Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 115

гр. Сливен, 09.05.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  осми май през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

при участието на прокурора ………и при секретаря  Р.Г.            , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 187 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 1085/17.01.2013 г. по гр. д. №8154/2011 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Топлофикация – Сливен” ЕАД  ЕИК 119004654, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „С.К.”, представлявано от управителя Ангел Ангелов, за признаване за установено, че Р.А.Д. *** дължи сумата от 1073.76 лв., представляваща главница за ползвана и незаплатена топлинна енергия отдадена от сградна инсталация в размер на 301.88 лв., сума за отчитане на водомери в размер на 36 лв. и сума за обслужване на партида в размер на 4.60 лв., ведно с мораторната лихва за забава в размер на 51.50 лв., начислена до 13.10.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 6562/2011 г. на СлРС, както и направените по делото разноски в размер на 26.50 лв., като неоснователен и недоказан.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, в която се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. От назначената по делото експертиза по безспорен начин е установен реалният размер на задължението. Районният съд е приел , че са налице противоречия в заключението на вещото лице относно броя компоненти, сформиращи задължението „услуга дялово разпределение”. Тези изводи на съда обаче са незаконосъобразни като се развиват съображения в тази насока. Сочи се, че експертизата е достигнала до верни изводи и поради това се иска отмяна на постановеното решение  и постановяване на ново, с което да бъде уважена претенцията.

 

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба, в който се твърди, че решението е правилно и законосъобразно. Твърди се ищцовото дружество не е доказало, че ответницата е потребител на топлинна енергия. Развити са съображения в тази насока, като се сочи и съответната нормативна основа. Дружеството не е доказало,  че ответницата е собственик и титуляр на вещното право на ползване в сграда етажна собственост. Развиват се подробни съображения относно липсата на доказателства, които е следвало да бъдат ангажирани от ищцовото дружество и се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение.

В с.з.  въззивника, редовно призован, не се явява не се явява представител. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, който моли жалбата да бъде уважена и излага съображения, идентични с тези от жалбата.

В с.з. за въззиваемата, редовно призована,  се явява  пълномощник, който моли да бъде постановен съдебен акт потвърждаващ първоинстанционното решение и претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

         След снабдяване на ищцовото дружество със заповед за изпълнение, длъжницата е подала възражение и в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК и кредиторът е предявил настоящия положителен установителен иск.

         За да се признае, че ответницата дължи сумите за стойността на топлинна енергия за процесния период и за мораторна лихва върху тях , следва да се установи наличие на валидно възникнало задължение. Ищецът твърди в исковата си молба, че такова съществува по отношение на ответницата по силата на ЗЕ,  Наредбата за топлоснабдяване и ОУ за продажба на топлинна енергия.

         Действително, безспорно е доказано по делото, че ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия за обекта в гр. Сливен, кв. „Сини камъни” 27-Д-11 през процесния период. Стойността й следва да бъде заплатена на доставчика в сроковете и размерите, предвидени в закона, наредбата и общите условия, но носител на това парично задължение е точно определен в същите нормативни актове субект.

         Съгласно еднозначната императивна разпоредба на пар. 1 т. 27б от ДР на ЗЕ, „клиент” е е клиент на едро или краен клиент на енергия или природен газ, включително предприятие за природен газ, което купува природен газ, а „краен клиент”, според т. 27г е клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено ползване. Според вида на обекта, в който се осъществява ползването на енергията, качеството „клиент” се придава на съответния, номиниран от правната норма, субект. Така, съгласно чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, „всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия”. Точно на тези клиенти, попадащи в тези две категории, законодателят, със същата норма на чл. 153 ал. 1 от ЗЕ, е възложил и задължението „да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3”.

         Тоест – една от задължителните предпоставки за ангажиране отговорността на едно лице да заплати стойност на доставена от топлофикационното дружество ТЕ, е то да  приобретава или качеството „собственик” или „носител на вещно право на ползване”. Изключения от това правната норма не е предвидила и разширително тълкуване в тази посока е недопустимо.

         Поради това ищецът следва да докаже и наличието на този положителен елемент от фактическия състав, формиращ правоотношението, на което основава вземането си. Той не е доказал в случая, че избраният от него ответник е бил през спорния период носител на вещно право – на собственост или на ползване, по отношение на топлоснабдявания обект. Ищцовата страна не е убедила съда и в това, че лицето, против което е насочил исковете си, е носител и на ограничено вещно право на ползване, учредено по предвидения ред, за да може да се активира неговата отговорност на клиент.

         Законът и подзаконовите нормативни актове, както и ОУ, които не могат да им противоречат, са безразлични към фактическото ползване на доставената топлинна енергия в отношение със задължението за заплащането й, поради което и в случая е ирелевантно дали ответницата е живяла или не през целия или част от периода в посоченото жилище.

         Доколкото изложеното дотук по начало обуславя неоснователността на претенциите по отношение на нея, изцяло без значение са въпросите дали следва да се включи в сумата и компонента БГВ, освен посочените в исковата молба ТЕ от СИ и отчитане на уредите, както и дали е спазена методиката за начисляването й.

         Главният иск е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а неговата неоснователност обуславя и неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, на акцесорната претенция за мораторна лихва. В този смисъл е безпредметно да се обсъждат възраженията на първата въззивница, свързани с начина на изчисляването и формирането на размера й.

         Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

         Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

         Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 1085/17.01.2013 г. по гр. д. №8154/2011 г. на Сливенския районен съд.

ОСЪЖДА „Топлофикация – Сливен” ЕАД  ЕИК 119004654, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „С.К.”, представлявано от управителя Ангел Ангелов да заплати на Р.А.Д. *** сумата от 300 /триста /лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

 

          Решението не подлежи на обжалване.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: