Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 84

 

                                                 гр.Сливен, дата 16.04.2013 г.

                                   

                               В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

    СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на втори април две хиляди и тринадесета година, в състав:

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:СНЕЖАНА БАКАЛОВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ                                                                         

                                                                     МЛ.СЪДИЯ:СИЛВИЯ ХАЗЪРБАСАНОВА

 

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от мл.съдия Хазърбасанова  въззивно гражданско дело № 148 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

                     Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК, във връзка с чл.146, ал.2 от СК и чл.317 от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство П.Д.Ю., срещу Решение № 1159 от 17.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд.

             Първоинстанционният съд се е произнесъл по два обективно съединени иска с правно основание чл.144 и чл.149 от СК, предявени от Д.П.Ю., като пълнолетен учащ срещу П.Д.Ю., като негов баща, за заплащане на издръжка за минало време в размер на 100 лв. месечно, за периода 07.08.2011 г. до 07.08.2012 г. и издръжка за в бъдеще в размер на 120 лв. месечно, от датата на исковата молба – 07.08.2012 г. до завършване на редовна форма на обучение във висше учебно заведение, но не по-късно от навършване на 25 – годишна възраст, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. С Решение № 1159 от 17.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд, съдът уважил частично предявените искове, като осъдил ответника да заплаща издръжка за минало време в размер на общо 960 лв. за целия период от 07.08.2011 г. до 07.08.2012 г., а в останалата част до пълния претендиран размер искът бил отхвърлен като неоснователен. Искът по чл.144 от СК за заплащане на месечна издръжка в размер на 120 лв., от датата на исковата молба до настъпването на  други правопогасяващи обстоятелства, бил уважен частично в размер на 110 лв. ежемесечна издръжка, считано от 07.08.2012 г. до настъпване на законово основание за изменяване или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане, а в останалата част до пълния претендиран размер искът бил отхвърлен като неоснователен.

            Недоволен от така постановения първоинстанционен акт останал ответникът по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на Сливенски районен съд, който с депозираната въззивна жалба обжалва като незаконосъобразно и неправилно Решение № 1159 от 17.12.2012 г., в частите, с които са уважени предявените искове за издръжка. За да обоснове оплакването си, акцентира върху обстоятелството, че постановеното решение не е било съобразено със събраните по делото доказателства, досежно възможностите на ответника да изплаща търсената издръжка. Липсата на правилна и обоснована преценка според въззивника, довела до постановяване на необоснован и незаконосъобразен съдебен акт. При постановяване на решението съдът не отчел обстоятелството, че доходът на майката бил по – голям от този на бащата и приел, че тя има кредит без да са представени писмени доказателства, относно това обстоятелство. Неверен бил изводът на съда, направен въз основа на Удостоверение № 241/12.11.2012 г., издадено от бившия работодател на въззивника, досежно размера на неговия среден доход. В жалбата се сочи, че съдът неправилно изследвал личните отношения между страните, които били ирелевантни спрямо предмета на предявения иск и в същото време липсвал отговор на съществените въпроси: какви доходи е реализирал ищецът от работата си през летния сезон, какъв е размерът на наема, който заплаща за квартирата си в гр.Бургас и т.н. Проличавал стремежът въззивникът да бъде „наказан” за влошените отношения със сина му. При определяне на бъдещите доходи, които въззивникът ще получава като обезщетение за безработица, съдът не съобразил нормата на чл.54 б от КСО. С въззивната жалба е представено ново доказателство, възникнало след приключване на съдебното дирене пред районния съд – Разпореждане № 021 – 00 – 5844 – 2 от 21.11.2012 г. на на РУСО – гр.Бургас, от което било видно, че определеното на въззивника обезщетение за безработица било в размер на 12,25 лв. дневно. Жалбоподателят счита, че с оглед на събраните доказателства, относно липсата на жилище, мизерното обезщетение за безработица, липсата на допълнителни доходи, влошеното здравословно състояние и предвид липсата на доказателства за нуждата от издръжка на пълнолетния учащ, съдът следвало да направи извод, че заплащането на издръжка на пълнолетния му син би представлявало особено затруднение за него.

            От въззивния съд се иска да постанови решение, с което да отмени решението на районния съд в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове, както и да присъди направените разноски за две инстанции.

            Във въззивната жалба е направено искане да бъде прието като доказателство приложеното Разпореждане № 021 – 00 – 5844 – 2 от 21.11.2012 г. на на РУСО – гр.Бургас, което било издадено и връчено на въззивника след приключване на съдебното дирене пред районния съд.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, от процесуалния представител на въззиваемата страна е постъпил писмен отговор. В него се излагат съображения, целящи опровергаване на направените с жалбата оплаквания. Въззиваемият намира, че правилно са били установени всички релевантни за делото обстоятелства, поради което съдът извел законосъобразни и обосновани правни изводи. Обстоятелството, че въззивникът не желаел да изпълнява своето задължение доброволно, обосновавало необходимостта от съдебна принуда и в този смисъл било от значение за делото. Намира, че особено затруднение е налице, когато родителят би застрашил себе си, ако помогне на детето си. Това в повечето случаи били обстоятелства като трайна нетрудоспособност, наличие на безусловно задължение за издръжка към друго дете и т.н., каквито в настоящият случай нямало. Изтъква се, задължението за издръжка е до срока на обучението, който бил общо 4 години, а в момента въззиваемият бил в трети курс.

            От Сливенски окръжен съд се иска постановяване на решение, с което първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

            В съдебно заседание, въззнивникът, редовно призован, не се явява, представлява от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК – адв.П. ***, която поддържа въззивната жалба. Заявява, че е получила определението, ведно с писмения доклад по делото и няма възражения по него. Пледира жалбата да бъде уважена, а решението отменено. Претендира присъждане на разноски.

            В съдебно заседание, въззиваемият, редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по смисъла на чл.32, т.1 от ГПК – адв.Димитров от АК – Сливен, който поддържа подадения отговор и пледира въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Не претендира присъждане на разноски.

  В изпълнение на разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК, настоящият състав извърши проверка на депозираната жалба и констатира, че същата е редовна и допустима – отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подадена е в срок, от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване акт.

           С оглед извършената от съда служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебното решение, в рамките поставени от въззивната жалба съдът, след преценка на събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и като такова следва да бъде отменено частично. Незаконосъобразно е в частта, с която районният съд е уважил предявения от Д.П.Ю., като пълнолетен учащ срещу П.Д.Ю., като негов баща, иск за заплащане на издръжка в размер над 80 лв. до 110 лв. месечно, считано от датата на исковата молба – 07.08.2012 г. до завършване на редовна форма на обучение във висше учебно заведение или до настъпването на други причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

            Настоящият състав на Слвенски окръжен съд, намира, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен материал, поради което намира за безпредметно да я преповтаря. В частта в която и настоящата инстанция приема иска за основателен, респективно обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен, споделя и крайните правни изводи на решаващия състав на РС – Сливен, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към спора. Настоящият състав намира, че мотивите, касаещи неправилните части са изградени при неправилна оценка на фактите от иначе пълната и изчерпателна фактическа обстановка, поради което не ги споделя. Фактическата обстановка следва да бъде доплънена само относно обстоятелството какъв доход ответникът предстои да получава като безработен. В тази насока с въззивна жалба е представено нововъзникнало доказателство Разпореждане № 021 – 00 – 5844 – 2 от 21.11.2012 г. на РУСО – гр.Бургас, от което се установява, че на въззивника Ю. ще бъде изплщано парично обзещетение за безработица за периода от 13.11.2012 г. до 12.09.2013 г. в размер на 12,25 лв. дневно.

            Първоинстанционният съд въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти, правилно е определил правната квалификация на предявените искове, като такава по чл. 144 и чл.149 от СК. Въззивната инстанция счита, че е налице законосъобразно процесуално процедиране, извършено от първоинстанционния съд, който правилно е квалифицирал претенциите и е дал възможност и на двете страни да ангажират доказателства. Направил е доклад по делото, по който те не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

            Направените в жалбата оплаквания за неправилност на съдебното решение се приемат за частично основателни, тъй като въззивният съд след подробно обсъждане на възможностите на бащата да дава издръжка на своя пълнолетен учащ син, достига до различни изводи относно размера на издръжката, която въззивникът може да дава без особени затруднения. Основното възражение на жалбоподателя е, че съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства, с оглед на неговите възможностите да дава такава, без особени затруднения и в същото време са събирани и обсъждани доказателства, относно ирелеванти обстоятелства.

            Съобразно разпоредбата чл. 144 от СК, родителите дължат издръжка на своите навършили пълнолетие деца, ако последните не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си, когато учат редовно във висше учебно заведение за предвидения срок на обучение, до навършване на 25-годишна възраст и родителите могат да дават издръжката без особени затруднения. Пълна безусловност на задължението в случая не е налице – трябва да се установи, че детето продължава да учи редовно във висше учебно заведение, че то не може да се издържа от доходите или от използване на имуществото си, както и даването на издръжката не трябва да съставлява особени затруднения за родителя /Решение № 199 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 944/2010 г., III г.о постановено по чл.290 от ГПК/.  Това означава, че законът релевира допълнително условие за задължението на родителите за доставяне на издръжка на пълнолетно дете, което е свързано с техните материални възможности /Решение № 179 от 22.III.1996 г., II г. о. и Решение № 226а от 02.III.1993 г., II г. о./ За разлика от издръжката на ненавършилите пълнолетие деца, издръжката на навършилите пълнолетие е условна – следва да се преценява обстоятелството дали заплащането и няма да създаде особени затруднения за родителите. В хипотезата на чл. 144 СК условие за задължението за издръжка на пълнолетни учащи деца е и родителите да могат да я дават без "особено затруднение", т. е. издръжката да не съставлява "особено затруднение" за задължения родител. Тази четвърта предпоставка също следва кумулативно да е налице. Трябва да се има предвид и, че при тази издръжка "възможността" за доставянето й не съвпада с общото изискване на чл. 143, ал. 1 СК, при което размерът на издръжката се определя единствено като функция на нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи. Задължението за издръжка по чл. 144 СК се подчинява освен на общите правила, определящи правото и размера на издръжката, но и на определени ограничителни изисквания. Ограничението има своето оправдание, тъй като се касае за издръжка на вече пълнолетно дете, което поначало е длъжно само да се грижи за издръжката си. Неговият родител, по силата на чл. 144 СК, може да бъде заставен да му дава такава само при условие, че това не би го затруднило "особено". В този смисъл възможността на родителя за доставяне на издръжка, по смисъла на чл. 144 СК, предпоставя по-широка материална възможност, при която доставянето на издръжката няма да се чувства особено осезателно от този родител. Поради това неоснователно се явява възражението на въззиваемия, че че особено затруднение е налице, когато родителят би застрашил себе си, ако помогне на детето си. Предвид което въззивният съд споделя извод на първоинстанционния съд, че задължението на родителя да дава издръжка на пълнолетното си дете не е безусловно, каквото е задължението му към ненавършилите пълнолетие деца, а се дължи само в определени от закона случаи и условия. При липсата на което и да е от тези условия, претендирането на издръжка, чрез съда, се явява неоснователно и недоказано.

             Пълнолетните деца поначало са длъжни да се грижат сами за издръжката си. Те имат право на издръжка при определени ограничения с оглед на имуществото на търсещия издръжка и имуществото на родителя. От друга страна задължението за издръжка към непълнолетни деца има предимство пред издръжката на пълнолетното дете и съответно следва да бъде отчетена с оглед възможностите на родителя, след като покрие и собствените си нужди, да осигури издръжка и за пълнолетното дете. В настоящия случай не се установи въззивникът Ю. да има други ненавършили пълнолетие деца, на които да дължи издръжка.

            За да уважи иска по чл.144 от СК, Сливенски районен съд е приел, че са налице установените в посочения текст и посочени по - горе предпоставки за това, който извод се споделя изцяло и от настоящата съдебна инстанция. Това заключение, съдът е обосновал с наличие на доказателства, че ищецът е син на ответника, навършил е пълнолетие, продължава обучението си във висше учебно заведение, редовна форма на обучение и няма възможност да се издържа сам от доходите си и имуществото си. Относно финансовото състояние на бащата, във връзка с преценка на възможността какъв размер на издръжка може да дава без особени затруднения, районният съд е извел неправилен извод, че това е издръжка в размер на 110,00 лв.

             За определяне на конкретния размер на издръжката, която бащата може да дава без особени затруднения, следва да се отчетат неговите възможности от една страна и нуждата от издръжка на въззивницата от друга. В закона няма легално определение за понятието "особени затруднения", но същността му лесно може да се изясни като се има предвид същността на издръжката като задължение за доставяне на средства за съществуването на нуждаещия се. Следователно, дали са налице особени затруднения или не, се преценява с оглед на материалните възможности на родителите, както и с оглед на наличието на други обстоятелства, които пряко рефлектират върху тези материални възможности. В Решение № 199 от 17.05.2011 г. по гр. д. № 944/2010 г. на ІІІ г.о. постановено по чл.290 от ГПК е разяснено, че родителят може да дава издръжка без особени затруднения тогава, когато притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и за собственото си пълнолетно дете. В ППВС № 5/70 г. на ВС е посочено принципното положение, че възможността за даване на издръжка е винаги обективна и конкретна и се определя от имуществото и от доходите на задълженото лице. Задължението за даване на издръжка на пълнолетно дете не е абсолютно, поради което не може да се настоява за присъждане на такава във всички случаи, без да се съблюдават възможностите на родителите с оглед на материалните и икономически условия на живот понастоящем.

            Тук следва да се вземат предвид следните обстоятелства: установено е по делото, е че ответникът няма постоянна трудова заетост и като единствен доход получава парично обзещетение за безработица за периода от 13.11.2012 г. до 12.09.2013 г. в размер на 12,25 лв. дневно или в зависимост от работните дни в месеца има доход между 245 и 270 лв. месечно. От представените по делото писмени доказателства се установява влошеното му здравословно състояние, тъй като същият страда от есенциална хипертония и е с един отстранен бъбрек, поради хидронефроза. Неоснователно е възражението на въззиваемия, че особено затруднение в настоящия случай би било налице, ако въззивника е трайно нетрудоспособен, за което нямало данни по делото. Следва да се има предвид, че трудоспособността при липсата на доходи и друго имущество е правно значима само в хипотезите на чл. 143, ал. 2 и ал. 3 от СК, защото задължението за издръжка в тези случаи произтича от основното задължение на родителите да се грижат за ненавършилите пълнолетие деца и да им осигуряват условия на живот, необходими за развитието им. Поради това, дори наличието на лично имущество от детето, не освобождава родителя от грижи и от даване на издръжка, а се взема предвид само при определяне на размера й. Безусловността на тази отговорност отпада спрямо пълнолетните деца, които по начало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. От това следва, че само поради обстоятелството, че родителят е трудоспособен и по презумпция може да си осигурява доходи от труд, не значи, че дължи издръжка по чл. 144 от СК.

            Неоснователно е възражението на въззиваемия, че издръжката ще се дължи за едни относително кратък период, тъй като задължението било до срока на обучението, т.е. общо 4 години, а в момента въззиваемият бил в трети курс, тъй като погледнато глобално става въпрос за период на дължимост от около две година до завършване на обучението.

            По отношение на нуждите на въззиваемия от издръжка, следва да се каже, че те безспорно са се увеличили в сравнение, с тези които е имал като ученик в гр.Сливен. Това е видно и от представените по делото писмени доказателства. Районният съд е отчел нуждата на лицето, имащо право на издръжка съобразно обикновените условия на живот за него, като е взел предвид възрастта, образованието и другите обстоятелства релевантни за случая. Правилно районният съд е приел, че в издръжката на пълнолетният учащ се следва да участват и двамата родители. В същото време не е отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че това алиментно задължение има условния характер -  а именно „родителите да могат да я дават без особени затруднения”, защото в противен случай ще се излезе извън целите на този институт и ще се стигне до неоправдано материално затрудняване на дължащия издръжка, който сам ще изпадне в положението на нуждаещ се от издръжка.          

            При определяне на издръжката за пълнолетни деца, съдът не е обвързан с минималните размери на издръжката, определени съобразно разпоредбата на чл.142, ал.2 от СК, а единствено следва да се прецени, дали с оглед икономическата обстановка престирането на определен размер издръжка ще съставлява затруднение за съответното задължено лице. В случая неправилно районният съд е отсъдил, че въззивникът може да осигурява издръжка от 110,00 лв. месечно, без това да му създава затруднение. За определяне на размера на издръжката, която следва да се заплаща, трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че въззивникът не е единственият, който  е задължен за това. Издръжката по чл.144 от СК се дължи и от двамата родители, според материалните им възможности. От друга страна и съобразно т.4 на Постановление № 5 от 16.11.1970 г. на Пленума на ВС, не следва да се присъжда издръжка в размери, стимулиращи към обществено неполезен начин на живот, лукс и даващи възможност сумите да се използват за цели извън издръжката. В този смисъл така определеният размер на издръжка дължима от бащата, ще допринесе и за насърчаване на активно поведение у въззиваемия, чрез което да си осигурява допълнителни средства за издръжка чрез получаване на стипендия за отличен успех. 

             С оглед на изложеното и като съобрази събраните по делото доказателства, съдебният състав е мотивиран и приема, че към настоящия момент въззивникът следва да заплаща на пълнолетния си син сумата от 80,00 лв. месечно. Този размер на издръжката съдът определи, отчитайки баланса между интересите на пълнолетния учащ и интересите на родителя, неговите възможностите да дава издръжка без това да представлява особено затруднение. Този размер издръжка безспорно не е от естество да задоволи в пълна степен нуждите на въззиваемия от издръжка, но съдът следва да държи сметка и за възможностите на задължения родител. Съдът отчита факта, че той също има нужда от средства и за собствената си издръжка и разходи, което от своя страна предполага, че натоварването му с издръжката на още едно лице, в работоспособна възраст, при това материално положение на въззивника, би създало особени затруднения за него. В този случай осъждането му да дава издръжка няма да постигне социалните цели, които този институт преследва, а дори напротив ще го постави в положението сам да бъде нуждаеш се от издръжка.        

            Предвид установеното по делото, настоящият състав приема, че плащането на издръжка в присъдения от районния съд размер от въззивника на пълнолетното му дете, би му създавало особени затруднения по смисъла на чл.144 от СК, поради което обжалваното решение следва да бъде отеменено в тази му част за размера над 80,00 лв. месечно. Вместо отменената част на решението, въззивния съд следва да постанови друго решение, изменящо първоначално определения размер на издръжката, чрез намаляването й от 110,00 лв. на 80,00 лв. месечно, считано от датата на исковата молба до завършване на редовна форма на обучение във висше учебно заведение или до настъпването на други причини за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.

            В останалата обжалвана част първоинстанционното решение, досежно иска по чл.149 от СК, е правилно и следва да бъде потвърдено. Изложените по – горе мотиви изцяло важат и спрямо този иск.

            С оглед изхода на процеса и направеното искане само от въззивника за присъждане на разноски, отговорността за тях трябва да се преразпредели по правилата на процеса. Съобразно правилата на процеса на въззивника се следват разноски за две инстанции, съобразно отхвърлената част от исковете, в общ размер на 90,80 лв. С атакуваното решение на Районен съд – Сливен Д.П.Ю. е осъден да заплти на П.Д.Ю. сума в размер на 21,74 лв. представляваща разноски за адвокатско възнаграждание, съобразно отхвърлената част от иска. За дължимия остатък от 69,06 лв., представляващи разноски за две инстанции, изричен диспозитив ще постанови окръжният съд. Решението следва да бъде отменено и в частта за разликата над сумата от 153,60 лв. до пълния размер от 196,80 лв., представляваща дължима държавна такса, съобразно уважената част от иска от въззивна инстанция.

             Относно обжалваемостта на решението, в случая се касае за два обективно кумулативно съединени иска цената на всеки от които, определена при условията на чл. 69, ал. 1, т.6 и т. 7 ГПК, е под размера предвиден в изричната норма на чл. 280, ал. 2 от ГПК, в редакция ДВ бр. 100 от 21.12.2010 г. Поради това касационно производство по обжалване не е допустимо, предвид цената на вски отделен иск и с оглед критерия за закона за допустимост от касационно обжалване по признак, свързан с имуществения интерес.

             Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът

 

                                                           

                                                           Р      Е     Ш     И  :

 

              ОТМЕНЯ Решение № 1159 от 17.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на СлРС, с което П.Д.Ю., ЕГН **********,*** е осъден да заплаща на Д.П.Ю., ЕГН **********, с адрес: гр.С., кв. „К.” бл.*, вх.*, ап.*, ежемесечна издръжка в размера на 110,00 лв./сто и десет лева/, считано от датата на исковата молба – 07.08.2012 г. до завършване на редовна форма на обучение във висше учебно заведение или до настъпването на други причини за изменение или прекратяване на издръжката, но не по – късно от навършване на 25 годишна възраст, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното изплащане на сумите, В ЧАСТТА за разликата над 80,00 /осемдесет/ до 110,00 лв. /сто и десет лева/, като неправилно и незаконосъобразно.

              ОСЪЖДА Д.П.Ю., ЕГН **********, с адрес: гр.С., кв. „К.” бл.*, вх.*, ап.*, да заплати на П.Д.Ю., ЕГН **********,***, направените разноски по делото за две инстанции в размер на 69,06 лв. /шест десет и девет лева и шест стотинки /.

              ОТМЕНЯ Решение № 1159 от 17.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на СлРС, с което П.Д.Ю., ЕГН **********,*** е осъден да заплати  държавна такса В ЧАСТТА за разликата над 153,60 лв./сто петдесет и три лева и шестдесет стотинки/ до 196,80 лв./сто деветдесет и шест лева и осемдесет стотинки/.

            ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1159 от 17.12.2012 г., постановено по гр.д. № 3594 по описа за 2012 г. на СлРС, в останалата обжалвана част.

        

            Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ на основание чл.280, ал.2 от ГПК

         

 

                                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

                                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                         2.