Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 03.04.2013 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на трети април през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              Н. ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Н. Янакиева въз.гр.  д.  N 147  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1163/20.12.2012г. по гр.д. № 1763/12г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че Р.Т.Р. дължи на ЗАД „Армеец”, гр. София, сумата 2 183 лв., представляваща застрахователно обезщетение, платено на трето лице, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на подаване на заявлениетопо чл. 410 от ГПК – 20.02.2012г., до окончателното изплащане, сумата 604, 26 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата, разноски от 56, 10 лв. и адвокатско възнаграждение от 269 лв., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №42/21.02.2012г. по ч.гр.д. № 772/12г. на СлРС, като исковите претенции в останалата им част са отхвърлени като неоснователни и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва частично цитираното решение на СлРС, само в уважителните му части, като твърди, че в тях то е неправилно и противоречи на закона. Заявява, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 213 ал. 1 изр. 4 от КЗ, съгласно която, когато вредата е причинена от водач на МПС, който има валидна задължителна застраховка „ГО”, който встъпва в правата на увреденото лице може да предяви претенция към причинителя само до размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на задължителната застраховка. По делото не било доказано размерът на причинените вреди да е надхвърлил застрахователната сума по договора за задължителната застраховка „гражданска отговорност”, а обратното – последната покрива вреди на имущество до 200 000 лв. за всяко събитие. Поради това нямало предпоставки за ангажиране на имуществената му отговорност по чл. 213 ал. 1 от КЗ и решението на РС е материално незаконосъобразно. Освен това заявява и, че е налице и съществено процесуално нарушение – съдът не е обсъдил приетото като доказателство решение по НАХД № 1459/28.02.08г., с което наложените с НП административни наказания били отменени. Въззивникът твърди, че ако бе обсъдил това доказателство, първоинстанционният съд би достигнал до други правни изводи – че липсва противоправно деяние от негова страна и не са осъществени всички елементи от фактическия състав н ачл. 213 от КЗ. Поради всичко изложено моли въззивния съд да отмени решението в уважителните чусти и вместо това отхвърли исковете изцяло. претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з.,  въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Правилно решаващият съд е приел, че по предявения иск кредиторът, на който е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение, оспорена с възражение от длъжника, следва да докаже наличието на вземането си, като на него лежи доказателствената тежест относно фактите, пораждащи претендираното право.

На първо място следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба,  и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска.

Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от страна на ищеца е видно, че се касае за установителен иск по чл. 422 от ГПК за съществуване на вземане по чл. 274 ал. 1 т. 1 от КЗ и по чл. 86 от ЗЗД, независимо, че ищецът е посочил като правно основание на вземането си чл. 213 от КЗ.

Ищецът е ангажирал безспорни доказателства за възникване на валидно застрахователно правоотношение между него, като застраховател, и ответника, като застрахован, с предмет застраховка “Гражданска отговорност” за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действаща за периода 26.01.2008г. – 12.09.2008г.

Също по несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани от правната норма, които активират правото му на регрес – застрахователят е заплатил застрахователното обезщетение на собственика на увредения автомобил, с което е встъпил в правата му, а застрахованият,  управлявал МПС, след настъпването на пътно-транспортното произшествие, е отказал да се подложи на проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог.

Неоснователни са наведените от въззивника-ответник възражения, че първоинстанционният съд не е приложил разпоредбата на чл. 213 ал. 1 изр. 4 от КЗ.

Това правило няма касателство с настоящия случай, който обективира регресно вземане на застрахователя на причинителя на увреждането към застрахования причинител, регламентирано в чл. 227 и чл. 274 от КЗ. Хипотезите на чл. 213 от КЗ уреждат отношения между застрахователя на пострадалото лице /наречен в правната норма „застрахователя по имуществената застраховка”/ и причинителя на увреждането или застрахователя по „ГО” на причинителя.

Така ищецът, в качеството му на застраховател по договор „гражданска отговорност”  на ответника, е заплатил обезщетение на трето лице, увредено от застрахования ответник, и при наличието на разписаните в кодекса предпоставки, за него се поражда регресно притезание. Както се посочи, установен по несъмнен начин е отказът на ответника да се подложи на проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог, което поставя в действие разпоредбата на чл. 274 ал. 1 т. 1 от КЗ.

Ограничаването на размера на регресната претенция би било допустимо, само ако ищецът бе имал сключен застрахователен договор не с делинквента, а с пострадалото лице, бе му изплатил обезщетение и бе насочил иска си  към причинителя на вредата – тогава би могъл да претендира, съгл. изр. 4 на чл. 213 ал. 1 от КЗ, само за горницата от стойността на вредата, над размера на задължителната застраховка „ГО”, валидно сключена от делинквента. Недискутируемо е, че няма никакво съвпадение между процесния случай и тази хипотеза на правната норма, поради което той не попада в  обсега й на регулация.

Що се отнася до деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, настоящият въззивен състав счита, че наличието му е непререкаемо доказано.

РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение единствено на ответника. Установен е надлежно видът и размерът на вредата, както и причинната й връзка с неговите действия.

Несъстоятелни са аргументите на въззивника, че представеното от него заверено копие от съдебно решение, с което е отменено наказателното постановление, с което са му наложени административни наказания за процесното ПТП, предпоставя извод за липса на противоправно деяние.

На първо място това решение не се ползва със сила на пресъдено нещо в настоящия спор. Освен това, тъй като постановлението е отменено на процесуални основания, без съдът да изложи аргументи по същество, въпросите във връзка с противоправността и вината не са разрешавани по НАХД №  1459/08г. и фактически не могат да се вземат предвид по настоящия спор. На последно място решаващият съд преценява деянието според критериите на общата хипотеза на деликта, закрепена в чл. 45 от ЗЗД, като е длъжен непосредствено сам да събере относими и годни доказателствени средства, които да обсъди в тяхната цялост, съгласно правилата на ГПК.

Представеният протокол за ПТП представлява официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Ответникът не е оспорил протокола и не е разрушил тази сила. По никакъв начин не е опровергал обективираните в него факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.

Ето защо са налице всички условия за ангажиране на гражданската договорна отговорност на ответника за заплащане на сумата, изплатена на увреденото лице от застрахователя в размер на 2 183 лв., както и на обезщетение за забава върху нея в размер на законовата лихва, от датата на писмената регресна покана – 19.06.2009г. до окончателното изплащане. Тъй като ищецът е заявил акцесорната си претенцията от по-късна дата, 03.07.09г., до подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК – 17.02.10г., за сумата 611, 37 лв. и от подаването на заявлението, до окончателното изплащане, и така е издадена заповедта, в тези рамки  се произнася и съдът. Това обезщетение е доказано до размер на 604, 26 лв. Това прави дължими и разноските по заповедното производство за д.т. от 56, 10 лв. и адвокатски хонорар от 269 лв.

Така положителните установителни искове са основателни и доказани до посочените размери и следва да бъдат уважени в тях.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Районният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото допустими и относими доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила. Формирал е обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени,  въззиваемият не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1163/20.12.2012г. по гр.д. № 1763/12г. на СлРС в обжалваната част.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: