Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 20.03.2013 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесети март през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора …........……….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 104 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 921/18.12.2012г. по гр.д. № 2861/2012г. на СлРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на В.А.Й. обезщетение в размер на 1 000 лв. за претърпени неимуществени вреди и 500 лв. за претърпени имуществени вреди, от незаконни действия на държавата, изразяващи се във водене на наказателно производство срещу втората, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 28.07.2011г. до окончателното изплащане на главниците, като искът  за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 1000 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв., като неоснователен и са присъдени съразмерно разноски по делото.

 Първата въззивна жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС, за сумата над 1000 лв. Въззивницата счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените психически страдания, въздействието на обвинението върху емоционалността и поведението на ищцата, както и отражението му в социален  и обществен аспект, и така е присъдил обезщетение под справедливо дължимото, което счита, че е в размер на 10 000 лв. Развива подробни съображения в тази насока. С оглед изложеното иска въззивният съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 1000 лв. до претендираните 10 000 лв., ведно с лихвата за забава. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителната част на решението относно присъденото обезщетение от 1000 лв. за претърпените неимуществени и от 500 лв. за претърпените имуществени вреди. Въззивникът счита, че в тях то е незаконосъобразно, тъй като съдът е изложил вътрешно противоречиви съображения, кредитирал е свидетелските показания, а е извел заключения, непочиващи на тях, приел е за ненуждаещи се от доказване факти, които правната норма е включила във фактическия състав на отговорността на ответника. Твърди още, че не е доказана нито самата неимуществена вреда, нито нейната степен, нито причинната връзка с действия на ответника, а  свидетелските показания в тази насока са неясни.  Заявява, че е налице хипотезата на чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като поведението на  ищцата е било противоправно и с действията си е станала причина срещу нея да бъде повдигнато обвинение за деяние по чл. 234 ал. 1 от НК. Тя е държала акцизни стоки на стойност 390 лв. и съдът е приел, че тя формално е осъществила състава на престъплението по цитирания текст, но при условията на чл. 9 ал. 2 от НК я е признал за невиновна в извършването на престъпление поради ниската степен на обществена опасност на деянието. Въззивникът счита, че при всички случаи поведението на ищцата е било противоправно, съставлява административно нарушение, за което тя не е понесла административно-наказателна отговорност и така е предизвикала повдигането на обвинението. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ, отговорността на държавата следва да отпадне изцяло. В случай, че въззивният съд не приеме това виждане, въззивникът счита, че отговорността му следва да бъде намалена при условията на съпричиняване. При всички случаи твърди, че размерът на обезщетението не кореспондира с вида, формата и тежестта на вредата, както и с продължителността на наказателното производство, и иска при евентуално уважаване на иска размерът на обезщетението да бъде намален под 300 лв. На последно място заявява, че е изцяло неоснователен и искът за обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на 500 лв., както и акцесорните претенции за лихви. В обобщение вторият въззивник моли настоящата инстанция да отмени в обжалваните уважителни части първоинстанционното решение, включително и в частта за разноските, и постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове, или, евентуално – да отхвърли иска за обезщетение за претърпени неимуществени вреди над 300 лв., а иска за обезщетение за претърпени имуществени вреди изцяло, като неоснователни и недоказани.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., първата въззивница, редовно призована, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли въззивиня съд да уважи нейната жалба като отмени в отхвърлителната му част акта на РС и вместо това постанови решение, с което уважи изцяло иска й за обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, вторият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба на ищцата. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което отхвърли изцяло исковете, или, евентуално - присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер под 300 лв. и отхвърли иска за обезщетение на имуществените вреди.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

Тя не се променя по никакъв начин във въззивната фаза, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, тъй като и уважителната, и отхвърлителната му част са изцяло атакувани съответно с всяка от двете жалби.

Ищцата е претендирала заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки. Ищцата е насочила претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т.3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ.

Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищцата се позовава, за да обоснове състоятелността на претенците си, е обвинение в извършването на престъпление, като лицето е оправдано с влязла в сила присъда. Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като  правозащитния орган, който е предявил, повдигнал и поддържал обвинение против ищцата за извършване на престъпление по чл. 234 ал. 1 от НК и това състояние е продължило за срок от около девет месеца, до признаването й за невиновна.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищцата, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според първата въззивница необосновано го е занижил, а според втория – такова въобще не се дължи, той счита, че не се дължи и присъденото обезщетение за имуществени вреди, евентуално иска да се присъди обезщетение само за неимуществени вреди в размер под 300 лв.

Ищцата счита, че не са отчетени напълно степента, продължителността и интензитета на нейните душевни страдания, от своя страна ответникът заявява, че не е доказана нито тежестта на неимуществената вреда, нито причинната й връзка с действията на прокуратурата, размерът на обезщетението е неадекватен, както и, че е налице хипотезата на чл. 5 ал.1 от ЗОДОВ, и отговорността на държавата следва да отпадне въобще спрямо двете претенции.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.:

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид продължителността и вида на търпените от ищцата емоционални терзания, съдът намира, че сумата 1000 лв. представлява максимално справедливият паричен еквивалент за тяхното обезщетяване.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивницата-ищца, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган. В случая ищцата носи тежестта на доказване на тези положителни факти, от които извлича изгодните за себе си правни последици, и от ангажираните от нея доказателствени средства може да се направи извод, че душевното и емоционалното й състояние, което описват свидетелите, е резултанта на воденото наказателно производство срещу нея. Показанията, обаче, са неопределени във времето, твърде общи и неконкретни,  и недостатъчната им плътност не дава основание да се определи по-голямо обезщетение от посоченото по-горе, чийто размер, съдът счита, че кореспондира адекватно на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищцата.

Поради това нейната въззивна жалба се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана.

Въззивната инстанция намира и въззивната жалба на ПРБ за неоснователна, тъй като не споделя изложените в нея аргументи, поради което тя също не следва да се уважава.

На първо място настоящият въззивен състав счита, че не са налице условията на чл. 5 ал. 1 или ал. 2 от ЗОДОВ, които предполагат принос или изключителна вина на пострадалия за увреждането. Аргументът в тази посока на ПРБ се изразява в това, че според нея ищцата “е станала причина срещу нея да бъде повдигнато обвинение за деяние по чл. 234 ал.1 от НК”. Този довод по начало няма касателство с идеята за “съ-причиняване” на вредоносния резултат. Правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест – когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, тоест – незаконно обвинение – въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и други подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено.

Тоест, в случая, е необходимо търпенето на страданията да е започнало, или да се е осъществило в по-голям размер/степен, поради виновни действия на ищцата. В настоящото производство по никакъв начин ответникът, върху когото лежи тежестта да стори това, не е доказал, че ищцата със собствените си действия е причинила или увеличила увреждането си. Обстоятелството, че тя формално е осъществила фактическия състав на престъплението по чл. 234 ал. 1 от НК, по никакъв начин не е допринесло прокуратурата фактически да третира действията й като престъпление, след като деянието е с незначителна степен на обществена опасност и съгласно разпоредбата на чл. 9 ал. 2 от НК, се дисквалифицира като такова. Фактът, че прокурорът неправилно е привел казуса към наказателния състав на чл. 234 ал. 1 от НК не се дължи на виновни действия от страна на ищцата, тъй като не тя е извършвала квалификация на своите действия. Задача на прокуратурата е да прецени дали обективираното поведение на ищцата съставлява престъпление, и щом е повдигнала и поддържала обвинение в такова, а тя е оправдана, като съдът е приел, че „не са налице двете характеристики на престъплението – обществена опасност на деянието и на дееца”, то тези действия на ответника са били незаконни, което поражда за него задължение да обезщети причинените вреди, за които ищцата не е допринесла.

Изрично в мотивите си въззивният съд е приел, че и порцесуалното поведение на ищцата в наказателното производство не е недобросъвестно и шиканьозно, тъй като тя е упражнила гарантираното й от закона право на защита по регламентирания от правната норма начин.

Поради това настоящият състав намира, че липсват основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ както за отпадане, така и за редуциране отговорността на ответника. Тя следва да се понесе напълно, тоест той дължи пълно обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди.

По-голямата част от евентуалните доводи на втория въззивник, във връзка с размера на обезщетението, в случай, че съдът отхвърли съображенията му за цялостно отпадане на отговорността му, са обсъдени по-горе. Не може да се дискредитират изцяло свидетелските показания на разпитаните лица, които са в достатъчно близки отношения с ищцата, което предпоставя знанието им за нейните душевни преживявания и състояние. Тези свидетели не проявяват пристрастие, възпроизвеждат лично възприети впечатления и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на фактическата обстановка.

Следва да се отбележи, че дори без тези гласни доказателства не може да се отрече изцяло наличието на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищцата като резултат от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. Самият факт, че лицето не е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение, или, че деянието, което е извършило не представлява престъпление, е вредоносен, неговото доказване предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Така, в случая, както вече бе посочено, са налице всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата чрез ПРБ за обезвреда. Ответникът дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди в определения по-горе размер от 1 000 лв., за който искът следва да се уважи. Над тази сума, до пълния размер от 10 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Касае се за забавено изпълнение на парично задължение и ответникът дължи лихва върху присъдената сума от 1 000 лв. от датата на увреждането, до окончателното изплащане на главницата.

По отношениена претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 500 лв.:

Казаното до тук за основателността на искането, касаещо неимуществените вреди, следва да се отнесе и към претенцията за обезщетяване на имуществените вреди – правопораждащите факти са идентични и по аналогични съображения този иск се явява също основателен, като размерът му е доказан изцяло. Вредата се изразява в излизане на имуществено благо от патримониума на ищцата -  извършването на разноски, за адвокатска защита в наказателния процес, приключил с оправдателната присъда. Поради това искът следва да бъде уважен както е предявен, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата.

След като правните изводи на двете инстанции съвпадат, липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, тъй като обжалваните му части фактически обхващат пълния предмет на спора. Разноските на ищеца правилно са присъдени съразмерно на уважената част от иска.

С оглед изхода на въззивното производство – отхвърляне на двете въззивни жалби, всяка от страните следва да понесе разноските си за тази инстанция както ги е направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 921/18.12.2012г. по гр.д. № 2861/2012г. на СлРС.

 

Решението, в частта относно неимуществените вреди,  подлежи на касационно обжалване през ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                       

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    

         ЧЛЕНОВЕ: