Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 135

гр. Сливен, 17.06.2013 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

   ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

        Мл.с.КРАСИМИРА КОНДОВА

                                                           

при  секретаря П.С., като разгледа докладваното от младши съдия Красимира Кондова въззивно гр.д. N 163  по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е по жалба на ищеца в първоинстанционното производство В.  В.П. ***, депозирана чрез пълномощник с която атакува Решение № 1056/25.01.2013г. постановено по гр.д. № 3277/2012г. на СлРС.

С обжалвания съдебен акт съдът отхвърлил предявения иск с правна квалификация чл.357, ал.1, вр.чл.187, т.10, вр.чл.188, т.1 КТ, за отмяна на дисциплинарно наказание „забележка”, наложено на ищцата П., в качеството й на директор на ІІІ ОУ „Д-р Иван Селимински”-гр.Сливен от Началник Регионален инспекторат по образованието /РИО/ - гр.Сливен. С решението ищцата е осъдена да заплати  на РИО-Сливен и деловодни разноски в размер на 300,00 лв., както и държавна такса по сметка на бюджета на съдебната власт в размер на 50,00 лв.

Въззивницата намира постановеното решение за неправилно и незаконосъобразно. На първо място твърди, че липсвала заповед за провеждане на проверка в ІІІ ОУ, която следвало да бъде издадена от началника на РИО- Сливен на основание чл.16, ал.2 от Правилника за устройството и дейността на регионалните инспекторати по образованието. В противоречие с материалния закон, първоинстанционния съд признал за законно проверката, извършена от служители на РИО-Сливен, въпреки, че факта на съществуване на такава заповед останал недоказан от ответника.

На следващо място се посочва, че заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание била немотивирана, т.е. не съдържала всички изискуеми реквизити, визирани в чл.195, ал.1 КТ, като в конкретния случай липсвало индивидуализиране на нарушенията и време на извършването им. В заповедта  в т.1-т.3 било посочено като нарушение „неупражнен контрол” от страна на ищцата към дейността на нейна

 

 

служителка – учител, както и дейността на лекарския кабинет в училището, съгласно т.4 от заповедта. Не били описани деянията на въззивницата в качеството й на директор на училището, с които съдът приел, че е извършено нарушение на трудовата дисциплина. Срещу словосъчетанието „не осъществен контрол” служителят не би могъл да проведе адекватна защита, а съдът да извърши проверка, поради което тази неопределеност е самостоятелно основание за незаконност на заповедта. По т.5 и т.6 от заповедта съдът достигнал до извод, че нарушението на въззивницата е по чл.187 т.10 от КТ. Това изисквало проследяване на препращането на КТ към тези съответни нормативни актове или други актове, а такова не било извършено нито в заповедта нито в съдебното решение. За нито едно от нарушенията не било посочено времето когато същите били осъществени. Неоснователно било твърдението на ответника, възприето и възпроизведено в съдебното решение, че в протокола за проверката била посочена датата на откриване на нарушенията, което било достатъчно за да се аргументира наличие на този реквизит. КТ визира два срока – от откриване и от извършване на нарушението. В случая не било ясно как ще се осъществи проверка за втория, посочен от законодателя срок. Според въззивницата в конкретния случай не е налице и хипотеза при която с оглед характера на нарушението не може да се установи кога то е извършено. Не са съществували никакви обективни пречки пред проверяващите за посочване кога е следвало въззивницата да проконтролира оценяването и рецензцирането на писмените работи, кога е следвало да завери извършената поправка и други. Не бил посочен дори периодът когато тези нарушения са извършени. Нито в заповедта за налагане на наказание, нито в изводите на проверяващите, обективирани в констативния протокол от извършената проверка се съдържала темпорална определеност – години, сезони, учебни срокове или дати.

Твърди се още, че дисциплинарната отговорност за неупражнен контрол може да се носи само при наличие на вина. Според закона не било достатъчно установяване на противоправно състояние, а следвало от една страна тази противоправност да бъде в причинна връзка с поведението на наказаното лице, а от друга последното да е действало виновно. Въззивницата, анализирайки събраните по делото гласни доказателствени средства, в частност показанията на свид.М. и свид.Г., заключава, че не е знаела нито за емоционалното решение на нейната служителка в лицето на свид.Г., нито за корекцията, наведена от нея не по установения ред в училищната документация. Твърди че в случая бездействието е извършено невиновно и въззивницата не е могла да предвиди противоправния резултат вследствие действията на нейна служителка, защото нито е знаела, нито е могла да знае, че тази служителка ще действа необмислено по повод на малозначителен проблем- оценка на третокласник, която не се харесала на неговите близки. Въззивницата не е знаела, нито е могла да узнае по служебен ред

 

 

преправянето на оценката и отразяването на тази поправка в документацията. По този начин се изключва нейното виновно поведение – както умисъл, така и небрежност. Излагат се подробни съображения и по всяка една от шестте точки от заповедта за наложено дисциплинарно наказание.

По т.1 от заповедта се твърдяло писмено нерецензиране от страна на свид.Г. на две писмени работи – една по български език и литература и една по математика. Тези писмени работи не били индивидуализирани, нито представени по делото, а и в случая не ставало въпрос за контролна работа – извършена на отделен лист, а за текущо писмено изпитване в тетрадката на ученика. Коментирайки показанията на свид.Г., а именно че грешките, допускани в една писмена работа са обсъждани, коментирани и редактирани в клас с всички ученици – въззивницата заключава, че не е наложително задължително да се извършва писмена рецензия, а за нейната липса да отговаря дисциплинарно директора на училището. В конкретния случай се твърди, че Наредба № 3/15.04.2003г. за системата за оценяване била спазена, тъй като по отношение на писмената работа по БЕЛ била извършена форма на устна рецензия. По отношение на писмената работа по математика не било ясно как директора следвало да проконтролира липсата на рецензия, след като не е виждала изобщо такава работа, нито знаела за нейното съществуване до момента на проверката, извършена от РИО-Сливен. Не било и ясно по какъв начин следвало да бъде извършена писмена рецензия в работата по математика – по сгрешена задача за намиране на неизвестно делимо, при положение, че било ясно какви са допуснатите грешки при решаване на задачите.

По т.3 от заповедта въззивницата твърди, че в Наредба № 4/16.04.2003г. за документите за системата на Народната просвета не бил посочен конкретен срок за заверка и след като била уведомена от проверяващите за наличността на извършена поправка, въззивницата незабавно я е удостоверила по надлежния ред, с което е изпълнила всички изисквания на тази наредба. Към настоящия момент, а и към момента на поправката, не съществувал спор относно въпроса коя е действителната оценка, поставена на ученичката.

По т.4 от заповедта, касаеща неосъществен контрол върху дейността на лекарския кабинет на училището, респективно нарушение на чл.12 от Наредба за здравните кабинети в детските заведения и училищата, въззивницата твърди, че съгласно тази правна норма имала задължение да осигури безопасни здравословни условия за отглеждане, възпитание и обучение на децата и учениците. Оттук се извеждало задължение за директора на училището да контролира документооборота между здравния кабинет на училището и личния лекар. Посочва се и разпоредбата на чл.31 от Закона за здравето, която уреждала понятието осигуряване на здравословна среда, според което въззивницата не била в нарушение на това си задължение. В заключение посочва, че е недопустимо да се търси отговорност за неизпълнение на задължения чрез абсолютно произволно тълкуване на абстрактни правни норми, още повече че съгл.чл.15 от наредбата, директорът на училище не бил компетентен да контролира медицинския специалист.

По т.5 и т.6 от Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание въззивницата счита, че също не е допуснала нарушения на трудовата дисциплина, а именно неупражняване на достатъчен контрол върху цялостната адаптация на ученичка със специфични затруднения в усвояване на учебния материал. В тази насока се анализират събраните гласни доказателствени средства, в частност показанията на свидетелите Каравелова - Павлова, М., Минкова, Г., от които се установявало, че било извършено обследване на ученичката от логопед, като не са констатирани говорни нарушения. Представените писмени документи по делото, в които личния лекар на ученичката вписал в графа „необходимост от провеждане на допълнителни мероприятия”, че детето изоставало в говорното си развитие, касаели период преди приемането му в училището за обучение в първи клас за учебната 2009г./2010г.

 След започването на учебната година, били представени талони от проведени медицински прегледи, в които в графа „необходимост от провеждане на допълнителни мероприятия” не било вписано нищо, а за диагноза било вписано „клинично здрав”.

С оглед изложените съображения от въззивния съд се иска отмяна на постановеното от СлРС решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отмени заповедта, с която е наложено дисциплинарно наказание „Забележка”.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК от насрещната по жалбата страна е постъпил писмен отговор.

В него въззиваемата страна навежда подробни съображения, насочени към опровергаване на всяко едно от оплакванията, съдържащи се в жалбата. За наличието на издадени заповеди за иницииране на проверка в ІІІ ОУ, съответно за продължаване на проверката, предвид отсъствието на директора на училището – настоящата въззивница, свидетелствал както констативния протокол от проверката,  който бил издаден въз основа на посочените в него две заповеди, така и писмените обяснения, дадени лично от въззивната страна по повод на извършената проверка.

Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание съдържала всички визирани в закона реквизити. В нея бил посочен времевия период на извършената от РИО Сливен проверка, на базата на която бил съставен констативен протокол. От последния било видно датата на откриване на нарушенията – 07.05.2012г., която дата всъщност поставяла началния момент  на преклузивния срок за налагане на наказание. В конкретния случай била налице обективна невъзможност нарушенията да бъдат причислени към конкретен времеви  момент, поради техния характер. Заповедта била издадена въз основа на констативен протокол от извършената в училището проверка. В последния бил направен подробен анализ на допуснатите от въззивницата нарушения, поради което тя е имала възможност  да възрази, реализирайки правото си на защита.

Подробно се излагат аргументи, оборващи всяко едно от наведените във въззивната жалба оплаквания, като в заключение се иска потвърждаване на постановеното от СлРС решение. Претендират се разноски.

Насрещна въззивна жалба не е подадена.

Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.      

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението обаче, с оглед обхвата на обжалването е  недопустимо.

Първоинстанционният съд принципно е разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба. Произнасянето на районният съд е недопустимо, доколкото в диспозитива на крайния съдебен акт, който формира силата на пресъдено нещо съдът се е произнесъл срещу ненадлежна страна в процеса.

В исковата си молба ищцата В.П. изрично  посочила срещу кого насочва своята претенция, като надлежен ответник по  иска с правна квалификация чл.357, вр.чл.188 КТ за отмяна на Заповед № РД-14-365/12.06.2012г. на Началник РИО гр.Сливен, с която й е наложено наказание „забележка”. Посочено е, че иска се предявява срещу ІІІ ОУ „Д-р Иван Селимински”, като работодател, чрез Началника на Регионалния инспекторат по образованието – гр.Сливен, в качеството му на горестоящ орган по смисъла на чл.192, ал.2 КТ и законен представител на ответника в производството.

Противоречивата съдебна практика по отношение на надлежния ответник по трудов спор с директор на училище, санкциониран дисциплинарно от съответния  регионален инспекторат при министерство на образованието и науката е преодоляна с постановяване на Тълкувателно решение № 1/30.03.2012г. по тълкувателно дело № 1/2010г. ОСГК ВКС /междувпрочем цитирано и в исковата молба/. С него е прието, че надлежен ответник по исковете по чл.344, ал.1 КТ, предявени от работник/служител, чийто договор е сключен при условията на чл.61, ал.2 КТ, какъвто е и настоящия казус е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган.

Така приетото разрешение е приложимо и при трудов спор, досежно законността на дисциплинарни наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”, наложени от Началник на РИО на директор на училище, доколкото спорът е трудов / в този см. Р № 445/08.01.2013г. по гр.д. № 1060/2011г. ІV г.о. ВКС РБ- постановено по реда на чл.290 ГПК, т.е. задължителна съдебна практика/.

Тъй като в настоящата правна хипотеза се касае за трудов спор и надлежна ответна страна е работодателят, с когото е възникнало трудовото правоотношение, а именно ІІІ ОУ „Д-р Иван Селимински” гр.Сливен, то произнасянето на районния съд срещу РИО гр.Сливен е недопустимо, доколкото инспектората е ненадлежен ответник. В случая не може да се говори и за допусната очевидна фактическа грешка, представляваща несъответствие между формираната воля на съда, изразена в мотивите на съдебното решение и диспозитива, формиращ силата на пресъдено нещо, тъй като в мотивите на обжалваното решение / лист 4 от решението/, съдът неправилно приел, че РИО гр.Сливен е работодател на ищцата -  цит. „между страните не е спорно, че ищцата се намира в трудовоправно отношение с РИО гр.Сливен, в качеството му на работодател в лицето на своя ръководител”.

При тези обстоятелства атакуваното съдебно решение се явява недопустимо, като постановено срещу ненадлежна ответна страна и като такова, следва да бъде обезсилено. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СлРС, при което производството да започне с връчване на препис от исковата молба на надлежния ответник –  Работодателят, в лицето на ІІІ ОУ „Д-р Иван Селимински” гр.Сливен, чрез представителя му по закон Началника на РИО гр.Сливен, доколкото в конкретния случай,  той е представителен орган на работодателя / ІІІ ОУ/ при създаването на трудово правоотношение с директора на това училище.

Връщането на делото е необходимо, тъй като ако въззивния съд се произнесе направо по предявения иск по отношение на надлежно легитимираните страни, би нарушил инстанционността като принцип на процеса, защото такова произнасяне ще бъде едноинстанционно, без възможност за обжалване пред втора инстанция.

С оглед изхода на производството, съдът не следва да се произнася по въпроса за деловодни разноски. Освен това, въззивницата не е претендирала такива, а въззиваемата страна не е представила доказателства за реално извършени разноски, поради което не следва да се държи изричен диспозитив.

 

  Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА, като недопустимо Решение № 1056/25.01.2013г., постановено по гр.д. № 3277/2012г. на СлРС.

ВРЪЩА делото на Сливенски районен съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне срещу надлежната ответна страна.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

                                                              

 

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.

                                                       

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    

ЧЛЕНОВЕ: