Р Е Ш Е Н И Е №101

гр.Сливен, 15.04.2013 г.

 

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично съдебно заседание на десети април през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

         мл.с.   КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря К.И., като разгледа докладваното от младши съдия Кр.Кондова въззивно гражданско дело № 178 по описа за 2013година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

          Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК, вр.чл.30,вр.чл.29, т.8 и т.9 ЗЗДт.

          Образувано е въз основа на подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Дирекция „Социално подпомагане” – Сливен  чрез процесуален представител по закон - Директора на Д”СП” – Сливен.

Атакува се  Решение № 93/28.02.2013 г., постановено по гр. д. № 6008/2012г.  по описа на Сливенски районен съд. С него  съдът  отхвърлил молбата на Д „СП” – Сливен за прекратяване на постановеното със съдебно решение № 725/24.07.2012 г. по гр. д. № 2635/2012 г. на СлРС настаняване на децата Г. Н.З. и Н. Н.З. в семейството на тяхната сестра З.Н.З. ***.

Въззивникът счита първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалните и процесуалните норми. От кредитираните по делото писмени доказателства било видно, че децата Н. и Г. са деца в риск по смисъла на ЗЗДт, тъй като били жертва на физическо насилие от страна на баща им. Съдът приел, че настаняването на децата в семейството на сестра им З. не следва да бъде прекратявано, тъй като между тях е налице силна привързаност, а при отсъствието на З. имало кой да се грижи за двете деца. Съдът не констатирал обстоятелства застрашаващи интересите на децата, а приел, че единственото съображение на Д”СП” – Сливен за прекратяване на настаняването е отсъствието на З. в определен период от време, което не довело до вредни последици за децата. Този извод съдът извел игнорирайки  императивната разпоредба на чл. 8 ал. 6 от ЗЗДт. Въззивникът твърди, че лицата полагащи грижи за дете са длъжни да изпълняват предприетите мерки още повече, че в случая същите са предприети по силата на съдебен акт. От представените в хода на производството писмени доказателства и гласни доказателствени средства било видно, че въззиваемата З. не изпълнявала решението на СлРС, от което произтичало задължението й да осигури и осъществи преки и непосредствени грижи за настанените в семейството й деца. Същата се самоосвободила от поетия ангажимент, като поверила грижите за децата на брат си И.З., който е брат и на двете непълнолетни деца.  Макар и да бил пълнолетен И.З., двете деца по силата на съдебен акт били настанени за отглеждане в семейството на З.З.. От съдържащата се легална дефиниция на понятието „семейство” в § 1 ал. 1 т. 2 от ДП на ППЗСП ставало ясно, че И.З. и З.З., макар да са брат и сестра, не са семейство. От това логически следвало, че настаняването на двете деца било персонално в семейството на З. и тя е именно лицето задължено да полага грижи за тях. Въззиваемата неправомерно делегирала правомощия за отглеждането на децата на брат си И.З..  Необосновано съдът приел, че Д „СП” –Сливен иска само прекратяване настаняването на децата в семейството на сестра им, без да е поискано предприемане на друга мярка за закрилата им, като по тази причина не било ясно къде ще продължат да живеят децата, ако молбата бъде уважена и дали децата няма да бъдат разделени. В решението си съдът не е отразил и ценил като доказателство, че до изясняване на ситуацията в семейството, спрямо двете деца била предприета мярка за закрила „Предоставяне на социални услуги – резидентен тип”. При постановяване на решението си СлРС игнорирал доказателствената сила на представените и приети писмени доказателства, а именно заповедите на директора на Д”СП” – Сливен за настаняване на децата в Център „Спешен прием”  - Комплекс за социални услуги за деца и семейства- гр.Сливен, което било съществено процесуални нарушение. Сливенски районен съд допуснал съществено процесуално нарушение  по смисъла на чл. 236 ал. 2 от ГПК, тъй като не направил преценка на доказателствата по делото. В диспозитива на съдебното решение било посочено, че то подлежи на незабавно изпълнение. Към настоящия момент З.З. отново била извън територията на страната, поради което Д „СП” – Сливен била възпрепятствана в указания срок да изпълни съдебния акт за незабавното връщане на децата за отглеждане в семейството на З..

С оглед изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемата З.З. подала писмен отговор, с който намира жалбата за неоснователна. По делото имало доказателства, че семейството на  З. е единственото семейство на Г. и Н.. В лицето на сестра си двете деца намирали единствен близък човек, който ги обича и желае да се грижи за тях. При изслушването в открито с.з. на първоинстанционното производство, двете  деца заявили, че желаят да живеят при сестра си и брат си в едно общо домакинство. Правилно съдът приел, че не са констатирани обстоятелства, застрашаващи интересите им и за тях било по-добре те да бъдат отглеждани в семейна среда от близък човек. Моли за потвърждаване на постановеното решение, като правилно и законосъобразно.

Насрещна въззивна жалба не е депозирана.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима.

Депозирана е в законоустановения срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 30, ал. 3 ЗЗДт и е подадена от лице, легитимирано и разполагащо с правен интерес от обжалване на решението, чрез постановилия атакувания акт Районен съд - Сливен.

При извършване на служебна проверка по реда на чл.269 ГПК, настоящата инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с оглед пълния обхват на обжалването е и допустимо.

Сливенски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото в хода на производството пред районен съд и пред настоящата въззивна съдебна инстанция доказателства и доказателствени средства, приема за установено от фактическа страна следното:

Децата Г. Н.З. и Н. Н.З. са деца в риск по смисъла на §1, т.11, б.”а” и б.”б”  ДР ЗЗДт. Двете деца са били изведени от семейството на баща им Николай Здравков, тъй като е била налична информация за извършено физическо насилие от негова страна спрямо децата. В семейството са родени пет деца Н., З., И., Н. и Г.. Към момента бащата изтърпявал наказание „лишаване от свобода” по влязла в сила присъда в Затвора гр.Бургас. Майката на децата М. Великова не подържала никакви контакти с децата си. Първоначално двете момичета били настанени спешно в дома на сестра им Н. З. със заповеди № РД-01-0281/04.08.2011г. и № РД-01-0282/04.08.2011г на Директора на ДСП-Сливен, като тази административна мярка е била потвърдена с решение на СлРС. По-късно сестра им Н. декларилала невъзможността си да полага грижи за двете си сестри и те били настанени по административен ред в Център „Спешен прием” КСУДС-гр.Сливен.

Последвало деклариране от страна на настоящата въззиваема З.З.  да полага грижи за двете си по-малки сестри, поради което и след надлежно проучване годността й за тази дейност, Н. и Г.  били настанени в нейното семейство. Тази мярка за закрила била потвърдена с Решение № 725/24.07.2012г. на СлРС, като децата били настанени в семейството на сестра си З. за срок от две години. След извършвани посещения на адреса на З.З. се установило, че последната се намирала извън границите на страната ни, а грижите за двете деца се полагали от техния пълнолетен брат И.З.- също живущ на адреса.

По делото е представена  справка за задграничните пътувания на З.З. за периода от 01.06.2012г. до 01.11.2012г., издадена от ОД на МВР - гр.Сливен, от която се установява, че същата е напуснала страната през ГКПП аерогара гр.Бургас на 19.07.2012г.

След констатираното отсъствие на З.З. от органите по закрила на детето, настаняването на двете  деца Н. и Г. в семейството на сестра им З. било прекратено по административен ред със заповеди на Директора на ДСП-Сливен. Като временна мярка по отношение на двете деца било предприето настаняването им в Център „спешен прием”/КСУДС-Сливен.

С Решение № 93/28.02.2013г., постановено по гр.д.№ 6008/2012г.- предмет на настоящата проверка, СлРС отхвърлил молбата на ДСП-Сливен за прекратяване настаняването на двете деца в семейството на З.З..

В хода на въззивното производство са приети два броя социални доклади от които е видно, че за периода на настаняване на децата в семейството на З.З. са били задоволявани потребностите им от храна, облекло, жилищна среда, достъп до образование и здравеопазване. В жилището е осигурен кът и място за спане на всяко едно от децата.Според докладите между Г., Н. и тяхната сестра З. съществува емоционална връзка и чувство на близост, както и по отношение на брат им И., който също живеел  при сестра си З..

При личното изслушване на децата от въззивния съд се установи, че те се чувстват добре в дома на сестра си З. и няма действие на фактори, които да смущават или притесняват тяхното спокойно пребиваване там. Децата категорично изявяват желание да живеят при по-голямата си сестра З. и брат си И..

Установи се от изслушването на З.З., че действително е пътувала извън страната в края на лятото на 2012г. за период от две седмици. Към момента не работела, тъй като заведението, в което по принцип полага труд било в ремонт. Към момента семейството се издържало от спестявания на З.З. до започването й на работа.

Становището на социалния работник, ангажиран със случая и присъствал при личното изслушване на двете деца е, че в семейството на З.З. се полагат необходимите за двете деца грижи по осигуряването им в материално и битово отношение. Тревожният факт бил единствено констатираното отсъствие на З. от страната към края на месец март 2013г.

Установеното от фактическа страна, обуславя следните правни изводи:

Правната квалификация на предявената претенция е чл.30 ЗЗДт.

Предпоставките за прекратяване на настаняването в семейството на роднини или близки са изрично посочени в разпоредбата на чл.29 ЗЗДт, като в конкретната хипотеза претенцията се основава на т.8 и т.9 от нея.

Първото условие в случая, а именно чл.29,т.8 ЗЗДт – при промяна на мярката за закрила не е налице. Със заповеди №№ ЗД-РД 01-0111 и ЗД-РД-01-0110 и двете от 12.11.2012г. на Директора на ДСП Сливен е прекратено настаняването на двете деца Г. и Н. З. в семейството на сестра им З.З., като е взета временна мярка, отново по административен ред, съответно със заповеди  № ЗД-РД01-0112/12.11.2012г. и № ЗД-РД 01-0113/12.11.2012г. на Директора на ДСП Сливен – за настаняване на децата в център „Спешен прием” в КСУДС-Сливен. В заявената претенция обаче пред съда ДСП-Сливен иска единствено прекратяване на мярката по чл.4, т.2 ЗЗДт „настаняване в семейство на роднини или близки” без да е заявена претенция за вземане на окончателна мярка за закрила на двете деца. Така заповедите за взетата временна мярка за закрила по чл.4, т.5 от закона – предоставяне на социални услуги- резидентен тип на децата са издадени  на 12.11.2012г., но в едномесечния срок по чл.27, ал.2 ЗЗДт не е направено наред с искането за отмяна на мярката „настаняване в семейството на роднини или близки” и  искане за вземане на друга подходяща мярка за закрила на двете деца по чл.26, ал.1 ЗЗДт /арг.от чл.30а ЗЗДт/. В този смисъл правилен е извода на първоинстанционния съд, че не е ясна бъдещата съдба на двете момичета, в частност какви мерки за закрила ще бъдат предприети спрямо тях и дали тези мерки ще отговарят на техните висши интереси по смисъла на чл.3, т.1 от Конвенцията за правата на детето / приета от ОС на ООН на 20.11.1989г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., ДВ, бр.32 от 23.04.1991г., обн., ДВ, бр.55 от 12.07.1991г., в сила от 03.07.1991г./. Посоченото оборва и релевираното в жалбата оплакване за допуснато нарушение от съда по чл.236, ал.2 ГПК.

По отношение  наличието на другата посочена в претенцията, респ.  жалбата предпоставка за прекратяване на настаняването извън семейството, а именно чл.29, т.9 ЗЗДт, съдът намира следното:

Това условие на закона предполага промяна в обстоятелствата, свързани с детето / в случая с двете деца/, ако е в негов, респ. техен интерес. Следователно, както и се изложи по-горе при вземането на решения, досежно съдбата на деца приоритет има или водещ фактор е единствено интереса на детето, по смисъла на §1,т.5 ДР ЗЗДт.

Разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗЗДт подсказва възможности подредени по йерархичен ред- първо близки на семейството, второ- заместващо или приемно семейство и трето- подходяща институция. Искането за прекратяване  настаняването на двете деца Г. и Н. в семейството на тяхната по-голяма сестра се мотивира единствено от констатираното отсъствие на З.З.. По делото се установи обаче, че това отсъствие е било временно, пътуванията зад граница са били с малка продължителност, доколкото същата се е явила лично в проведеното открито съдебно заседание на първоинстанционния съд на 28.01.2013г., както и в проведеното открито заседание във въззивната фаза на процеса на 10.04.2013г. Освен това нормата на чл.8, ал.6 ЗЗДт,  на която основава претенцията си ДСП-Сливен гласи, че „другите лица”, каквото лице се явява в случая З.З. по смисъла на §1, т.3 ДР ЗЗДт са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12 годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие. Тази разпоредба би могла да се отнася само до детето Г. З., с оглед на това, че тя не е навършила все още 12 години, но по делото липсват каквито и да било доказателства, че с напускането на страната от З.З., това дете е оставено безнадзорно и  е създадена опасност за живота и здравето му. Напротив, грижи за двете деца в периода на отсъствието на тяхната по-голяма сестра е полагал техния също пълнолетен брат И.. По принцип е вярно, че законодателната идея при подобни случаи е грижите за деца, настанени извън семейството да се полагат лично и непосредствено от лицето ангажирано с тази дейност, но не може да се сподели и тезата на въззивника за поставяне на изключителни тесни рамки и ограничаване правата на лицето, на които е възложено полагането на грижи за деца в риск. Не би следвало да се поставят ограничения /в частност пътуване извън страната/ пред такова „трето или друго лице”, полагащо грижи  по ЗЗДт, след като такива ограничения не се поставят пред самите родители, осиновители, настойници, попечители или приемни родители. Не би следвало и да съществуват подобни ограничения, тъй като по принцип на фона на съществуващата световна икономическа криза в много от случаите средствата за препитание на семейството се осигуряват именно от работа в чужбина.

Ето защо съдът намира, че задграничните пътувания на въззиваемата З.З. не представляват заплаха, както за живота, така и за здравето и цялостното развитие на двете деца, настанени в нейното семейство. При осъществяването на подобни пътувания, децата не са оставяни без контрол и адекватна грижа, напротив те са оставяни при техния пълнолетен брат И.. Вярно е, че децата са настанени в семейството на З.З., а не на брат си И.З., както и че двамата не са семейство по смисъла на §1, ал.1, т.2 ДП ППЗСП, както твърди въззивната ДСП-Сливен, но следва да се има предвид, че тази норма регулира друг вид обществени отношения, касаещи определяне, отпускане и заплащане на социални помощи на семейства и е неотносима към конкретната хипотеза.

По смисъла на §1, т.7 ДР ЗЗДт „семейна среда” е биологичното семейство на детето или семейството на осиновителите, бабата и дядото или близките на детето или приемно семейство, при което то се настанява по реда на чл.26 ЗЗДт. В тази връзка З. и И.З.и заедно образуват семейната среда на двете деца Г. и Н. и е недопустимо при наличие на пълнолетни близки на децата, полагащи грижи за тях, те да бъдат настанявани в приемни семейства или специализирани институции. Ноторно известен факт е, че институциите за деца се сблъскват с множество проблеми, което значително намалява ефективността на грижите за децата в тях и на образованието им. Домовете за деца не са в състояние да компенсират в достатъчна степен липсата на семейна среда. Междувпрочем последното се установи и от изслушването на децата, които заявиха, че в дома, в който били настанени нямало нито един възрастен човек, който да чувстват  близък, както своята сестра З. и брат им И..

С оглед изложените съображения, съдът намира, че не са налице предпоставки за прекратяване настаняването на децата Г. Н.З. и Н. Н.З. в семейството на своята по-голяма сестра З.З..

Поради съвпадане в правните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да се потвърди.

 

Водим от изложеното, съдът

                                              

Р     Е     Ш     И:

 

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно   Решение № 93 от 28.02.2013г., постановено по гр. дело № 6008/2012г. описа на РС – Сливен.

 

Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗЗДт.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

          ЧЛЕНОВЕ:       

1.

                                                                                              2.