Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  № 118

гр. Сливен, 14.05.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на осми май през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

   ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

        Мл.с.КРАСИМИРА КОНДОВА

                                                                     

при  секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от младши съдия Красимира Кондова въззивно гр.  д.  № 190 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, разглежда се по правилата на бързото производство и намира правното си основание в чл.258 и сл., вр. чл.310, вр.чл.317  ГПК.

       Образувано е въз основа на депозирана въззивна жалба от  ответника в първоинстанционното производство Н. ***, с която атакува частично Решение № 67/06.02.2013г., постановено по гр.д. № 5530/2012г. на СлРС.

С обжалваното решение първоинстанционния съд се  произнесъл по предявени искове с правно основание чл.143 и чл.149 СК. Съдът уважил  частично предявените от  Р.Н.М. ***, действаща лично и със съгласието на законния си представител - нейната майка В.Д.К. ***, като осъдил бащата  /ответник в производството/ Н. *** да заплаща на ищцата месечна издръжка в размер на 150,00 лв., считано от 15.11.2012г. до навършване на пълнолетие или настъпване на други законни причини за изменяване или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка забавена вноска до окончателното изплащане, както и  да заплати на ищцата сума в размер на 1800 лв., представляваща издръжка за минало време за периода от 15.11.2011г. до 15.11.2012г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.11.2012г. до окончателното й изплащане.

С решението въззивникът е осъден да заплати държавна такса върху присъдената издръжка в размер на 288,00 лв. в полза на съдебната власт, както и деловодни разноски на ищцата  в размер на 24,00 лв.

Недоволен от така постановения съдебен акт останал ответника в първоинстанционното производство Н.Д., който с депозираната въззивна жалба обжалва решението в неговите осъдителни части като неправилно и необосновано. Твърди, че не отговаря на действителното състояние на нещата констатацията на съда, че с майката на ищцата били разделени повече от 10 години, като сочи, че никога не са живели заедно. До момента въззивника имал сключен само един граждански брак, от който имал родени две деца – разнополови близнаци, родени на ***г. Въззивникът сочи, че след раждането на дъщеря си Р. – ищца в производството пред СлРС, заплащал на нейната майка издръжка, но последната отказала да  получава такава, поради което преустановил плащането. Сочи се противоречие в мотивите на съда, при определяне размерите на издръжката за минало, съответно  за бъдеще време и по-точно неправилното му определяне по двата иска в размер на по 150,00 лв. При определяне  размера на издръжката за бъдеще време, съдът съобразил факта, че ищцата била в ученическа възраст, предхождаща дипломирането, а в същото време при определяне размера на издръжката за минало време липсвал този факт, доколкото  „дипломирането” на ищцата все още бил далеч във времето. Неправилен бил и извода на съда, че определения размер на издръжката до навършване на пълнолетие на ищцата не би затруднил ответника – въззивник в настоящото производство. На практика при месечен доход на въззивника в размер на 420,00 лв., следвало да заплаща месечна издръжка на въззиваемата – 150,00 лв., на двете родени от брака му деца общо 150,00 лв., а с останалите средства да покрива свои нужди. Така децата му родени от брака оставали ощетени, доколкото за тяхната обща издръжка съда посочил двойно по-ниска сума, а те били почти на  възрастта на въззиваемата. Абсурден бил извода, че въззивника би могъл да покрива житейските си нужди със сумата от 120 лв. Освен това размерът на определената издръжка не бил съобразен с възможностите на майката на въззиваемата, която получавала двойно по-високо трудово възнаграждение от това на въззивника, а и тя нямала задължения за издръжка към други лица. Неправилен бил извода на съда, че не били налице данни за точния размер на реализирания от въззивника доход като търговец. Той бил фиксиран в представеното по делото удостоверение, а именно 420,00 лв. месечно. Позоваването на съда в мотивите на  решението за притежаваната от въззивника земеделска земя като източник на доход било неаргументирано, доколкото един недвижим имот можел да носи не само приходи, но и негативи. Доказателство в тази насока били падащите цени и на наемите и на недвижимите имоти в условията на действащата икономическа криза. Сочи още, че обработването на земеделска земя, предвид спецификата на тази дейност би могло вместо печалба да се превърне във финаносв крах. Позоваването на хипотези за „адекватно управление” на недвижимо имущество при доказване на трудови доходи, т.е. на едно бъдещо, но несигурно събитие било неуместно.

С оглед изложените съображения въззивникът иска коригиране на решението, като размера на издръжката за минало време бъде определен като не надхвърля 70,00 лв. / за месец/, а този за бъдеще  - 100,00 лв.- месечно.

В срока по чл.263, ал.1  ГПК от  насрещната страна   е постъпил писмен отговор.

С него въззиваемата страна оспорва подадената въззивна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение. Правилно съдът при определяне размера на дължимата от въззивника издръжка взел предвид, че майката на въззиваемата не притежава друго имущество, освен жилището, в което живеят от раждането на въззиваемата. Вярно било, че доходите на майката на въззиваемата били по-големи, но в процеса било доказано, че те служат за по-високите образователни цели на непълнолетното дете. Твърди се, че въззивника бил икономически състоятелен човек – притежавал две фирми, които развивали търговска дейност. Дали имуществото, което притежава въззивника реализира доходи или не било без значение, доколкото първото му задължение било да заплаща издръжка на непълнолетното си дете. Правилно били отчетени нуждите от издръжка на родените от брака деца на въззивника. Тези деца се ползвали от икономическата състоятелност на своя баща, докато родената извън брак въззиваема не се ползвала. От настоящата съдебна инстанция се иска потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за адвокатски хонорар в размер на 100 лв. за въззивната инстанция.

Насрещна въззивна жалба не е депозирана.

Както с въззивната жалба, така и с отговора й страните не са направили искания за събиране на доказателства и доказателствени средства във въззивната фаза на процеса.

Настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за допустима, доколкото отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, притежаващ правен интерес от обжалване, насочена срещу съдебен акт, подлежащ на атакуване чрез постановилия го съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата съдебна инстанция констатира, че атакуваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – допустимо.

Сливенски окръжен съд, като съобрази доводите на страните и след преценка и анализ на събраните в хода на производството пред първата съдебна инстанция доказателства и доказателствени средства, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявени са в условията на обективно, кумулативно съединяване искове с правна квалификация чл.143 СК за заплащане на издръжка на непълнолетно дете до навършване на пълнолетие или настъпване на други законни причини за изменяне или прекратяване на издръжката и чл.149 СК за заплащане на издръжка за минало време за периода от 15.11.2011г. до 15.11.2012г.

Не е спорно по делото, а и от приложеното удостоверение за раждане на непълнолетната въззиваема Р.М. се установява, че същата е дъщеря на въззивника Н.М.Д.. Към момента въззиваемата е на 17 навършени години и е ученичка в 11 „а” клас на Математическа гимназия „Атанас Радев” гр.Ямбол за учебната 2012г./2013г./ арг.от служебна бележка № 385 от 17.10.2012г./ Освен това въззиваемата посещава и училище „Европа” от две учебни години, съответно 2011г./2012г. и 2012г./2013г., за които годишната такса, такси за изпити и учебни комплекти и за двете години възлизат в размер на 2 600 лв./ арг. от служебна бележка, издадена на 07.01.2013г. от „Център за обучение и сертифициране”- УЧИЛИЩА ЕВРОПА ООД гр.Ямбол/.

Относно възможностите на родителите да дават издръжка са представени и приети писмени доказателства. Видно от удостоверение № 418/18.10.2012г., издадено от Райфайзенбанк България ЕАД, майката на въззиваемата  Р.М. – В.К. за периода месец октомври 2011г. – септември 2012г. получила брутно трудово възнаграждение в размер на 11 236.24 лв. или 936 лв. месечно. Въззивникът за периода месец ноември 2011г.- октомври 2012г. получил възнаграждение /брутно и нетно/ в размер на 5 040 лв. или  420 лв. месечно /арг. от удостоверение № 1/06.12.2012г., издадено от ЕТ”Н.М.”/. По делото е представена и приета и годишна  данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ за 2011г., ведно с  приложение № 7- доходи, подлежащи на облагане с патентен данък по реда на ЗМДТ, от които е видно, че облагаемият доход върху, който е платен патентен данък е в размер на 4083. 52 лв., а платения патентен данък в размер на 200 лв.

По делото е установено, а и не се спори между страните, че въззивникът е съдружник и управител в търговско дружество „Аргос 2006” ООД, заедно със съпругата си, която също е съдружник и управител. От представения и приет като писмено доказателство протокол от 09.05.2012г. от проведено Общо събрание на съдружниците на горепосоченото търговско дружество, се установява, че дружеството взело решение реализираната годишна балансова печалба за стопанската 2011г. да се отнесе по сметка „печалби от минали години”, а да не бъдат начислявани и изплащани дивиденти на двамата съдружници.

От справка за извършени вписвания се установява, че въззивникът като физическо лице притежава недвижими имоти – земеделски земи /ниви и пасища/ в землището на с.Поляна общо в размер на 120.23 дка.

По делото са събрани и неотносими доказателства, а именно 2 бр. предизвестия, касаещи облигационни отношения на търговското дружество с други търговци, относно наети, респ.освободени помещения. Настоящият съдебен състав намира, че тези отношения не касаят предявените искове, доколкото задължението за издръжка е на физическото лице – въззивник, а не на търговското дружество.

Предвид събраният доказателствен материал, относно имущественото състояние на въззивника, съдът намира, че представеното удостоверение от ЕТ ”Н.М.” удостоверява не реално получаваните доходи от въззивника, а неговия осигурителен доход, предвид минималния осигурителен праг за 2011-2012г., съгласно чл.8 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. Освен това, въззивникът като съдружник и управител на търговско дружество също реализира доходи, които не са установени по делото, и въз основа на които също дължи осигурителни вноски в ДОО. Макар от реализираната печалба от дейността на търговското дружество да не е получил дивиденти за 2011г., това не означава, че за в бъдеще въззивникът няма да получава такива. Освен това като управител на търговското дружество въззивникът също следва да реализира доходи. Тези обстоятелства сочат, че  в действителност въззивникът реализира годишен доход над удостоверения от него, в качеството му на едноличен търговец.  В този смисъл съдът приема, че месечния му доход е в рамките на средната работна заплата на наетите лица в частния сектор за страната през 2011г.- 2012г. по данни на НСИ – в размер на 600 лв. Освен това въззивникът с  притежаваното от него /като физическо лице/   имущество- земеделски земи би могъл да реализира допълнителни доходи не само от лично осъществявана от него стопанска дейност  с тези земи, но и под формата на аренда или продажба. Съдът  намира за неоснователни възраженията, инвокирани в жалбата, свързани с негативните последствия от притежавана земеделска земя, предвид падащите пазарни цени на имотите, както за продажба, така и от наем, аренда. Видно от справката тези земи са закупени от въззивника през 1999г., и ако действително тази собственост му е носела само негативни последствия, то нормално би било към днешна дата тя да бъде ликвидирана чрез съответен способ – възмезден или не, което пък би освободило собственика от ежегодното  заплащане на данъци. С други думи установи се в процеса, че освен реализирани доходи, въззивникът разполага с имущество от което има възможност да се издържа. За пълнота на изложеното дотук следва да се отбележи, че съгл.чл.143, ал.2 СК родителят дължи издръжка на непълнолетните си деца, независимо от това дали могат да се издържат от имуществото си.

Установеното от фактическа страна, обуславя следните правни изводи:

По делата  за издръжка съдът следва да изясни първо действителните нужди на търсещия издръжка и материалните възможности на дължащите такава и тогава да определи  издръжката, която ответникът дължи.

 Размерът на издръжката не е абсолютна величина и подлежи на  преценка за всеки конкретен случай.

До навършване на пълнолетие правото на децата на издръжка от своите родители е безусловно. Пълният размер на издръжката нужна за детето се разпределя между двамата родители, съобразно техните възможности. Съобразяват се също грижите и издръжката в натура, предоставяни непосредствено от родителя, упражняващ родителските права. Естествено на преценка подлежат и  потребностите на детето, като се съобразят  обикновените условия на живот на деца от същата възраст.

Житейски известен факт е, предвид възрастта на въззиваемата  Р.М., че за осигуряване нуждите й от подходящо облекло, храна, хигиенни и козметични принадлежности, а  при необходимост лекарствени медикаменти са необходими значителни финансови средства. Освен това, въззиваемата е ученичка в единадесети клас, а ноторно известен факт е, че в горните курсове на обучение необходимите учебни пособия и помагала се закупуват от учащите, т.е. от  родителите им. Установи се и нуждата от учебни пособия за езиковото обучение, което провежда въззиваемата в училище Европа. Съдът не счита, че разходите, свързани с това обучение надхвърлят нормалните такива за отглеждане и възпитание на въззиваемата.

 

 

 

В своя втори параграф, чл.6 от Конвенцията за правата на детето  /приета от Общото събрание на ООН на 20.11.1989г./ излиза извън фундаменталното право на живот и насърчава оцеляването и развитието   „в максимално възможна степен” на всяко дете. Понятието за „развитие” не се отнася само до подготовката на детето за живота на възрастен, а става дума и за осигуряване на оптимални условия за детството, за настоящия живот на детето. Необходимо е да бъдат взети мерки за да се създаде среда, водеща до осигуряване в максимално възможна степен оцеляването и развитието на детето, включително физическото, умственото, духовното, моралното, психологическо и социално развитие, по начин, съвместим с човешкото достойнство, и да подготви детето за самостоятелен живот в свободно общество.

В чл.29 от Конвенцията за правата на детето е посочено, че образованието на детето трябва да бъде насочено към развитието личността на детето, на неговите таланти, умствени и физически способности до най-пълния им потенциал. Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, а двамата родители носят обща отговорност за реализиране на тези интереси.

В заключение на изложеното дотук, съдът смята, че езиковото обучение на децата в извънкласната му форма, макар и незадължително е полезно и необходимо, с оглед бъдещата реализация на детето в съвременния динамичен живот, а щом детето има желание да се обучава и развива в такава насока, то задължително е неговите родители да му осигурят тази възможност, което същевременно води и до даване на равен старт с останалите деца на неговата възраст.

С оглед изложените съображения, съдът намира, че необходимите финансови средства за  месечната издръжка на въззиваемата, с оглед възможностите на родителите й е в размер на 300 лв.

Тези средства следва да бъдат разпределени между родителите на въззиваемата по равно. Макар майката да полага непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на въззиваемата,установи се в процеса, че нейния доход е по-голям от този на бащата, а освен това няма алиментни задължения към други лица. От своя страна въззивникът следва да поеме другата половина от необходимата издръжка, а именно в размер на 150 лв. месечно, предвид на наличното задължение за издръжка  към  другите му две непълнолетни деца.

По отношение размерът на издръжката необходима на въззиваемата за минало време – период една година назад от датата на подаване на исковата молба, съдът намира, че следва да бъде определен същия месечен размер, а именно 150 лв. или за претендирания период в размер на 1800лв.

В тази предходна година, ежедневните битови нужди на въззиваемата са били  идентични с тези определени по-горе. Освен това се установи, че и повишените разходи, свързани с обучението й в училище Европа са били налице през предходната година.

 

 

С оглед изложените съображения, окръжния съд приема, че при определяне размера на дължимата издръжка занапред, както и този за минало време в рамките на уважената част от исковете, районният съд не е нарушил материалния закон и е определил издръжката на детето, с оглед възможностите на родителите му.

Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение бива потвърдено.

 С оглед изхода на спора в тази съдебна инстанция, отговорността за разноски следва да бъде възложена върху въззивникът, който следва да заплати на въззиваемата страна сторените деловодни разноски в размер на 100 лв. – платен адвокатски хонорар по  представения договор за правна защита и съдействие № 27737/07.05.2013г.

Решението не подлежи на обжалване, тъй като цената на предявените искове е под 5 000 лв. – искът по чл.149 СК за една година назад от подаване на исковата молба / 12 месеца по 250 лв. – 3000 лв./ и искът по чл.143 СК / предвид това, че въззиваемата – ищца е на 17г. и претенцията е до навършване на пълнолетие 18г. или за 12 месеца по 250 лв.- 3000 лв. – съгл.чл.69, ал.1,т.6 ГПК/.

 

  Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно Решение № 67/06.02.2013 г. по гр. д. № 5530/2012 г. на Сливенски районен съд.

 

Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                               

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                           ЧЛЕНОВЕ: