно Сливенския районен съд е приел, че предявеният евентуален иск е предявен като частичен за сумата от 1000 лв. Видно от направеното уточнение на исковата претенция в съдебно заседание на 23.04.2012г. пред Сливенския районен съд от пълномощника на ищцовата страна, както и от доклада по делото и съответно внесената държавна такса, искът предявен при условията на евентуалност също е предявен като частичен за сумата 1000 лв. от общо дължимата сума от 44000 лв.

Предявеният главен иск с правно основание чл. 240 ал.1 от ЗЗД е неоснователен и недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен от Сливенския районен съд. Твърди се в исковата молба, че между ТД „Молар Молин” АД и ответниците А.Р.Н. и П.И.К. е бил сключен договор за заем, като в заем са предоставени на двамата ответници сумата от 14 000 лв. на 27.10.2006г. и сумата от 30 000 лв. на 11.08.2006 г. Твърди се, че ответниците са получили тези суми и до завеждането на иска не са върнали същите. Правата си върху посоченото вземане ищецът придобил след сключването на договор за цесия от 01.10.2010г. със заемодателя „Молар Молин” АД. Твърди се също така, че след прехвърлянето на вземането длъжниците по договора за заем са уведомени от първоначалния кредитор на 12.08.2011г. На същите е изпратена нотариална покана, с която отново ищецът е поискал да му бъде заплатена дължимата сума по договора за заем в размер на общо 44 000 лв. От събраните по делото писмени доказателства, представляващи 2 бр. разходни касови ордери за сумите, съответно 14 000 лв. и 30 000 лв., издадени от „Молар Молин” АД, не може да бъде направен извод, че между страните е сключен договор за заем. В посочените разходни касови ордери не е посочено основанието на което са изплатени сумите. В доклада си по делото по чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е указал на ищеца, че следва да докаже сключването на договора за заем между цедента „Молар Молин” АД и ответниците. Извън описаните писмени доказателства други такива, установяващи сключването на договора за заем не са представени. Във въззивната жалба жалбоподателят е посочил, че представените доказателства са неправилно тълкувани от първоинстанционния съд и същите установяват сключването на договора за заем, тъй като договорът за заем е реален договор, чийто фактически състав включва съгласие на страните за даване в заем на парична сума и предаване на същата сума. Счита, че от представените 2 бр. разходни касови ордери може да се направи извод за наличието на елементите от фактическия състав, а именно за съгласието между страните и предаването на предмета на договор.  Настоящата инстанция намира за правилен извода на Сливенския районен съд, че представените писмени доказателства установяват единствено предаване на процесните суми, без да установяват факта на постигането на съгласие между страните за обвързване с договорно правоотношение и съществените елементи на договора. Договорът за заем не е формален договор, но с оглед неговата стойност за доказване на съществуването му важат ограниченията на чл. 164 ал.1 т.3 от ГПК. Ищецът, въпреки че носи тежестта на доказване за факта на сключването на договора, не е представил доказателства, които установяват този факт, поради което същият следва да бъде приет за недоказан. След като не е установено валидно правоотношение по договор за заем между ответниците и цедента, не са налице и права за цесионера, които той да предяви в настоящото производство. С оглед изложеното главният иск правилно е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Поради неоснователността на главния иск Сливенският районен съд е разгледал по същество и предявеният евентуален иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД. Същият първоинстанционният съд е отхвърлил като погасен по давност. Изводите на първата инстанция, относно погасяване правото на ищеца да предяви иска, настоящата инстанция споделя изцяло. При условията на евентуалност ищецът твърди, че двамата ответници са получили от „Молар Молин” АД, без правно основание сумата от 14 000 лв. на 27.10.2006г. и сумата от 30 000 лв. на 11.08.2006г. Погасителната давност по иска с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД е общата погасителна давност от 5 години, предвидена в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД и започва да тече от деня на получаване на престацията, без правно основание /т.7 от постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ДС/. Следователно, погасителната давност за предявяване на този иск за сумата 14 000 лв. е изтекла на 27.10.2011г. и за сумата 30 000 лв. на 11.08.2011г. Искът е предявен на 03.01.2012г. пред Сливенския районен съд. Възражението за изтекла погасителна давност в настоящото производство е направено срещу цесионера и ищец в настоящото производство и е допустимо, тъй като длъжникът може да прави срещу цесионера всички възражения, които е имал срещу цедента.

Във въззивната жалба е наведено твърдение, че изводите на Сливенския районен съд за изтичането на погасителна давност за предявяване на иска са неправилни, тъй като давността не е изтекла, поради факта, че на ответниците е изпратена покана за доброволно изпълнение през месец ноември 2011г., както и поради факта, че те са получили уведомления по пощата за цедирането на вземането на 12.08.2011г. Въззивникът счита, че с тези действия, той като кредитор, е положил дължимото усилие да предотврати погасителния ефект на давността и че по този начин давността е била прекъсната. Наведените доводи са неоснователни, тъй като нито едно от изброените действия, а именно сключването на договора за цесия и уведомяването на длъжника за това или изпращането на покана за доброволно изпълнение, не прекъсва погасителната давност по смисъла на чл.116 от ЗЗД. Не са представени доказателства за действия, с които давността е била прекъсната, а именно такива на предявяване на иска, възражение или искане за започване на помирително производство. Не са предприемани действия на принудително изпълнение на задължението.

Въззивникът е навел в жалбата си още един довод за прекъсване на давността, а именно, че е налице признания на длъжника Р. за съществуването на задължението, което макар и извършено след изтичането на давността следва да бъде приравнено на „отказ от давност”. Това възражение на въззивника също е неоснователно. На първо място, в отговора депозиран по делото от ответника Н., не е направено признание на задължението към „Молар Молин” АД за суми получени без правно основание. Напротив, в отговора се твърди, че са били налице основания за заплащане на суми от страна на дружеството на ответника Н., но не се признава факта, че същия е получил от това дружество сумите 14 000 лв. и 30 000 лв., без да е налице правно основание за това. На второ място, неоснователно е възражението на жалбоподателя, че евентуално признание на задължението, след изтичане на погасителната давност, заличава последиците от изтичането на погасителна давност. Самият факт, че ответникът е възразил, че предявения иск е погасен по давност, изключва твърдението на жалбоподателя, че е налице „отказ от давност”. В случай, че длъжникът по едно задължение не желае да се ползва от правото си на възражение за изтекла погасителна давност, същият не би направил такова възражение и искът би бил разгледан по същество.

С оглед изложените съображения, настоящата инстанция намира, че правилно Сливенският районен съд е отхвърлил евентуалния иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД като погасен по давност. По изложените съображения следва първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Във въззивната жалба са наведени и доводи за неправилност на решението, възникнала в следствие на нарушаване на процесуалните права на страните, а именно че докладът по делото е непълен и не са събрани всички поискани доказателства. Въззивната инстанция преценява направения от СлРС доклад за достатъчно ясен и пълен, като на страните са указани подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест.  Действително и двете страни са поискали събирането на доказателства, които СлРС е отказал, но тези посочени от ищеца са отказани за събиране като неотносими към предмета на доказване. Исканите от ответниците доказателства са били относими и допустими и не се събрани от първоинстанционния съд, но доколкото от тази страни не е постъпила въззивна жалба с оплакване за това процесуално нарушение, същото не следва да бъде коментирано от въззивната инстанция.

Пред тази инстанция никоя от страните не е направила претенции за присъждане на разноски, а разноските пред първата инстанция са правилно разпределени, с оглед изхода на делото.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

        

Р     Е     Ш     И  :

                  

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1218/27.12.2012 г. по гр.д. № 1/2012 г. по описа на Районен съд – Сливен, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Решението на основание чл.280, ал.2 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: