Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 10.04.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на десети април през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 155 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство против решение № 270/07.01.2013г. по гр.д. № 5980/2011г. на СлРС, с което е  отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от ЗАД „Евроинс”, гр. София, против Ш.О.А., положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, чл. 124 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 213 ал. 1 от КЗ, за признаване за установено между страните, че вторият дължи на първото дружество сумата 500 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение, заедно със законната лихва, считано от 28.03.2011г. до окончателното изплащане на главницата, за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1781/11г. на СлРС и е отказано присъждане на  разноски по делото на ищеца.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно, поради погрешно прилагане на материалния закон. Счита, че основанието на регресния му иск е фактът на заплащане на застрахователното обезщетение на правоимащото лице по силата на валидно действащ към момента на настъпване на застрахователното събитие застрахователен договор, законът, чрез разпоредбата на чл. 213 от КЗ му дава право на регрес. Заявява, че след като в случая е изплатил на пострадалото лице застрахователно обезщетение в размер на 500 лв., което е доказано безспорно от събраните доказателства, липсва отговор от ответната страна и тя не се е явила в с.з., са били налице условията за постановяване на неприсъствено решение, но съдът не е сторил това. Освен изложеното, въззивникът твърди, че съдът не е разпределил доказателствената тежест между страните и е нарушил правото му на защита. Ответникът не е оспорил нито един от твърдените факти, а съдът е направил редица погрешни изводи в решението си и се произнася по въпроси, по които не е бил сезиран. В обобщение заявява, че са доказани всички рначими факти, обуславящи суброгационните му и регресни права – валидно сключен и действал към момента на настъпванена ПТП застрахователен договор по застраховака „банкови кредити”, противоправно поведение на ответника – не е погасил задължението си от 500 лв. на „ПИБ” АД, заплащане на застрахователно обезщетение от ищеца, като застраховател, на „ПИБ” АД в размер на 500 лв. поради това моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него постанови ново, с което осъди ответника да му заплати претендираните 500 лв., както и разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител, който да изрази становище.

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

На първо място следва да се отбележи, че искане за постановяване на неприсъствено решение не е правено, още повече, че самият ищец не е изпратил процесуален представител по закон или пълномощие в първото с.з. Съдът не може да се самосезира с такова искане, тъй като би излязъл извън пределите на търсената защита и би нарушил диспозитивното начало в процеса.  Освен това не са налице и предпоставките за това, тъй като настоящият въззивен състав счита, че в действителност, искът не е подкрепен с убедителни доказателства, сочещи на неговата вероятна основателност.

По отношение на оплакванията относно нарушения на процесуалните правила, въззивната инстанция намира, че те са голословни и напълно неоснователни. В съответствие с изискванията на ГПК първоинстанционният съд е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил ясно, точно и подробно на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, и е дал правната квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Първоинстанционният съд е разпределил  също конкретно и недвусмислено доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докаже. Изрично е указал на ищеца фактите, които е длъжен да установи – сключването на договора за кредит, договора за застраховка, настъпването на застрахователното събитие и плащането от него на застрахования. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

От материалноправна гледна точка решението му също е правилно и не страда от пороци, водещи до отмяната му.

Ищецът – въззивник в това производство, претендира дължимост на сума, заплатена от него като застраховател, който, след заплащането на застрахователното обезщетение, се е суброгирал в правата на застрахования по договор за кредит овърдрафт, сключен от последния с ответника.

Тук следва да се посочи, че с въззивната жалба той претендира ответникът да бъде осъден да заплати исковата сума, като не е посочил причина за промяната на желанието си, нито е направил някакво надлежно искане, чиято допустимост да е обосновал, поради което въззивният съд приема, че е допуснал груба, но техническа грешка и въззивният му петитум всъщност е идентичен със заявения пред РС.

За да се породи правото на регрес за платената от него сума /в случая –цялото изплатено застрахователно обезщетение от 500 лв./, ищецът-застраховател най-напред следва да докаже, че извършеното от него плащане е било основателно, тоест – че то е в изпълнение на договорното му задължение по застрахователното правоотношение между него и застрахованата банка, издала кредитната карта.

Безспорно договор за застраховка между тях е имало и той е действал към релевантния момент, съгласно т. ІV на застрахователната полица №29-00-000479 по застраховка „Банкови кредити”. Според същата покритият от нея риск е „финансови загуби възникнали за застрахования при неизпълнение от страна на картодържателя на което и да е дължимо плащане по кредит оувърдрафт по картовата разплащателна сметка по валиден договор за издаване на кредитна карта без депозит, сключен през периода на застраховката и включен в покритието й.” Уточнени са по характер, вид и условия застрахователната сума, застрахователният период, застрахователната премия, застрахователното събитие, застрахователното обезщетение, както и задълженията на страните. Съгласно т. ХІ.3., застрахованият е длъжен при неизвършване от картодържателя на което и да е плащане по овърдрафта по договор за издаване на кредитна карта без депозит повече от 5 работни дни от датата, когато то е станало изискуемо: 1. да блокира картата и да уведоми за това картодържателя с месечното му извлечение, като му даде срок за погасяване на изискуемите му задължения. В случай на неизпълнение на това задължение, застрахователят не дължи обезщетение. 2. в срок до 45 дни от датата на падежа, да уведоми застрахователя и да отправи писмено известие до неизправния длъжник по начин, удостоверяващ получаването му, за пристъпване към принудително събиране на вземането.

Във въззивната си жалба въззивникът-ищец се позовава на „валидно сключен и действащ към момента на ПТП застрахователен договор”, но доколкото се позовава на договор по застраховка „Банкови кредити”, съдът счита, че отново се касае за техническа грешка, неотстранена своевременно и ще коментира като застрахователно събитие това, което е въведено с исковата молба – финансови загуби при неплащане по кредит оувърдрафт по картова разплащателна сметка.

Непререкаемо е доказано в хода на процеса, че ответникът, като картодържател по договор за издаване на кредитна карта VISA CLASSIC с „ПИБ” София, в разрез с договорните си задължения, е преустановил изплащането по овърдрафта, банката му е изпратила уведомително писмо от 06.01.2006г. с обратна разписка, /не връчено/, с което го уведомявала, че към тази дата има просрочени плащания над 90 дни в размер на 865 лв., че обявява целия кредит за незабавно изискуем, и че ще предяви подписаната като обезпечение на вземането запис на заповед, ако до 16.01.06г. не погаси задълженията си. Напомняла му, че при това положение ще се начислява и наказателна лихва.

На 18.01.06г. банката изпратила до застрахователното дружество-ищец писмо, с което заявявала, че предвид настъпило застрахователно събитие по договора с ответника, моли да бъде регистрирана щета в размер на 500 лв., като посочвала сметка за привеждане на сумата и изпращала джиросана в полза на застрахователя запис на заповед от ответника.

Това действие довело до образуване на преписка по щета от 06.02.06г. от страна на ищеца, който определил обезщетението в размер на 500 лв. и го изплатил на застрахованата банка с преводно нареждане от 29.03.06г.

При това положение настоящият въззивен състав не може да приеме, че надлежно е била активирана разпоредбата на т. VІІ вр. т. ХІ от застрахователната полица. Така описаните факти не изпълняват  в пълен обем разписаните в нея условия /имащи сила на закон между страните/ и не са достатъчни, за да задействат механизма за заплащане на застрахователното обезщетение. Абсолютна предпоставка за последното е настъпването на регламентираното застрахователно събитие и изпълняването на всички възложени на застрахования задължения – в противен случай плащане не е дължимо.

Сам по себе си фактът на неплащане по овърдрафта не може самостоятелно и пряко да предизвика ефекта на задействане задължението на застрахователя по договора за застраховката „банкови кредити”.

Страните са въвели като задължителен елемент от фактическия състав, /в условията на кумулативност с изискването  за уведомяване на застрахователя в срок от 45 дни от падежа и предизвестяване на длъжника/, и задължение за блокиране на картата при неизвършване на плащане повече от 5 работни дни след изискуемостта му и уведомяване на картодържателя за това.

Уговорили са изрично, че при неизвършване на последното застрахователят не дължи обезщетение.

В случая се установи, че преди уведомяването на застрахователя и изискване плащането на застрахователното обезщетение, картодържателят е бил поканен единствено да внесе сумите, като е уведомен само, че кредитът ще бъде изцяло и предсрочно изискуем.

Няма данни нито, че картата изобщо е била блокирана, нито пък, че кредитодържателят е бил уведомен за това. Обратното – от представеното извлечение за движението по сметката е видно, че въпреки неколкократните просрочвания с повече от 5 дни на плащанията, картата е продължавала да бъде активна. Още повече, че към момента на поканата – 06.01.06г., просрочените плащания са били над 90 дни – тоест – застрахованият не е изпълнил и другото си задължение по застрахователния договор – да изпрати уведомление до ищеца и писмено предизвестие до длъжника в срок до 45 дни от датата на падежа.

Поради това към момента на заплащане на сумата от 500 лв. от страна на ищеца – 29.03.2006г., не е бил осъществен фактическия състав на хипотезата, пораждаща договорното му задължение по застрахователната полица. Обратното – при липсата на горните изисквания той не е дължал застрахователното обезщетение и не е следвало да го заплаща.

Щом страните са приели в застрахователния договор да придадат императивност на това изискване чрез използването на глагола „длъжен” и са предвидили конкретна и еднозначна неблагоприятна последица, тази уговорка се превръща в единствена меродавна при уреждане на отношенията им.

Следователно, с оглед всичко изложено дотук, застрахователят не е имал годно основание да заплати застрахователното обезщетение. Не може да бъде възприето и виждането на въззивника, че при настъпилата по силата на закона суброгация със самото плащане на застрахователното обезщетение застрахователят придобива правото да получи обратно това, което е платил – тази конструкция е приложима при всички случаи, когато плащането на застрахователното обезщетение е имало основание, а когато такова изначално липсва, както е в случая – той разполага не с обратен иск към третото лице-картодържател, а с иска за неоснователно обогатяване чрез връщане на даденото без основание по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД към лизингодателя.

Поради това положителният установителен иск за признаване между страните, че ответникът дължи претендираната сума на ищеца, е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неоснователността на главния обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, на акцесорния иск за признаване за установено между страните, че ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху претендираната като дължима сума от 500 лв. от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 28.03.2011г., до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите както са направени. Въззиваемият не е направил и претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :         

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 270/07.01.2013г. по гр.д. № 5980/2011г. на СлРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000лв.                                 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: