Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 24.04.2013 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и четвърти април през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 191 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно, и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1223/23.01.2013 г. по гр.д. № 4262/2012 г. на СлРС, с което е признато за незаконно уволнението на Р.И.В., отменена е заповедта, с която е наложено, работодателят „Косер” АД, гр. Варна е осъден да заплати на Р.В. обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за срок от шест месеца в размер на 1036, 33 лв., неплатено трудово възнаграждение за м.07 и м. 08. 2012г. в размер на 69, 40 лв. и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 10 дни за 2012г. в размер на 229, 05 лв., всичките ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главната сума от завеждането на исковата молба на 10.09.2012г. до окончателното изплащане, и са поставени в тежест на ответника таксите и разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното  производство и  с нея се атакува изцяло цитираното решение. Въззивникът твърди, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че в противоречие с представените доказателства първоинстанционният съд е приел, че не е спазена процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, както и че не е установено работникът да е извършил нарушението, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност. Твърди, че всички изисквания на КТ са спазени, поискани и приети са писмени обяснения от работника, издадени са мотивирани заповеди, които са му връчени надлежно. Мотивите на РС били вътрешно противоречиви, тъй като от една страна съдът е посочил, че е спазена формално процедурата по чл. 193 от КТ, а по-късно е заключил, че в действителност тя е нарушена. Освен това въззивникът заявява, че изводът на съда за немотивираност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е в противоречие със събраните доказателства. Твърди, че по делото е представена заповед № 47/12г., за която решаващият съд е приел, че липсва, както и, че последният, в разрез със свидетелските показания, че на 26.07.2012г. служебният автомобил е бил на разположение в магазина, е възприел точно обратното.  Навежда доводи и за материална законосъобразност на заповедта, като заявява, че невнасянето на оборота от страна на ищеца е в противоречие с писмената заповед на работодателя №47/12г., която му е била известна, както и че тя има предимство пред устни разпореждания. Липсва изрична писмена заповед в магазина да не се оставят сами новоназначени служители. Твърди още, че съдът не е взел предвид и не е подложил на анализ различни твърдения, съдържащи се в исковата молба относно дължимите суми, както и относно обстоятелствата, свързани с налагането на наказанието. Счита, че са налице пропуски и противоречия между мотивите и  диспозитива на решенито – коментирана е заповедта за налагане на наказанието, но с диспозитива тя не е отменяна. Възнаграждението за последния месец било удържано на работника във връзка с дисциплинарното уволнение, което съдът не е взел предвид.

С оглед изложеното въззивникът счита, че е несъмнено доказано, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” е в съответствие със закона, искът за отмяната му е неоснователен, както и обусловените от него имуществени претенции. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло като неправилно и незаконосъобразно решението на РС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло всички предявени искове. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски по делото за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият  е подал писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Развива подробни контрааргументи срещу инвокираните оплаквания, заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител  по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и иска тя да бъде оставена без уважение. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да уважи главния иск за признаване уволнението за незаконно и отмяна на заповедта, с която е наложено, а от там – и акцесорните искове за заплащане на обезщетение за оставане без работа, на обезщетение за неползван платен годишен отпуск и за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение, първоинстанционният съд е счел, че работодателят е издал незаконосъобразна заповед.

Настоящият въззивен състав споделя този извод.

При осъществяване на механизма за съдебен контрол за законосъобразност, проверката на обжалвания акт следва да започне най-напред от формалните изисквания към работодателя относно реда за осъществяване на дисциплинарната отговорност и вида и съдържанието на заповедта, с която се налага дисциплинарното наказание.

Спазването на дисциплинарната процедура и приключването й с надлежен акт на субекта на дисциплинарна власт, е предпоставка за извършване и на проверка по същество, относно твърдените дисциплинарни нарушения.

 Законодателят е предвидил изрично с императивни правни норми начинът на започване, провеждане и приключване на процедурата за налагане на всяко от дисциплинарните наказания, включително използваното в случая най-тежко от тях – уволнение. Всяко нарушение на изискванията, на които неотвратимо е придаден задължителен характер, води до опорочаване на процедурата и прави заповедта незаконосъобразна, а това влече и нейната отмяна. По отношение на формата на заповедта за налагане на наказанието, като сублимат на дисциплинарната процедура, законодателят също е изчерпателен и категоричен, и волята му не подлежи нито на разширително тълкуване, нито на прилагане на аналогия. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ал1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага.

По настоящото дело компетентността на органа, издал обжалваната заповед, е безспорна, с оглед представените писмени доказателства за страните по трудовото правоотношение.

В случая са налице две заповеди - № 10/29.08.2012г. за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” и № 479/31.08.2012г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца поради наложеното наказание „дисциплинарно уволнене”.  Действително няма пречка работодателят да действа по този начин, доколкото по начало дисциплинарното наказание и прекратяването на трудовото правоотношение са две самостоятелни процедури и само в тази хипотеза има съвпадение на крайния резултат. В такъв случай е необходимо реквизитите на двата акта, в тяхната съвкупност, да съдържат мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение – да е посочен нарушителя, нарушението и кога е извършено то, наказанието и законовия текст, въз основа на който се налага. В устойчивата и препотвърдена практика на ВКС и съдилищата е възприето, че няма пречка мотивите да се намират и в друг документ, който по силата на препращането ще се инкорпорира в заповедта/ите, като е необходимо и достатъчно този документ да е станал достояние на наказания работник или служител преди уволнението и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения. Приема се също, че писмени обяснения за обстоятелствата, за които е наказан той, са индиция за узнаване на нарушението и подлежащите на оспорване факти.

При съпоставка с настоящия случай, е видно разминаването между очакваното от правната норма и действителното положение.

В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като причина е посочено единствено „наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение”. Следователно се препраща към мотивите на заповедта за налагане на това наказание /за която няма спор, че е доведена до знанието на работника-ищец/, и в тях работодателят трябва да е индивидуализирал нарушението по начин, който не буди съмнение относно съществените му белези от обективна и субективна страна.

В тази заповед, обаче, мотивите са формулирани така: „Въз основа на подаден сигнал и на основание чл. 193 от КТ, установих, че Р.В. ….”продавач-консултант”……не е изпълнил законовите нареждания на работодателя, което е довело до създаване на предпоставка за посегателство на парични средства, налични в касата на търговски обект в гр. Сливен. С тези си действия Р.В. е извършил нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187 т. 7 от КТ във връзка с чл. 187 т. 10 – неизпълнение на законовите нареждания на работодателя, неспазване на разпореденото в заповед № 47/17.02.2012г.”

В цитираната заповед № 47 /с която ищецът е запознат/ работодателят е разпоредил събраните пари от продажбите за деня да се внасят в банката в най-късния час от работното й време, а при внасяне на оборота остатъкът в касата да не надвишава 100лв., който, заедно със събраните пари след отчитане, да се съхраняват на сигурно място.

От така констатираните фактически обстоятелства съдът счита, че нарушението е описано общо и неясно, и по никакъв начин не може да се индивидуализира нито по време, нито по начин на извършване, нито са обективирани конкретни действия или бездействия на ищеца, които да са свързани с конкретен, неблагоприятен за работодателя резултат. Съдът е овластен само в рамките на посоченото дисциплинарно нарушение да изследва подлежащите на доказване факти и да вземе решение за законосъобразността на уволнението.

Единственият начин за неутрализиране на този дефект е, ако се установи, че в отношенията между работника и работодателя е ясно за какво последният е наложил дисциплинарното наказание. Както се посочи, достатъчно е и чрез друг акт на работодателя, станал своевременно достояние на работника по време на дисциплинарната процедура и преди връчване на заповедта/ите, да е въведена такава яснота. Това може да бъде сторено и в искането за обяснения, ако работодателят е посочил нарушението на трудовата дисциплина по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи.

Установено е безспорно, че работодателят е предприел действия, свързани с откриване на дисциплинарна процедура против  работника, като писмено му е поискал обяснения и го е предупредил, че е образувал дисциплинарно производство по налагане на дисциплинарно наказание „относно нарушения на трудовата дисциплина”. В тази покана ответникът-работодател е заявил само, че „във връзка с установени нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неизпълнение на законовите нареждания на работодателя, което води до загуба на парични средства за фирмата,  в качеството ви на работник….на длъжност ”продавач-консултант”, ви приканвам да дадете писмени или устни обяснения, които ще бъдат преценени от работодателя с оглед всички събрани доказателства, за да може да вземе решение относно налагането на дисциплинарно наказание”.

Използваните в тази покана словоформи са идентични с тези в мотивите към заповед № 10/29.08.12г. – тоест – отново липсва конкретика, която да обозначава някакво изпълнително деяние, не може да се направи извод дали се касае за еднократно действие, или поредица, кога точно и какво поведение е осъществил работника, което работодателят е квалифицирал като „неизпълнение на законови нареждания” и в какво се изразява „загубата на парични средства”, как е настъпила, в какъв размер е и по какъв начин е констатирана. Дори от мотивите на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание да може да се направи извод, че евентуалното нарушение е свързано с внасянето на дневния оборот в банка и съхраняване на остатъка, това не дава отговор на горните въпроси и не внася съществена яснота относно конкретното нарушение, довело до дисциплинарното уволнение при липса на всякакви специфични белези.

Работникът е подал писмени обяснения в отговор на тази покана и в тях изрично е посочил, че тя е обща и бланкетна, и не му става ясно в какво точно се изразява нарушението на трудовата дисциплина. Обобщава начина на осъществяване на трудовите си функции от постъпването си и описва конкретен случай на 26.07.2012г., при който е бил в магазина с нова служителка и поради липса на служебен транспорт и съобразяване с устни заповеди на работодателя,  не е внесъл оборота за деня в банка. Отново подчертава, че тъй като в поканата не е посочено извършено от него конкретно нарушение, не може да изрази становище по него и не може да се защити.

Настоящият въззивен състав намира, че след като нито в поканата за обяснения – изготвена преди даването на тези обяснения, нито в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание – изготвена след подаването на обясненията, работодателят не е индивидуализирал с еднозначни и категорични белези нарушението – с обективните и субективните му признаци, включително момента на извършване и твърдяния вредоносен резултат, а по време на даването на обясненията работникът изрично е посочил, че не е сигурен за какво именно нарушение му се искат тези обяснения, то е налице нарушение на разпоредбата на чл. 195 ал. 1 от КТ, императивно предвиждаща реквизитите, гарантиращи законосъобразността на заповедта за уволнение.

Изискването на правната норма за мотивиране произтича от принципа на равнопоставеност на страните в гражданското, включително и трудовото, правоотношение. Липсата на мотиви – изцяло или частично – поставя работника или служителя в състояние на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени и, евентуално – да ги обори при оспорване пред съда.

Не може работникът или служителят да се постави в положение „да гадае” при даване на обясненията си за какво точно ги дава и да бъде принуден да излага факти и обстоятелства относно събития, които той сам реши да счете за нарушения. Това не отговаря нито на духа, нито на целта на закона и в настоящия случай въззивната инстанция не може да презумира, че щом в обясненията си ищецът е посочил конкретен случай, то именно това е нарушението, визирано от работодателя и дало му основание да прекрати трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение.

Недопустимо е такова уточнение да бъде направено в хода на първоинстанционното производство по оспорване на уволнението. След като липсва изложение на времето и обстоятелствата, при които е осъществено предполагаемото нарушение, не може да се прецени дали те формират фактически състав на дисциплинарно нарушение, а това прави невъзможно и осъществяването на съдебния контрол за законосъобразност на атакуваните заповеди. Това нарушение на нормата на КТ е толкова съществено, че не може да бъде санирано в хода на процеса, недостатъците на двете заповеди не могат да бъдат преодолени по пътя на търсене на яснота в отношенията между работодателя и работника едва при събирането на доказателства в състезателното исково производство. Не може по подразбиране, тоест – по обратен път – от събраните писмени и гласни доказателства да се прави извод за извършено конкретно нарушение на трудовата дисциплина, което да се вмести в общата, използвана от работодателя, в заповедите и поканата, формулировка и да се приеме, че точно то е дало основание за уволнението.

Поради това настоящият състав намира, че тъй като заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” страда от пороци, за които липсва възможност за заздравяване, уволнението следва да бъде признато за незаконно и тя следва да се отмени като незаконосъобразна.

Искът по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ се явява основателен и доказан и следва да се уважи на процесуално основание, без спорът да се разглежда по същество.

Въззивният съд намира за неоснователно оплакването на въззивника, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на първоинстанционния акт, тъй като е коментирана незаконосъобразността на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”, но тя не е отменена. Отменена е заповедта с която е прекратено трудовото правоотношение. Това е достатъчно, за да се постигне предвидения в КТ ефект на отмяна на уволнението, тъй като  заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е основана, и в нея е посочено като причина за издаването й, налагането на дисциплинарното наказание „дисциплинарно уволнение”, извършено с отделната, предхождаща заповед. Така е налице препращане, тоест – инкорпориране на първата заповед във втората и отмяната на която и да е от тях води до желания от работника резултат.

Уважаването на главния иск обуславя по начало разглеждането на претенцията за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконно уволнение. Така в случая се установи несъмнено, че след уволнението въззиваемият е останал без работа, бил е регистриран надлежно като безработен към Бюрото по труда в продължение на шест месеца и с оглед доказания размер на брутното му трудово възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението, работодателят му дължи обезщетение в размер общо на 1036, 33 лв. Поради това и този иск, с правно основание чл. 225 ал. 1 от КТ, като основателен и доказан в пълен размер /с оглед надлежно допуснатото в хода на процеса изменение на иска чрез намаляване на размера му/ следва да се уважи изцяло. Върху главницата се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на поканата, за каквато се счита исковата молба – 10.09.2012г., до окончателното изплащане.

Основателна е и претенцията на ищеца за заплащане на дължимото му, но неизплатено трудово възнаграждение за време, предхождащо уволнението – м.07 и м. 08.2012г., в размер на 69, 40 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 10.09.2012г., до окончателното изплащане. С оглед отмяната на незаконното дисциплинарно уволнение, работодателят не може да претендира и удържа обезщетение по чл. 221 ал. 1 от КТ в размер на едномесечно трудово възнаграждение. Искът, с оглед допуснатото му в хода на процеса изменение чрез намаляване на размера, е изцяло основателен и следва да се уважи за посочената сума, ведно с лихвата за забава.

Също изцяло основателен и доказан, след допуснатото надлежно изменение чрез намаляне на размера на първоначално предявената претенция, се явява и искът за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ  за неползван платен годишен отпуск. Сумата следва да бъде заплатена от ответника, тъй като ищецът не е поискал възстановяване на заеманата преди незаконното уволнение длажност и трудовото правоотношение няма да съществува занапред. Поради това работодателят дължи обезщетение в размер на 254, 50 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба – 10.09.2012г., до окончателното изплащане.

Така, след като правните изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваното решение следва да бъде потвърдено

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 200 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1223/23.01.2013 г. по гр.д. № 4262/2012 г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА „Косер” АД, гр. Варна да заплати на Р.И.В. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 200 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   

ЧЛЕНОВЕ: