Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 03.04.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети април през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 145 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1207/10.01.2013г. по гр.д. № 4121/12г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на ЗАД “Армеец”, гр. София, сумата 208, 54 лв., представляваща изплатено обезщетение по застраховка „Каско” за щети, причинени от трето лице в резултат на ПТП на 20.12.2009г. по пътя от „Дамарски мост” към ул. „Индустриална зона” в гр. Сливен, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 30.08.2012г., до окончателното изплащане, сумата 50 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 30.04.2010г. – 30.08.2012г., като исковете са отхвърлени до пълните им размери като неоснователни и недоказани и са присъдени съразмерно разноските по делото на страните.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува отхвърлителната част на решението, като заявява, че в нея то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в разрез с установената фактическа обстановка. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приложил института на съпричиняването и е приел, че водачът на МПС е допринесъл за настъпванетона вредата. Твърди, че възможността на последния да избегне произшествието е хипотетично предположение на вещото лице, с което съдът не е следвало да се съобразява. Липсвали данни за ограничение на скоростта на движение по булеварда от 50 км./ч., както и дали е имало други участници, ограничили видимостта му. Твърди още, че не е доказано, че водачът е отговорен за деликта, не са установени всички елементи на състава на чл. 45 от ЗЗД -  РС не е установил деяние на водача, нарушаващо установения законов ред, в случая – ЗДП. Поради това не може да се ангажира отговорността му и да се прилагат правилата за съпричиняване. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в обжалваните отхвърлителни части решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи претенциите до пълния им размер. В условията на евентуалност моли, ако се приеме наличие на съпричиняване, да се редуцира съотношението на съпричиняването до по-малък за водача размер. Няма направено искане за присъждане на разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че в атакуваната част решението е правилно и законосъобразно. Съдът обосновано и в съответствие с установените факти е приел наличие на принос на водача за получените увреждания и е редуцирал правилно претендираната сума до 1/2 от платеното обезщетение. Моли въззивния съд да потвърди решението в обжалваните му части. Разноски не са претендирани. Няма направени нови доказателствени искания пред въззивната инстанция. Няма направено искане за присъждане на разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез пълномощник  по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по лълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не е претендирал присъждане на разноски.

След докладване на жалбата, страните не са направили нови процесуални искания.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Единственият въпрос, върху който се фокусират оплакванията на въззивника, е дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, допуснато от водача на МПС, което да доведе до намаляване отговорността за обезвреда на ответника.

Настоящият въззивен състав намира, че такова несъмнено е доказано. Действително, собственост на общините, съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, са “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”, което положение е закрепено и с чл.2 т. 5 от ЗОС.

Несъмнено е, че процесната улица, на територията на гр. Сливен, се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС, и е  собственост на ответника-въззиваем в това производство.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 6 ал. 1 т. 4 от ППЗДП, общината е длъжна да вземе своевременно мерки за отстраняване на препятствията по пътя и за осигуряване на условия за безопасно движение.

В светлината на така систематизираната нормативна регламентация и с оглед непререкаемо доказаното наличие върху пътното платно на шахта, издигната на около 8 см. над настилката, е видно, че ответникът не е изпълнил свои задължения, закрепени от закона. Произшествието е възникнало в резултат на удар на предната дясна част на автомобила в капака на шахтата, заплатените от застрахователя вреди са произтекли именно от този сблъсък.

Така е установено наличието на всички, само обективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на общината като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Това е достатъчно за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника, но след съпоставяне с поведението на водача на увреденото МПС, в чиито права е встъпил неговият застраховател, съдът счита, че размерът й следва да се намали, тъй като е налице съпричиняване.

Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в установените факти.

Така, водачът на застрахованото МПС, от своя страна е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДП. Съгласно същата той е бил длъжен при избиране на скоростта на движението да се съобрази с атмосферните условия, …със състоянието на пътя и на превозното средство,…с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.

Ищецът, в чиято тежест бе да докаже евентуално наличие на лоша видимост, тежки атмосферни условия или натоварено движение, не е ангажирал никакви годни и допустими доказателства в тази насока, поради което липсват причини да се приеме, че към момента на настъпване на ПТП е имало обективни обстоятелства, препятстващи водача да изпълни законовите си задължения.

Дори да се приеме, че издигнатата над платното шахта не представлява „предвидимо препятствие”, то е видимо, а изр.2 на чл. 20 ал. 2 от ЗДП вменява на водачите задължение да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Следователно, управлявалото застрахования автомобил лице, е следвало да стори това, когато е възприело шахтата, и като не го е направило, е допуснало нарушение на правната норма, което придава противоправност на поведението му под формата на бездействие. Изрично нормата на чл. 20 ал. 1 от ЗДП вменява безусловно задължение на водачите да контролират непрекъснато управляваните от тях ППС.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗДП императивно указва непревишимата скорост на движение на ППС, която в конкретния случай, е 50 км./ч. По делото е установено единствено чрез свидетелските показания на водача, че автомобилът се е движил със скорост около 40 км./ч., поради което, с оглед даденото от експерта неоспорено заключение, той е разполагал с пълната техническа  възможност да предприеме своевременно спиране, тъй като опасната зона на спиране е много по-малка от реалната видимост спрямо капака на шахтата. Такава техническа възможност е съществувала и при движение със скорост до 80 км./ч., поради което ако водачът не го е направил, тъй като е нямал възможност, то той се е движил с превишена скорост и така е нарушил разпоредбата на чл. 21 от ЗДП, а ако въпреки движение с допустимата скорост е имал възможност, но не го е сторил, то е нарушил разпоредбите на чл. 20 ал. 2 изр. 2 от ЗДП и на чл. 20 ал. 1 от ЗДП.

Така е видно, че противоправното действие, обективиращо виновно поведение, е задействало и неговата отговорност, и понеже е несъмнено, че без това вредата не би настъпила или би била в по-малък размер, отговорността на ответника следва да бъде намалена. С оглед пък неговото  противоправно поведение, той не може изцяло да бъде освободен от понасянето й.

Въззивният съд счита, че справедливо е определянето на равен принос, поради което обезщетението за вредите следва да бъде намалено на половина. Намалянето на главницата обуславя и намалянето в същия размер и на мораторната лихва.

Така предявеният от застрахователя, встъпил в правата на пострадалия, регресен иск, е частично основателен и доказан и следва да се уважи в размер на 208, 54 лв., както и акцесорната претенция за законовата лихва за забава от предявяването на иска. Основателен и доказан е и иска за мораторна лихва за минал период, който също следва да се уважи  за 50 лв. Над тези суми, до пълните им размери, исковете следва да бъдат отхвърлени.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден в обжалваните му части.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, а тъй като въззиваемата страна не е поискала заплащане на разноски, такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1207/10.01.2013г. по гр.д. № 4121/12г. на СлРС в обжалваните части.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: