Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 03.04.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети април през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 125 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 332/27.12.2012г. по гр. д. № 7457/2010г.  на СлРС, с което е осъдена Ж.Х.Д. да заплати на А.Г.Т. и А.П.Т. на основание чл. 55 ал. 1 пр. последно от ЗЗД,  сумата 2 500 лв., представляваща 1/2 от заплатената от Т. продажна цена за закупуването на недвижим имот, находящ се в с. Тополчане, Сливенска област, по който продавачи са били Ж.Д. и починалият й вече брат М.Х.М.,като договорът е бил оформен с н.а. № 161, т. VІІІ, рег. № 13020, д.№ 1375/2008г. на нотариус с рег. № 128 в НК, впоследствие прогласен за нищожен, а нотариалният акт е бил отменен, с влязло в сила съдебно решение № 540а/10г. по гр.д. № 474/10г. на СлРС, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08..12.2010г. до окончателното изплащане, отхвърлени са субективно съединените искове по чл. 55 ал. 1 изр. последно от ЗЗД за разликата от 2 500 лв. над присъдения, до пълния им размер от 5000 лв., като неоснователни, отхвърлени са като неоснователни и недоказани предявените от А.Г.Т. и А.П.Т. против Ж.Х.Д. искове за заплащане на сумата 8 310 лв., предявена като стойност на извършени от ищците трайни подобрения в ПИ № ІІ-221 в кв. 17 по плана на с. Тополчане, община Сливен, с площ 1 100 кв.м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж с площ 30 кв.м. и второстепенна сграда с площ 48 кв.м., отхвърлени са като неоснователни и недоказани предявените от А.Г.Т. и А.П.Т. против Ж.Х.Д. искове за заплащане на основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД на сумата 240, 82 лв., представляваща стойност на извършени от ищците плащания за местни данъци и такси за описания недвижим имот и са присъдени съразмерно разноските по делото.

Срещу това решение са подадени две въззивни жаби – по една от всяка от страните по делото, и с тях фактически на въззивна проверка е поставен съдебният акт на СлРС в неговата цялост.

Първата въззивна жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство. С нея се атакува решението само по отношение на първите активно субективно съединени искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, в уважителната им част. Въззивницата счита, че в нея решението е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че за да уважи частично първия предявен иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, за доказано, че ищците са заплатили, а ответницата, заедно с починалия й вече брат, в качеството им на продавачи, са получили от тях сумата по продажната цена по нищожния договор. Доказването на плащането е станало с признанията на продавачите по договора, направени в подписаните от тях пълномощни и чрез разпита на допуснатите свидетели, които съдът е счел за незаинтересовани и е кредитирал, включително и по отношение на това, че размерът на тази продажна цена е бил 5 000 лева, която била поделена поравно между двамата продавачи. Едновременно с това съдът не е „кредитирал” нотариалния акт, тъй като договора, извършен с него бил прогласен за нищожен, а самият нотариален акт – отменен. Съдът е приел, че свидетелските показания са били допустими и за тях не важели ограниченията на процесуалния закон, тъй като те са били допуснати не за установяване сключването на договор, а за плащането на пазарната цена по договор, прогласен за нищожен. Въззивницата счита, че в тази част решението е постановено при съществени нарушения на материалноправни и процесуалноправни разпоредби, и е необосновано.

  Твърди, че незаконосъобразно, неправилно и необосновано, съдът приема, че нотариалният акт не съществува в правния мир, първо защото договорът, който е обективиран в този официален документ, е бил прогласен за нищожен, и второ, защото този акт е бил отменен с влязло в сила съдебно решение. Съдът с решението си по гр.д. № 474/2010 г. по описа на Силистренския съд, се е произнесъл по непредявен иск – такъв за отмяна на нотариален акт, поради което решението в тази му част е недопустимо, както и предвид факта, че на отмяна подлежат само констативните актове и тези, издадени по обстоятелствена проверка, но не и тези, в които е обективирана сделка. Нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот, не поради липса на форма, не означава, че не е съставян или, че от прогласяване нищожността на договора, престава да съществува официалният документ – нотариалният акт. Напротив, този официален документ продължава да удостоверява изявленията на гражданите пред длъжностното лице (в случая нотариуса), което е нарочно овластено от закона за това, и в никакъв случай не означава, че документът не е бил съставен по установените форма и ред, след като са подписани от това длъжностно лице и от гражданите, направили изявленията пред него. Съгласно чл. 179, ал.1 от ГПК, „официален документ, издаден от длъжностно лице, в кръга на службата му по установените форми и ред, съставляват доказателство за изявленията пред него за извършените от него правни действия”. По тези въпроси съдът е обвързан от закона – щом в един нотариален акт се твърди, че лицата са заявили на нотариуса, че са се съгласили да сключат изложения там договор, че нотариусът им го е прочел, че те са го подписали пред него, съдът е длъжен да приеме за доказани тези обстоятелства. За да отпадне доказателствената сила на документа за тези обстоятелства, необходимо е той да бъде признат за неистински, и съвсем не е достатъчно сделката, която страните са сключили да е недействителна. Законната доказателствена сила на официалния документ за изявления на граждани се простира върху това, което длъжностното лице твърди, че е извършило лично, и върху това, което длъжностното лице твърди, че е изявено или извършено от гражданите пред него, т.е. тя се отнася или до лични действия на длъжностното лице, или до преки негови възприятия – до това, което то е чуло непосредствено или видяло непосредствено. Останалото, което се съдържа в документа, макар и изявено пак от длъжностното лице, не се ползва от тази задължителна доказателствена сила, следва да се преценява от съда по свое убеждение. Съдът обаче не е зачел задължителната доказателствена сила на изявленията на гражданите, извършени от тях пред нотариуса, и отразени в съществуващия нотариален акт като официален документ, и приеман като доказателство по настоящото и предходното дело, като е приел, че уговорената продажна цена по сключения  нищожен договор за покупко-продажба на недвижим имот, не е била 3 918,70 лв., а различна от посочената от страните сума, а именно 5 000 лв., колкото твърдят ищците.

  Въззивницата заявява още, че за установяване на този факт – различната продажна цена – ищците не са ангажирали гласни доказателства своевременно. Първоинстанционният съд, в противоречие с процесуалния закон, е допуснал въпросите за размера на цената на договора и е дал вяра на твърденията на разпитаните свидетели за размера на продажната цена. В чл. 164, ал.1, т. 2 от ГПК законът е установил абсолютна забрана за опровергаване съдържанието на официален документ, в т.ч., че продажната цена е различна от уговорената. Освен това, съгласно чл. 164, ал.1, т. 6 от ГПК не се допускат свидетелски показания за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ, като това важи в практиката и за случаите, когато страната иска да опровергае собствените си изявления и в официалния документ. Твърди, че не е давала изрично съгласие за разпит на свидетели за това обстоятелство, поради което не е преодоляна относителната забрана по смисъла на чл. 164, ал.2 от ГПК, а съдът с допускането на разпит на свидетели е нарушил съществено процесуалния закон.

  След като веднъж в нотариалния акт е посочено, че продажната цена е платена и продавачите са я получили, недопустимо е със свидетелски показания да се установява повторно, както и да се опровергава този факт, след като съдът е бил обвързан с доказателствената сила на неоспорения официален документ. Въззивницата твърди още, че като е нарушил процесуалния закон, като е допуснал свидетелски показания за горните обстоятелства, и не е зачел обвързващата доказателствена сила на документа, съдът на практика е приел, че страните по договора не могат да искат връщане на даденото по нищожната сделка, и в частност купувачите не могат да искат връщане на цената, на основание посочените в самия официален документ разменени престации.

  Освен това заявява и, че нито посочената в нотариалния акт продажна цена, нито „доказана”-та със свидетелските показания цена, е платена на продавачите – ответницата и нейния брат. Както била посочила в отговора на исковата молба, което съдът не бил обсъждал, между продавачте и купувачите не било уговаряно нито продажба на процесния имот, нито е било постигано съгласие относно размера на продажна цена, и такава не е заплащана. Първият ищец не е имал представителна власт нито да прави изявления от името на „продавачите”, че последните са получавали продажна цена в конкретен размер, нито да преупълномощава трето лице – свидетеля С.Н.К. (чиято заинтересованост не е отчетена от съда), да прави такива изявления. Към момента на упълномощаването на А.Г.Т. от ответницата и нейния брат, не е бил известен и размерът на продажната цена, тъй като тя е обвързана с данъчната оценка на имота, с която първият ищец се е снабдил, след упълномощаванията.   Като е приел обратното, че е имало уговорена продажна цена, че размерът й е 5 000 лв. и че тази сума е била платена на ответниците и нейния брат, съдът е направил необосновани изводи, в резултат на което е постановил едно незаконосъобразно решение, което в обжалваната част противоречи на материалния и процесуалния закон.

Поради изложеното първата въззивница моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в тази му част и вместо него постанови ново, с което отхвърли и по отношение на тази сума предявените искове. Иска да се отмени решението на СлРС по отношение на разноските, които е осъдена да заплати на насрещната страна и й се присъдят нейните разноски в пълен размер. Пратандира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по първата въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Въззиваемите по тази въззивна жалба заявяват, че  в нея се навежда абсурдното твърдение, че „продавачите” на процесния имот, а именно Ж.Х.Д. и вече покойният й брат М.Х.М., изобщо не са получавали никаква продажна цена, както и че такава продажна цена не е била договаряна, поради което е била и неизвестна на визираните „продавачи”. Твърдят, че това твърдение е изцяло опровергано не само със събраните по делото гласни доказателства, но и от приложените писмени такива. В изпълнение на предварително постигнати договорености между ответницата Ж.Х.Д. и нейният вече покоен брат М.Х.М., двамата от една страна и двамата ищци от друга страна, с изрично нотариално заверено пълномощно рег. № 11751 от 27.08.2008 г., оформено от нотариус Е.Ш., първите двама са предоставили на ищеца А.Г.Т. правата да ги представлява пред нотариус в качеството им на продавачи, като подпише нотариален акт за продажба на гореописания недвижим имот, включително да договаря сам със себе си при условията на чл. 38 от ЗЗД с изричното заявление на „продавачите”, че са получили договорената между страните продажна цена. Твърдят, че след като са узнали за постановеното съдебно решение по гр.д. № 474/2010 г. на СлРС, са адресирали до ответницата Ж.Х.Д. покана-уведомление, връчена на 08.12.2010 г., с която искали да бъдат уредени формираните към него момент отношения между тях и я канели да им прехвърли правото на собственост върху процесния имот, което да бъде извършено по предвидения от закона ред с оформяне на сделката по нотариален ред пред нотариус, а ако откаже да стори това, да им върне парична сума в общ размер от 5 500 лв., получени от нея на отпаднало основание. В случай, че изпадне в забава за връщане на сумата от 5 000 лв., представляваща платена от ищците продажна цена за имота, те уведомявали ответницата, че ще им дължи и съответната лихва за забава, считано от датата на получаване на поканата - 08.12.2010 г. до датата на окончателното й плащане. Поканили я и на основание чл. 72, ал.1 от ЗС, да им изплати и сумата общо в размер на 8 310 лв., представляваща стойността на извършените от тях трайни подобрения в имота, с която сума се е увеличила стойността на същия, вследствие на тези подобрения, които били подробно и конкретно изброени. Въззиваемите заявяват, че на тази покана-уведомление ответницата Ж.Х.Д. не само не е възразила по никакъв начин, но изобщо не е отговорила., тоест - налице е мълчаливо признание от нейна страна по отношение на всички заявени парични и други претенции, изрично визирани в  поканата-уведомление. Поради това считат, че да се твърди, че липсва договорената продажна цена, както и че такава не е получавана от ответницата и от нейния покоен брат, е напълно опровергано както от цитираните писмени доказателства, така и от събраните по делото гласни такива. На второ място въззиваемите заявяват, че  твърдяната във въззивната жалба недопустимост на гласни доказателства за установяване на заплащането на продажната цена, предмет на договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот, също не намира опора в процесуалния закон. Касае се за заплащане на продажна цена в размер на 5 000 лв., което е станало по време преди съставянето и сключването на договора за покупко-продажба, като в н.а. действително е вписана продажна цена в размер на 3 918,70 лв., но нито ищците, нито ответницата и/или нейният брат М.Х.М., са се явявали пред нотариуса или участвали при съставянето и оформянето на този акт. Поради това вписаната в него продажна цена в размер на 3 918,70 лв., не измества основния факт на реално договорена и заплатена продажна цена от двамата въззиваеми на продавачите в размер на 5 000 лв. Именно с тази сума (без да се включват присъщите разходи за заплащане на д.т., нотариални и други такси), ищците считат, че са обеднели за сметка на обогатяването на ответницата и нейният брат. Ето защо тя следва да бъде безусловно върната от страна ответницата, в нейно лично качество и в качеството й на единствен наследник по закон на покойния й брат М.Х.М..

Поради изложеното въззиваемите молят въззивния съд да не уважава първата въззивна жалба, подадена от ответницата в първоинстанционното производство и потвърди в обжалваната с нея част на решението на СлРС. С отговора не са направени нови доказателствени или други искания пред тази инстанция. Претендират разноски.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна по първата въззивна жалба не е подала насрещна въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от двамата ищци в първоинстанционното производство. С  нея те атакуват решението на СлРС във всичките му отхвърлителни части, включително и по отношение на разноските.           Считат, че в тях то е неправилно и незаконосъобразно. По отношение на частта, с която искът по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, за разликата над 2 500 лв. до пълния претендиран размер от 5 000 лв., е отхвърлен, като неоснователен, заявяват, че от една страна СлРС е приел, че ищците са заплатили на ответницата и нейния покоен брат в пълен размер продажна цена за процесния имот – 5000 лв., а от друга е посочил, че на ответницата Ж.Д. ищците са изплатили половината от общата продажна цена - 2 500 лв., а останала половина в размер на 2 500 лв., са заплатили на покойния й вече брат М.М.. Считат, че ако доводите на първоинстанционния съд да отхвърли исковете им за половината от сумата, се изразяват във факта, че другият продавач е вече покойник, този извод е не само непълен, но и неправилен. В цитираното в мотивите предходно постановено съдебно решение № 540а/27.07.2010 г. по гр.д. № 474/2010 г. на СлРС изрично е посочено, че „… М.Х.М. е починал на 06.08.2009 г., като не е оставил преки наследници. Негова единствена наследница е Ж.Х.Д. – сестра” . Поради това решаващият съд е следвало да приеме за установен и доказан факта, че ответницата Ж.Х.Д. е единствена пряка наследница по закон на своя брат М.М. и да я осъди да заплати цялата получена от двамата сума. Молят, ако този довод не бъде възприет, въззивният съд да констатира, че СлРС нито с доклада по делото, нито в по-късен момент, не е указал на ищците, че този факт се нуждае от доказване, което съставлява съществено процесуално нарушени, довело до ограничаване на процесуалните им права. Така е щяло да се докаже изрично, че ответницата е пряк и единствен наследник по закон на покойния си брат М.М., поради което единствено и само тя е пасивно легитимирана да отговаря по исковете на двамата ищци и за втората част от 2 500 лв., представляваща половината от платената от тях продажна цена. Алтернативно молят въззивната инстанция изрично да им укаже да представят удостоверение за наследниците на М.Х.М.-брат на ответницата Ж.Д., и им издаде и съответно съдебно удостоверение, по силата на което да се снабдят с друго такова от Община Сливен. Поради това искат в тази обжалвана част първоинстанционното решение да се признае за незаконосъобразно, да бъде отменено, като вместо това бъде уважен в пълен размер искът за плащане на получената продажна цена от 5 000 лв.

  По отношение на съдебното решение, в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание чл. 72 от ЗС, за сумата 8 310 лв., представляваща стойността на извършените от ищците трайни подобрения в процесния имот, въззивниците заявяват, че по същество СлРС е приел този иск за неоснователен, приемайки от една страна, че те са извършили основен ремонт на жилищната сграда, изградена в процесния имот, ведно с множество строително-монтажни работи, експертно оценени в размер на сумата 5 428,90 лв. От друга страна, въпреки това, съдът немотивирано е посочил, че така извършените „множество строително-ремонтни работи” „не са подобрения, защото въобще не стана ясно, че с извършването им се е увеличила стойността на имота”. Допълнително е посочено, че доказателства за това увеличила ли се е и с колко стойността на имота вследствие на извършените от ищците дейности, не са ангажирани. Твърдят, че СлРС нито с доклада по делото, нито в по-късен момент им е указал за кои твърдени от тях факти не сочат доказателства, което съставлява съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните им права. Съдът не е изпълнил и задълженията си съгласно процесуалната норма на чл. 145, ал.1 и 2 от ГПК, което също считат за основание за отмяна на постановеното съдебно решение в обжалваната му част. В този смисъл, съдът изрично следвало да им укаже, че не сочат конкретни доказателства за установяване на размера, с който се е увеличила стойността на процесния имот, вследствие на направените подобрения. Заявяват, че тъй като всички описани и извършени подобрения не съставляват преработка, а по същество нови строително-ремонтни работи, то би следвало да се приеме тяхната стойност изцяло, като стойност, с която се е увеличила стойността на имота като цяло. Поради това ищците са счели, че не се налага назначаването на допълнителна експертиза, която да даде изрично заключение за увеличената стойност на имот, но ако съдът е имал различно виждане по този въпрос, е следвало да им даде указания в изпълнение на задълженията си, съгласно чл. 145, ал.1 и 2 от ГПК, чл. 146 ал.1 т. 4 и чл. 146 ал. от ГПК.  Алтернативно и в случай, че и настоящата съдебна инстанция счете, че не са посочени доказателства досежно стойността, с която се е увеличила стойността на процесния имот, вследствие на направените подобрения, въззивниците молят да бъде назначена съдебно-техническа-оценителна експертиза, която след като се запознае с приложената такава по делото, а при необходимост - и след оглед на имота на място, да даде заключение за стойността, с която се е увеличила стойността на процесния имот, вследствие на извършените от тях трайни подобрения.

  По отношение на частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД, за сумата 240,82 лв., представляваща стойността на платените от ищците местни данъци и такси, въззивниците заявяват, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че не са ангажирани доказателства за извършването на тези разходи. Към исковата молба са приложени заверени екземпляри от Приходна квитанция № 61263/18.09.2008 г. и Приходна квитанция № 61262/18.09.2008 г., двете издадени от Община Сливен и касаещи заплатени данъци и такси, което доказва основателността на този иск, освен това обжалваното съдебно решение в посочената част изобщо не съдържа мотиви, което също  е съществено нарушение на процесуалните правила, съставляващо основание за отмяна и в тази част.

С оглед всичко изложено, вторите двама въззивници молят въззивния съд да постанови решение, с което отмени в посочените части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което уважи исковете по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД до пълния им размер от 5 000 лв., исковете по чл. 72 от ЗС – за сумата 5 428, 90 лв. и исковете по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД - в пълен размер от 240, 82 лв. Претендират изцяло разноските за двете инстанции.

С въззивната си жалба са направили нови доказателствени искания за събиране във въззивната фаза на производството на нови писмени доказателствени средства – удостоверение за наследници на М.М. и на допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза за увеличената стойност на имота.

Насрещната по тази въззивна жалба страна в срока по чл. 263  ал. 1 от ГПК не е подала писмен отговор, с който да изрази становище.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба на тази въззивна жалба.

В с.з., въззивницата по първата въззивна жалба, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата, оспорва въззивната жалба на другата страна и моли съда да уважи нейната и отхвърли тази на ищците. Претендира разноски.

В с.з. въззивниците по втората въззивна жалба, редовно призовани, се явяват лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването,  който оспорва първата въззивна жалба, поддържа отговора срещу нея, както и подадената от тях въззивна жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в уважителната част и отменено в отхвърлителните, като бъдат уважени всички искове в пълен размер. Претендира разноските.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения, няма подадени по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК писмени защити.

С мотивирано определение, държано в з.с.з., въззивният съд е уважил доказателствените искания на вторите двама въззивници, направени с тяхната въззивна жалба, и е допуснал, при условията н ачл. 266 ал. 3 от ГПК, събиране на поисканите доказателствени средства.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването чрез двете въззивни жалби – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и във въззивното производство доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО НЕПРАВИЛНО.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от гледна точка на фактологията, изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Тя се ДОПЪЛВА чрез събраните от въззивната инстанция доказателствени средства само по отношение на констатацията, че ответницата Ж.Д. е единствена наследница по закон на починалия си преди завеждането на исковата молба брат М.М., както и, че към момента справедливата пазарна стойност на процесния ПИ като цяло, в състоянието му след извършване на подобренията, е в размер на 10 700 лв., а към същия момент справедливата му пазарна стойност, ако тези подобрения не бяха направени, би била в размер на 5 500 лв.

Въззивният състав,  не споделя  крайните правни изводи на РС.

ПЪРВАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА, ПОДАДЕНА ОТ ОТВЕТНИЦАТА В ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО И ВТОРАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА, ПОДАДЕНА ОТ ИЩЦИТЕ В ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО, В ЧАСТТА Й, КАСАЕЩА ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНО БЕЗ ОСНОВАНИЕ, ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно, тъй като имат общ предмет – атакуват в цялост /първата – в уважителната, втората – в отхвърлителната му част/ решението по иска по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 34 от ЗЗД.

Най-напред следва да се посочи, че при правилно изолирани релевантни факти, РС е дал погрешна квалификация на претенцията като такава по чл. 55 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД – за връщане на получено на отпаднало основание. В случая приложима е първата хипотеза на ал. 1 – иска се връщане на сума, която е получена без основание – тъй като договорът, в изпълнение на който, страната я е платила, е прогласен за нищожен. Това сочи не на отпаднало занапред основание, а на изначална липса на основание за плащане, след като тази сделка още при сключването й не е могла да породи желаните правни последици.

Този иск е бил предявен от ищците с цена 5 000 лв., като съдът го е уважил до размер на 2 500 лв. с мотива, че такава сума е получила ответницата, а останалата част от 2 500 лв. е била получена на същото основание, но от нейния брат, който понастоящем е починал и не е страна в производството.

Първата въззивница въвежда в жалбата си оплаквания по повод неправилното интерпретиране на събраните доказателства, както и неправилното им ценене и отчитане на доказателствената им сила, като иска да се приеме сумата, посочена в нотариалния акт – 3 918, 70 лв, за продажна цена, както и да се приеме, че не е изобщо доказано надлежно заплащането й от страна на ищците.

Вторите двама въззивници по отношение на този иск заявяват в жалбата си, че действителната и категорично доказана продажна цена е 5000 лв., че е несъмнено доказан и фактът на плащането й, както и, че ответницата им дължи връщането й в пълен размер, тъй като е единствен наследник на другия продавач – неин брат, починал преди началото на производството.

Настоящият въззивен състав счита, че предявените при условията на активно субективно съединяване искове за връщане на сума в размер на 5 000 лв., получена от ответницата без основание, са изцяло основателни и доказани и следва да се уважат в пълен размер.

Обявяването на двустранна и възмездна сделка за нищожна има обратна сила и за да се реституира правното положение, каквото е било преди сключването й, всяка от страните следва да върне полученото по нея. В случая ищците твърдят, че са дали сумата 5000 лв., която представлява продажна цена на имота, предмет на нищожния договор за покупко-продажба.

В два писмени документа се съдържа информация за продажната цена и плащането й – в нотариално завереното пълномощно от 27.08.2008г. за извършване на сделката, дадено от ответницата и нейния брат Митю /вече починал/  и в нотариален акт № 161 от 18.09.2008г. за покупко-продажба на имота.

Първият документ не е оспорен от страните, в него упълномощителите заявяват, че са получили продажната цена. Вторият документ е отменен с влязло в сила съдебно решение, оспорен е от ищците и в него се посочва, че продажната цена на имота е в размер на данъчната оценка от 3 918, 70 лв. и е платена напълно.

Като писмен документ нотариалният акт е в едната си част официален свидетелстващ – издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на нотариуса, са се осъществили така, както се твърди в документа. Тази сила, обаче може да бъде разрушена, ако обективираните факти бъдат опровергани чрез доказване на тяхната невярност. От друга страна, доколкото нотариалният акт материализира и подписани от страните техни изявления за сключване на договор, той представлява и частен диспозитивен документ. В частта пък, касаеща евентуално извършване на плащане, документът има характер на частен свидетелстващ и би имал материална доказателствена сила само ако удостоверява факт, неизгоден за автора на изявлението.

Приведено към настоящия казус, изложеното дотук сочи, че предвид конкретното основание за обявяване нищожността на договора за покупко продажба – липса на представителна власт по отношение на продавачите /ответницата и брат й/ от подписалото договора лице, е изцяло разколебана истинността на съдържанието на документа като частен свидетелстващ такъв. Като частен диспозитивен документ този договор се е установил като неистински – неавтентичен – тъй като, с оглед негодното упълномощаване, той няма надлежно авторство на лицата, посочени като автори на изявленията на продавачите. По същата причина, като частен свидетелстващ документ по отношение на изявлението, че продажната цена от 3 918, 70 лв. е платена напълно, документът може да бъде признат и за неистински – неверен – ако с други, допустими и годни, предвидени в ГПК доказателствени средства се докаже, че удостовереният факт не отговаря на действителното фактическо положение.

Следователно само въз основа на това писмено доказателствено средство съдът не може да приеме нито че продажната цена е била 3 918, 70 лв., нито че е била платена към момента на съставяне на н.а.

Не така стоят нещата с другия представен писмен документ – нотариално завереното пълномощно от ответницата и брат й Митю. Както се посочи по-горе, с оглед удостоверяването на осъществените пред нотариуса факти от кръга на компетентността му, пълномощното е официален свидетелстващ документ и материалната му доказателствена сила обхваща само тези действия и изявления, за чието удостоверяване има власт това длъжностно лице. В частта, с която двамата упълномощители, които са подписали изявлението и са неговите автори, заявяват, че са получили продажната цена, този документ има характер на частен свидетелстващ. Доколкото, както се посочи вече, той не е бил оспорван и не е атакувана автентичността му, тоест не е отречена формалната му доказателствена сила, то материалната му доказателствена сила следва да се преценява най-напред според характера на обективираното изявление. Тъй като лицата са заявили, че са получили продажна цена, то документът удостоверява неизгодни за тях факти и може да послужи срещу издателите си в качеството на извънсъдебно признание. За да се обори в този случай материалната доказателствена сила, следва да се  докаже неверността на изявлението – тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение.

Тъй като по начало съдът не е обвързан с доказателствената сила на частния свидетелстващ документ /такава обвързваща материална доказателствена сила имат само официалните свидетелстващи документи/, а я преценява по вътрешно убеждение и в съвкупност с всички събрани по делото доказателства, то всяка от страните  може да ангажира такива, с които да подкрепи или обори истинността на удостоверения факт.

В случая ищците са предприели процесуални действия за доказване на положителния факт на даването на исковата сума, тъй като установяването на размера й не може да се извърши чрез посочения писмен документ, който удостоверява единствено това, че плащане е извършено, че авторите на изявлението са получили сума и че причината за даването й е била сключване именно на договора за покупко-продажба, който впоследствие е бил обявен за нищожен.

Тъй като за установяване факта на плащането, /което е било извършено няколко седмици преди изповядването на сделката/, законът не изисква писмен акт, не се касае за установяване на самата сделка, нито се иска опровергаване на съдържанието на официален документ, не са активирани забраните по чл. 164 ал. 1 т.т. 1, 2 и 3 от ГПК. Също така не са налице отрицателните предпоставки по т.т. 4 и 5, поради което са допустими свидетелски показания, тъй като събирането им се иска не от страната, от която изхожда частния документ и  не се цели опровергаване, а потвърждаване на съдържанието му. На последно място няма и формалната пречка за събиране на гласните доказателствени средства за установяване размера и начина на плащане на сумата за продажбата, тъй като тя не надвишава 5 000 лв. Така, с оглед безпротиворечивите и еднозначни показания, дадени от преки свидетели, ангажирани от ищцовата страна, които лично и непосредствено са възприели релевантните факти, е категорично доказано, че двамата ищци са заплатили на ответницата и на нейния брат по 2 500 лв. като продажна цена по договора за покупко-продажба на недвижим имот, обявен за нищожен с влязло в сила решение. От своя страна ответницата, която се домогва да отрече получаването на сумите и опровергае съдържанието на издадения от нея документ, не можа да посочи други годни, допустими и относими доказателствени средства с по-голяма или равна доказателствена сила на ангажираните от ищците.

Поради това, щом се доказа, че купувачите по нищожния договор са дали в изпълнение на задължението си по него сумата 5 000 лв. на продавачите, последните дължат връщане на полученото без основание изцяло. За ищците възниква притезание да осъществят принудително вземането си и ответницата следва да бъде осъдена да им заплати сумата 5 000 лв. Що се отнася до възражението, че тя е получила само половината от сумата, а другата е платена на нейния брат, то е неоснователно. С оглед представените писмени доказателства, единствен наследник по закон на починалия на 06.08.2009г., преди предявяването на иска  на 29.12.2010г., брат на ответницата, е самата тя, няма данни да е извършила отказ от наследство, извършила е фактически действия по приемането му, поради което в нейния патримониум са преминали както неговите права, така и неговите имуществени задължения. По силата на правната норма при настъпилото правоприемство тя отговаря и за процесното задължение по чл. 55 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, без да е необходимо ищците изрично да се позовават на института на наследяването.

Поради това исковете се явяват изцяло основателни и доказани и следва да се уважат в пълен размер.

Като е уважил частично исковете, първоинстанционният съд е постановил незаконосъобразно и неправилно в отхвърлителната му част решение. В нея то следва да се отмени и вместо това въззивният съд следва да постанови ново, с което уважи исковете и в останалата им част за 2 500 лв. Върху сумата следва да се присъди и претендираното обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на нотариалната покана – 08.12.2010г., до окончателното изплащане.

В уважителната му част решението по тези искове следва да се потвърди.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ВТОРАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА, ПОДАДЕНА ОТ ИЩЦИТЕ В ПЪРВОИНСТАНЦИОННОТО ПРОИЗВОДСТВО, въззивният съд намира, че тя е частично основателна.

Ищците са предявили при условията на активно субективно съединяване и искове за заплащане на направени от тях подобрения в имота, предмет на нищожната продажба. Посочили са като правно основание на исковете си чл. 72 ал. 1 от ЗС.

Тук отново следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска.

Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от самите ищци е видно, че се касае за претенция на недобросъвестни владелци, приравнени на добросъвестни такива, тоест – иск по чл. 74 ал. 2 вр. с чл. 72 ал. 1 от ЗС.

Недискутируемо е, че ищците не са били добросъвестни владелци по смисъла на чл. 70 ал. 1 от ЗС, тъй като владението им не е почивало на основание, годно да ги направи собственици. Още с исковата молба е посочено, че договорът за продажба, като правопораждащ факт, поставил начало на владението им, не се е осъществил в действителност, след като е бил прогласен за нищожен. Независимо, че съдебното решение е постановено около 2 години по-късно, нищожността е била изначално съществуваща и договорът въобще не е могъл да породи целения вещно-транслативен ефект. Не са налице и двете изключения по чл. 70 ал. 1 от ЗС –  незнание, че праводателят не е бил собственик /което не води до нищожност на сделката/ или за порок във формата.

Поради това, само тези обстоятелства са достатъчни, за да се изключи дефинитивно добросъвестността на владнението. Но, тъй като ищците твърдят, че ответната страна е знаела и не се е противопоставяла на извършването на подобренията върху имот, това е достатъчно да квалифицира претенцията като такава по препращане към чл. 72 ал. 1 от ЗС, на основание чл. 74 ал. 2 от ЗС.

Следователно, тъй като правнозначимите факти и елементите на фактическия състав, подлежащи на изследване и доказване са идентични, не се налага повтаряне на процесуални действия от настоящата инстанция. След като определи правното основание на иска при обсъждане на всички относими факти и доказателства, въззивният съд следва да постанови решението си по съществото на спора.

На първо място съдът счита, че са доказани основните, налични в кумулативна даденост, положителна и отрицателна предпоставки за активиране на механизма на препращане по чл. 74 ал. 2 от ЗС – знанието и непротивопоставяне на собственика за извършване на подобренията в имота му. Фактът на знание от страна на ответницата е категорично потвърден и от еднозначните и неоспорени свидетелски показания, както и с оглед показателното обстоятелство, че ответницата живее в къща в същия двор. Що се отнася до другото условие – в тежест на ответницата е да докаже твърдения от нея в отговора на исковата молба положителен факт на противопоставяне на действията по ремонта, извършвани от ищците, но тя не е сторила това и не може да извлече изгодните за себе си правни последици. Обратното, разпитаните свидетели, участвали лично в осъществяване на СМР в различни техни етапи, заявяват, че не са чували или възприемали възражения от страна на ответницата. Макар по този начин да не може да се докаже категорично отрицателният факт, в светлината на всички останали доказателства, тези показания представляват допълнителна индикация за липса на противопоставяне на собственика.

Правната норма е закрепила правата на добросъвестния, респективно – приравнения към него, владелец, когато той е въздействал върху чужд имот. Съгласно разпоредбата на чл. 72 ал. 1 от ЗС, когато са направени продобрения, този владелец може да иска единствено сумата, с която, вследствие на тези подобрения, се е увеличила стойността на имота към момента на постановяване на съдебното решение. Съгласно чл. 72 ал. 2 от ЗС, той има право да търси и необходимите разноски за запазване на вещта.

Отнесени към настоящия спор, тези принципни положения сочат, че извършените от ищците СМР представляват само подобрения на чуждия имот. Установено е безспорно, че преди осъществяването им, той е представлявал негодна за обитаване кирпичена постройка от две стаи, коридор, пристройка /лятна кухня/ с антре, които са били без електрическа и ВиК инсталации. В пристройката е живял братът на ответницата /починалият вече втори продавач/. Никоя от работите, извършени по сградата не представлява такава за запазването й, тъй като, макар и негодна по общоприетите стандарти за обитаване, и в лошо състояние, тя не е била застрашена от разрушаване, срутване, унищожаване, като същевременно е представлявала задоволяващо нуждите на живеещия в нея М.М., жилище. Необходимите разноски са свързани с наложителността от запазване съществуването на самия имот и без тяхното извършване той би погинал, или състоянието му би се влошило съществено, каквото не е установено по делото. Обновяването, заздравяването, електрифицирането и водоснабдяването й представляват подобрения, които са довели и до увеличаване стойността на имота като цяло. Казаното се отнася и за СМР, извършени по оградата и навеса, които също представляват такива нововъведения, които изменят общата вещ и в резултат на тях е настъпило увеличение на стойността на имота.

Така ищците имат право да търсят обезщетение за извършените от тях подобрения в точно определения от закона размер – увеличената стойност на имота, която представлява разликата между стойността му като цяло, в състоянието му, установено след извършените подобрения, към датата на постановяване на съдебното решение от една страна, и от друга – стойността, която този имот би имал към същата дата, ако тези подобрения не бяха направени.

В настоящия случай е установено, че пазарната цена на процесния имот към момента, без подоренията, е равна на 5 500 лв., а заедно с тях – на 10 700 лв., тоест – увеличената стойност имота е в размер на 5 200 лв. Стойността на подобренията, като сбор от цените на отделните подобрения, поотделно и сами за себе си в рамките на имота, са претендирани в размер от 8 310 лв.,  /а са установени от вещото лице в размер на 5 428, 90 лв./, не следва да се взима предвид и не се дължи от ответниците, тъй като не е предвидена от правната норма за настоящата хипотеза. Така ответницата дължи на ищците сумата 5 200 лв., представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие на направените от ищците подобрения.

Ето защо, като е отхвърлил исковете им, РС е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази част.

Тъй като с отговора на исковата молба ответната страна е направила, в условията на евентуалност, ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ с обезщетение за ползване на имота й без основание, което следва да се разгледа само в случай, че основният иск бъде счетен за основателен, то въззивният съд, с оглед изводите, до които е достигнал, следва да го разгледа и да се произнесе по него.

Ответницата заявява, че за периода 18.09.08г. – 28.06.11г. ищците са се обогатили със сумата 4 000 лв. от ползването без основание на нейния имот и искат тази сума да се приспадне от евентуалната сума, която би им била присъдена при уважаване на иска по чл. 72 ал. 1 вр. чл. 74 ал. 2 от ЗС.

По начало компенсацията представлява способ за погасяване на две насрещни, еднородни и изискуеми задължения до размера на по-малкото от тях и когато тя е поискана само чрез възражение, максималната правна защита, която поискалата я страна може да получи, е да намали или изцяло се освободи от своето задължение, независимо дали вземането й е по-голямо от него.

Така, на първо място съдът следва да прецени дали са налице условията за извършване на съдебно прихващане – дали ответницата има насрещно, също парично, установено по основание и размер,  и изискуемо вземане срещу ищците.

След като се установи, че ищците са ползвали имота на ответницата /станала единствен собственик след смъртта на брат си/ без основание, понеже договорът за покупко-продажба е бил нищожен, и това фактическо положение е започнало от 18.09.08г., и е съществувало до посочената дата – 28.06.11г., когато е подаден отговорът на исковата молба, то е несъмнено, че от това те са се обогатили за сметка на невъзможността на ответница да ползва сама или чрез другиго за себе си този имот. Поради това са длъжни да върнат всичко, което са получили, но понеже са ползвали сами имота, то следва да заплатят паричната равностойност, която се определя на базата на пазарния наем за този период, който те, евентуално, биха заплащали, а ответницата, евентуално – получавала.

Заключението на експерта е направено, като вещото лице е взело предвид състоянието на сградата както преди, така и след извършения ремонт, както и наличието на празно дворно място, съобразен е и фактът, че такъв тип селски имоти по принцип не се отдават под наем, а или се продават, или се дават за опазване от разрушения и кражби. Определената общо за периода наемна цена в размер на 1356 лв. е изчислена като 1/10 от пазарния наем за двустайни имоти в ІІІ строителна зона в гр. Сливен. Без значение е дали, в действителност, имотът би могъл да се отдаде под наем – наемната цена служи само за отправна точка при определяне на паричната равностойност на обезщетението, а не представлява самия предмет на обезщетяването. Тъй като не може изцяло да се отрече наличието на обогатяване на ищците поради обективния факт на ползването на чужд имот, настоящият състав намира, че така определеното обезщетение кореспондира адекватно както с него, така и с действителното обедняване на ответницата, и ищците й дължат тази сума.

С оглед изложеното е налице едно действително, установено по основание и размер, и изискуемо насрещно еднородно /парично/ задължение, което е годен предмет на възражението за прихващане.

Погасителният ефект, настъпил в най-ранния възможен момент, се констатира и отчита от съда, като последицата е, че по-малкото от двете задължения – това на ищците - от 1 356 лв., е погасено изцяло, а това на ответницата – от 5 200 лв. – частчно, до същия размер – 1 356 лв.

Извън обхвата на компенсацията е останала сумата от 3 844 лв. – като част от по-голямото от двете насрещни задължения – това на ответницата, и тя следва да бъде осъдена да я заплати на ищците, ведно с обезщетението за забава в размер на законовата лихва от писменото поискване на 08.12.10г., до окончателното изплащане.

Над тази сума, до пълния претендиран размер от 8 310 лв., исковете, като неоснователни, следва бъдат отхвърлени. Действително във въззивната си жалба ищците са заявили като петитум желание исковете им да бъдат уважени за сумата 5 428, 90 лв. – стойността на подобренията, установена от експертизата в първоинстанционното производство, но доколкото няма надлежно направено нито частично оттегляне, нито изменение на тези искове чрез намаляване на размера им с разликата до първоначално заявения, съдът следва да се произнесе по основателността им така, както са предявени – за сумата 8 310 лв.

Така, в тази част първоинстанционното решение се явява частично неправилно и следва да се отмени за сумата до 3 844 лв. и вместо него бъде постановено нова, с което ответницата бъде осъдена да заплати на двамата ищци 3 844 лв., представляващи сумата, с която се е увеличила стойността на процесния имот вследствие на направените от тях подобрения в него, като недобросъвестни владелци, действали със знанието и без противопоставянето на собственика. В останалата част, касаеща отхвърлянето на тези искове, за разликата над 3 844 лв. до претендираните 8 310 лв., решението на РС следва да се потвърди.

С втората въззивна жалба ищците в първоинстанционното производство атакуват и решението на СлРС по отношение на субективно съединените си искове по чл. 59 от ЗЗД с цена 240, 82 лв.

В тази част жалбата е изцяло основателна и следва да се уважи.

Ищците претендират заплащане от страна на ответницата на сумата 240, 82 лв., с която се е обогатила без основание за сметка на обедняването им със същата сума, представляваща стойността на платени данъци за имота към 18.09.08г.

Исковете са изцяло основателни и следва да се уважат в пълен размер.

Ищците са заплатили сумата 240, 82 лв., представляваща данъци, такси и лихви за забава, за процесния имот към момента на сключване на нищожния договор – 18.09.2008г., но не са имали задължение да сторят това, тъй като не са били собственици на имота, нито впоследствие са станали такива, което лишава действието им от кауза. Липсват данни да са изпълнявали поръчка. Това е довело до излизане на имуществено благо от патримониума им, с размера на което те са обеднели. От своя страна ответницата и нейният брат, /на когото понастоящем тя е единствена наследница/, като собственици на имота към онзи момент /и понастоящем – само тя/, не са заплатили дължимите данъци и такси, и като не са сторили това, са се обогатили със същата сума. Обедняването и обогатяването произтичат от общ юридически факт, поради което е налице хипотезата на субсидиарния състав на неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД. Тъй като размерът на двете суми съвпада, ответницата следва да върне на ищците платеното без основание от тях,  с което тя 8и като наследница на брат си/ се е обогатила – сумата 240, 82 лв.

Настоящият състав не споделя виждането на първоинстанционния съд, че исковете са недоказани, тъй като сумите са заплатени от ответницата и нейния брат, а не от ищците. Представените касови бонове не посочват името на лицето, извършило физическия акт на заплащане, в тях са отразени имената на Ж. и Митю, но като носители на данъчната партида, тъй като към датата на внасяне на сумите – 18.09.08г., когато е сключена и сделката, техническа промяна дори въз основа на нищожния договор за продажба, не е могла да бъде извършена. Така, щом разписките, установяващи плащането, се намират в държане и са представени от ищците, доколкото ответницата не е ангажирала годни и противопоставими доказателства, че тя е заплатила данъците и таксите, или поне, че е натоварила ищците да извършат това за нейна сметка, /респективно – че това е сторил нейният брат или двамата заедно/, съдът приема, че твърдяното от ищците плащане, обективиращо обедняването им,  е доказано.

Ето защо и в тази част атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, и следва да бъде отменено. Вместо него въззивният съд следва да постанови ново, с което осъди ответницата да заплати на двамата ищци сумата 240, 82 лв., с която неоснователно се е обогатила за сметка на тяхното обедняване, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху нея от датата на нотариалната покана – 08.12.10г., до окончателното изплащане.

Така, след като крайните правни изводи на двете инстанции частично се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено в посочените части, включително и по отношение на присъдените разноски, и вместо това бъде постановено ново, с което исковете се уважат в посочените размери. В останалите си обжалвани части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на процеса отговорността за разноски следва да се разпредели за първоинстанционното производство съразмерно на уважените и отхвърлените части от исковете, както следва – ответницата следва да заплати на ищците разноски в размер на 963, 67 лв., а ищците следва да й заплатят разноски в размер на 19, 77 лв. За въззивното производство, с оглед частичното уважаване на въззивната жалба на двамата ищци и пълното отхвърляне на въззивната жалба на ответницата, разноските се разпределят съразмерно както следва – първата въззивница дължи на вторите двама въззивници разноски в размер на 483, 38 лв., а те следва да й заплатят разноски в размер на 7, 25 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 332/27.12.2012г. по гр. д. № 7457/2010г.  на СлРС, В ЧАСТИТЕ  с които са:

- отхвърлени като неоснователни предявените от А.Г.Т. и А.П.Т. против Ж.Х.Д. субективно съединени искове с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. последно от ЗЗД, за заплащане на сумата 5 000 лв., представляваща заплатена без основание продажна цена за закупуването на недвижим имот, въз основа на прогласен за нищожен договор, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.2010г. до окончателното изплащане, за сумата над 2 500 лв.,

- отхвърлени като неоснователни предявените от А.Г.Т. и А.П.Т. против Ж.Х.Д. субективно съединени искове с правно основание чл. 72 от ЗС за заплащане на сумата 8 310 лв., представляваща стойността на извършените от първите двама трайни подобрения в ПИ № ІІ-221 в кв. 17 по плана на с. Тополчане, община Сливен, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва  от 08.12.2010г. до окончателното изплащане, за сумата до 3 844 лв.,

  - отхвърлени като неоснователни предявените от А.Г.Т. и А.П.Т. против Ж.Х.Д. субективно съединени искове с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 240, 82 лв., представляваща платени без основание местни данъци и такси за описания ПИ, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.2010г. до окончателното изплащане

- присъдени разноски по делото, като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОСЪЖДА Ж.Х.Д. ЕГН ********** *** да заплати на А.Г.Т. ЕГН ********** и А.П.Т. ЕГН **********, двамата със съдебен адресат адв. П.Н.,*** офис 1, на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД сумата 2 500 лв., представляваща получена без основание от втората, като наследница на починалия си брат М.Х.М., продажна цена, заплатена от първите двама въз основа на договор за продажба на недвижим имот, представляващ ПИ № ІІ-221 в кв. 17 по плана на с. Тополчане, община Сливен, оформен с н.а. № 161, т. VІІІ, рег.№ 13020, д.№ 1375/2008г. на нотариус рег.№ 128, който е прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.2010г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Ж.Х.Д. ЕГН ********** *** да заплати на А.Г.Т. ЕГН ********** и А.П.Т. ЕГН **********, двамата със съдебен адресат адв. П.Н.,*** офис 1, на основание чл. 72 ал. 1 вр. чл. 74 ал. 2 от ЗС, сумата 3 844 лв., представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на имота на първата /и като на наследник на брат й М.М./, представляващ  ПИ № ІІ-221 в кв. 17 по плана на с. Тополчане, община Сливен, към момента на постановяване на настоящото решение, вследствие на извършените в него подобрения от страна на вторите двама, като недобросъвестни владелци, действали със знанието и без противопоставянето на собственика, след приспадане на задължението им по направено възражение за прихващане, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.2010г., до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Ж.Х.Д. ЕГН ********** *** да заплати на А.Г.Т. ЕГН ********** и А.П.Т. ЕГН **********, двамата със съдебен адресат адв. П.Н.,*** офис 1, на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата 240, 82 лв., с която първата /лично и като наследник на брат си М.М./ се е обогатила неоснователно за сметка на обедняването на вторите двама от заплащането на местни данъци и такси за нейния имот, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 08.12.2010г. до окончателното изплащане.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 332/27.12.2012г. по гр. д. № 7457/2010г.  на СлРС В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ – в осъдителната по субективно съединените искове по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД и в отхвърлителната по субективно съединените искове по чл. 72 ал. 1 вр. чл. 74 ал. 2 от ЗС, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 ОСЪЖДА Ж.Х.Д. да заплати на А.Г.Т. и А.П.Т. направените разноски по делото за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете в размер на 963, 67 лв. и за въззивното производство съразмерно на уважените части от двете въззивни жалби в размер на 483, 38 лв.

ОСЪЖДА А.Г.Т. и А.П.Т. да заплатят на Ж.Х.Д. направените разноски по делото за първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 19, 77 лв. и за въззивното производство съразмерно на отхвърлените части от двете въззивни жалби в размер на 7, 25лв

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните само в частта, относно исковете с цена над 5 000 лв.                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: