Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 10.04.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание надесети април през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                           мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 162 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 1088/24.01.2013г. по гр.д. № 2742/12г. на СлРС, с което е отхвърлен, като неоснователен и недоказан, предявеният от П.Д.Т. *** отрицателен установителен иск, че първата не дължи на второто дружество сумата 1020, 28 лв., от която 922, 96 лв. главница, представляваща цена на топлинна енергия за периода 01.11.2010г. – 28.02.2011г. за обект в гр. С., кв. „С.З.” *-*, ведно със законовата лихва върху нея, считано от 29.12.2011г. до окончателното изплащане и 70, 82 лв. представляваща мораторната лихва върху главницата до 01.12.2011г., както и разноски в размер на 26, 50 лв. за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 8346/2011г. на СлРС и ищцата е осъдена да заплати разноски и д.т. по делото.

Това решение е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, която счита, че то е неправилно и незаконосъобразно, в противоречие с апроцесуалния и материалния закон. Заявява, че не дължи претендираните суми, за които на ответното дружество е издаден изпълнителен лист, тъй като не е била собственик на апартамента, за топлоснабдяването на който са начислени те. Тя не е била потребител на услугите през процесния период – 01.10.2010г. – 28.02.2011г., тъй като жилището е било възложено на „Банка Пиреос България” АД на 04.08.2010г. и постановлението е влязло в сила на 23.08.10г. Неправилно РС е приел, че въззивницата-ищца е била ползвател на имота. Счита и, че заключението на вещото лице относно количествата и стойността на консумирана топлинна енергия не следва да се цени, тъй като данните са получени от ответника. Заявява и, че не е била в облигационни отношения с въззиваемото дружество. Недължимостта на главницата обуславя и недължимостта на акцесорното вземане за лихва. Поради изложеното въззивницата счита, че сумите не се дължат от нея, исковете й са основателни и следва да се уважат и иска въззивната инстанция да отмени като неправилно и незаконосъобразно решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което признае за установено между страните, че тя не дължи сумите по изпълнителния лист. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не е направила нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява лично,за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з., за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли да се потвърди атакуваното решение. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но, с оглед пълния обхват на  обжалването – НЕДОПУСТИМО.

След снабдяване на ищцовото дружество със заповед за изпълнение, длъжницата не е подала възражение по реда и в срока по чл. 414 от ГПК, заявителят е получил изпълнителен лист на 24.04.2012г., въз основа на който е образувано изпълнително производство.

Въззивницата е предявила на 18.06.12г. отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК, че не дължи главницата, мораторната лихва и разноските по заповедното производство. Всички обстоятелства, въз основа на които търси правна защита – че собственото й жилище, за чието топлоснабдяване се  претендират сумите, е било възложено на банка-взискател, като постановлението за възлагане е влязло в сила преди началната дата на периода, за който се търси стойността на консумираната топлинна енергия, заедно с лихвата за забава - са й били известни към момента, в който заповедта по чл. 410 от ГПК й е била надлежно и лично връчена на 07.03.2012г.  В исковата молба тя не сочи нито едно новооткрито обстоятелство или ново писмено доказателство от съществено значение, което не е могло да й бъде известно до изтичане на срока за подаване на възражение, или с което не е могла да се снабди в срок.

При така очертаното фактическо положение, настоящият въззивен състав намира, че предявеният иск се квалифицира като отрицателен установителен такъв по чл. 124 ал. 1 от ГПК и е недопустим.

Еднопосочната и устойчива практика на ВКС и съдилищата в РБ приема категорично, че при горните условия такава възможност е отречена на длъжника.

Извън уредените в заповедното производство средства за отбрана, длъжникът няма право на друг иск за защита, с оглед особеностите на заповедното производство като процесуален способ за реализиране на вземания на заявителя срещу длъжника при условията на бързина и процесуална икономия. Заповедното производство е предоставило на длъжника многообразни правни способи за защита, както срещу допуснати нарушения на материалноправните изисквания за законосъобразност /когато е образувано заповедно производство без да е налице претендираното от заявителя материално право/, така и срещу накърняване на процесуалните изисквания за законосъобразност /когато заповедта за изпълнение е издадена, въпреки, че не са били налице изискванията на чл. 410 ал. 2 от ГПК/, предвиден е и ред за подаване на възражение пред въззивния съд.

Така, с разпоредбата на чл. 410 от ГПК е уредена възможност на кредитора за издаване на заповед за изпълнение, а на длъжника е осигурена възможност с нормата на чл. 414 от ГПК да възрази писмено, дори без да се обосновава. Срокът за възражението е двуседмичен и не подлежи на продължаване. Законодателят го е определил императивно и му е придал преклузивен характер, поради което, с изтичането му, ако възможността не е използвана, длъжникът вече няма право да оспорва заповедта за изпълнение и тя се стабилизира.

От този момент нататък единственият ред за атакуване, тоест – оспорване на самото вземане по исков път, е този, предвиден в разпоредбата на чл. 424 от ГПК. В исковата молба задължително следва да се посочат, като предпоставки, обосноваващи допустимостта на иска, всички фактически обстоятелства, които обуславят приложението на тази правна норма – че в рамките на двете седмици, започнали да текат от връчването на заповедта, са възникнали нови факти, открили са се нови обстоятелства от съществено значение, които не са могли да бъдат известни но длъжника до  изтичането на срока за възражение.

Както се посочи вече, в исковата молба, предявена от въззивницата на 18.06.2012г., не се навеждат никакви обстоятелства, които да позволят искът да бъде квалифициран по чл. 424 от ГПК. Правен път за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК от длъжника за вземането, предмет на заповедта за изпълнение, не е предвиден.

Изброените по-горе способи осигуряват на длъжника пълноценна защита на интересите му, ако те са били накърнени в рамките на заповедното производство. Тяхното пропускане води до неблагоприятни за него последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените, което също произтича от целите и предназначението на заповедното производство.

След като въззивницата не е упражнила правата си, регламентирани изрично чрез специалния ред, защитаващ длъжника в заповедното производство – възражение срещу заповедта в съответния срок или иск по чл. 424 от ГПК при наличие на заложените в него условия – е преклудирана възможността по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК да оспорва съществуването на вземането. Това включва всички негови части, за които е издадена заповедта – главната сума, акцесорната такава за мораторна лихва, съответно – и разноските по заповедното производство.

С оглед изложеното така предявените обективно съединени установителни искове са недопустими и не следва да се разглеждат.

Като е образувал производство по исковата молба, разгледал е и се е произнесъл по исковете, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено като такова. Първоинстанционното производство също следва да бъде прекратено като недопустимо, а исковете – оставени без разглеждане.

С оглед изхода на настоящия процес, отговорността за разноските във въззивната инстанция следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемото дружество в размер  на 400 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 1088/24.01.2013г. по гр.д. № 2742/12г. на СлРС като  НЕДОПУСТИМО и вместо това:

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените при условията на обективно кумулативно съединяване от П.Д.Т. ***, против “Топлофикация Сливен” ЕАД, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул.”С.К.” № *, отрицателни установителни искове с правна квалификация чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че първата не дължи на второто дружество сумата 1020, 28 лв., от която 922, 96 лв. главница, представляваща цена на топлинна енергия за периода 01.11.2010г. – 28.02.2011г. за обект в гр. С., кв. „С.З.” *-*, ведно със законовата лихва върху нея, считано от 29.12.2011г. до окончателното изплащане, 70, 82 лв. представляваща мораторната лихва върху главницата до 01.12.2011г., и 26, 50 лв., представляващи разноски по заповедното производство, за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 8346/2011г. на СлРС, като НЕДОПУСТИМИ.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 2742/12г. на СлРС като НЕДОПУСТИМО.

 

ОСЪЖДА П.Д.Т. да заплати на “Топлофикация Сливен” ЕАД, гр. С. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 400 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска под 5 000 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: