Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 01.07.2013 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА

                                                                 КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

При секретаря М.Т., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 193 по описа за 2013 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Депозирана е въззивна жалба от адв.Г., в качеството му на пълномощник на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕШЪНЪЛ СЪРВИСИЗ” ЕАД със седалище и адрес на управление гр.С., район Л., п.к. *, бул.”Ч. в.” № * против решение № 1144/09.01.2013г. по гр.д. № 2434/2012г. на СлРС, с което е отхвърлен предявения от „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕНШЪЛ СЪРВИСИС” ЕАД иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че К.И.М., ЕГН ********** ***, дължи изпълнение на парично задължение към въззивника, в качеството му на издател по договор за предоставяне на кредит – Транскарт на физическо лице в размер от 1826.37 лв., представляваща неизплатена главница в размер на 805.79 лв., договорна лихва в размер на 545.58 лв. за периода от 01.10.2007 г. до 29.02.2012 г., такса за обслужване по кредита в размер на 477 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 29.03.2012 г. до окончателното изплащане, както и разноските в това производство в размер на 36.53 лв. Искът е бил отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно. Посочено е, че безспорно по делото е доказано, че между страните е бил подписан договор за предоставяне на кредит на 22.06.2005 и същият е подписан от въззиваемата. Посочено е, че въззиваемата П. е изтеглила сумата от 980 лв., което самата тя потвърждава с отговора на исковата молба и е извършавала частични погасявания по задължението, като последното е било направено на 29.03.2007 г. Страната сочи, че въз основа на тези доказателства неправилно съдът е приел, че от страна на въззивника не е доказано предаването на процесната сума, поради което искът се явявал неоснователен и недоказан.

На второ място е посочено, че неправилен е бил извода на първоинстанционния съд за неоснователно начисляване на такса в размер на 477 лв. Твърди се, че правното основание за начисляване на тази такса се намира в разпоредбата на чл. 7 и чл. 5, ал.1 б. „в” от договора между страните, съгласно който кредитополучателят дължи заплащането на напомнителна такса, а съгласно чл. 5, ал.3 от този договор, кредитодателят може едностранно да увеличава размера на таксите по договора, като това  се съобщава на кредитополучателя и ако същият не отговори, не възрази, следва че е съгласен с допълнително определената сума за напомнителна такса. Страната е възразила, че първоинстанционния съд неоснователно е бил посочил, че не сочи доказателства за допълнително начислената напомнителна такса, както и че не се е произнесъл по искането за назначаване на съдебно-икономическа експертиза, която да установи задължението на ответника по иска - главница, лихва и такси.

Направено е възражение, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че по отношение на претендираното вземане следва да се приложи три годишна погасителна давност, тъй като вземанията по договор за заем не представляват периодични вземания и за тях следва да бъде приложена общата пет годишна погасителна давност, която в случая не е била изтекла. Страната твърди, че К.И.П. и К.И.М. е едно и също лице, с което  е бил сключен договора за заем и което е било получило сумата по този договор за заем. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени, както и да бъдат присъдени деловодни разноски.

В законния срок е депозирано възражение от въззиваемата К.М., с което същата оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочила е, че на датата, когато е направена последната вноска по договора 29.03.2007 г., същата е работила в гр. Попово и не е напускала служебната си работа. Твърди, че вноската е извършена от нейната майка Димка Христова Димитрова, тъй като тя е била обезпокоявана от служители на въззивника, които са търсили погасяване на вземането й. Въззиваемата сочи, че за тази вноска е научила във връзка със сегашното производство. От друга страна е посочено, че кредитът е изтеглен на 08.07.2005 г. и от тогава са били минали повече от 7 години, поради което е изтекла и необходимата петгодишна погасителна давност.

В съдебно заседание въззивникът не се представлява. Процесуален представител е депозирал писмено становище – молба, с която заявява, че поддържа въззивната жалба, съгласни са със заключението на вещото лице. Моли въззивната жалба и предявените искове да бъдат уважени. Не са претендирани разноски.

Въззиваемата страна в с.з. се явява лично. Оспорва въззивната жалба и поддържа отговора към нея.

Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства. Беше изслушана допусната съдебно-счетоводна експертиза от вещо лице С.. Съдът кредитира заключението на вещото лице, като компетентно изготвено и представено от незаинтересовано от изхода на делото лице. От заключението на вещото лице се установи, че след сключване на договора между страните от 22.06.2005г. за предоставяне на кредит на 08.07.2005г. въззиваемата К.П. е изтеглила сумата от 980,00 лева за погасяването, на които е извършила няколко вноски. Остатъкът от дължимата главница е в размер на 805,79 лева. От заключението на вещото лице е видно, че кредитодателят, въпреки че последната вноска по договора е била от 29.03.2007г., е начислявал лихви просрочие едва от 31.10.2007г. до 29.02.2012г. и техният размер е 543,58 лева. Вещото лице е посочило, че поради нередовното първоначално погасяване на вноската по кредита кредитодателят е начислили такси за просрочие от 21.11.2008г. до 29.02.2012г. в размер на 477,00 лева. Видно от заключението на вещото лице напомнителната такса, която е начислил кредитодателят е в размер на 460,00 лева. Той е начислил и 17,00 лева такса извлечение на хартиен носител.

 

По делото са представени и 4 броя месечни извлечения по кредитна карта, съответно за периода от 01.03.2009г. до 31.03.2009г.; 01.04.2009г.-30.04.2009г.; 01.09.2010г.-30.09.2010г. и 01.10.2010г.-31.10.2010г. От тези извлечения е видно, че във времето се е променяла таксата за уведомление, като първоначално тя е била в размер на 5,00 лева, от април 2009г. е станала 10,00 лева, а от 01.10.2010г. е станала 15,00 лева, като от тази дата кредитодателят е започнал да начислява допълнителна такса извлечение на хартиен носител в размер на 1,00 лев.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 18.01.2013г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 04.02.2013 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява частично основателна.

От представените по делото доказателства безспорно е установено, че страните са били сключили договор за предоставяне на банков кредит. Няма спор , че въззиваемата е изтеглила по- голямата част от договорената сума , както и че не я е върнала( видно от признание в отговора на исковата молба и в последващите изявления на страната). Договорът е бил сключен на 22.06.2005г. и съгласно разпоредбата на чл.4 от същия срокът на изпълнение е бил 24 месеца. Това е основанието за прекратяването на договора и за изискуемостта на непогасените към този момент вземания, съгласно разпоредбата на чл.12 ал.2 от договора. Т.е. непогасените суми по договора за кредит са станали изискуеми по силата на самия договор на 22.06.2007г. Не е било необходимо нито една от страните да извърши каквито и да било формални действия за уведомяване на противната страна за настъпилата изискуемост на вземанията. До този момент вземанията не са били станали изискуеми. Това е и датата спрямо която следва да се прецени дали е изтекъл предвидения в закона давностен срок. Тъй като вземанията по кредита не представляват периодични вземания по смисъла на чл.111 б.”в” от ЗЗД за погасяването им е необходимо да изтече петгодишен срок от датата на която са станали изискуеми. Давностният срок е изтекъл на 22.06.2012г.( тъй като вземаното е станало изискуемо на 22.06.2007 г.). Видно от представеното по делото заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК кредиторът е предприел действия за събиране на вземането си преди изтичане на давностния срок, а именно на 19.03.2012г., като е депозирал пред СлРС заявление за издаване на Заповед за изпълнение.

В този смисъл без значение за основателността на исковата претенция е въпросът кой е извършил погасяване част от задължението на 29.03.2007г. Дали това е била кредитополучателката, дали е била нейната майка или друго лице. Без значение е и въпросът дали майката на въззиваемата К.П. е действала с нейно съгласие или не. Тази вноска е без значение за определяне на изтеклия давностен срок.

Предвид изложеното основателни се явяват претенциите на въззивника  за осъждане на въззиваемата страна да му заплати сумата от 805,79 лева главница по договор за заем от 22.06.2005г. С оглед уважаването на главния иск следва да бъде уважен и акцесорния иск за заплащане на договорна лихва, така както е поискано от взискателя за периода от 01.10.2007г. до 29.02.2012г. в размер на 543,58 лева. Следва да бъде присъдена и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението пред РС – Сливен за издаване на заповед аз изпълнение до окончателното й изплащане.

Основателна е въззивната жалба и по отношение претенциите за заплащане на договорни такси по кредита в размер на 477,00 лева. Видно от клаузите на договора, сключен между страните, чл.5 ал.5 – издателят може да променя едностранно лихвите, таксите и комисионните, приложими по този договор, като измененията  са задължителни за страните. В същата разпоредба е посочено и че всяка промяна се съобщава на картодържателя, чрез отбелязване в месечните извлечения и влиза в сила от датата на издаване на това извлечение. В чл.18 от договора е посочено, че кредитополучателят приема, че извлечението за извършените транзакции съставлява достатъчно доказателство за размера на задълженията му, като неполучаване на извлечение от негова страна не е основание за неизпълнение на задълженията му по договора. Т.е. страните не са договорили задължително лично съобщаване на кредитополучателя на уведомление за дължимите суми, включително и в случаите когато кредитодателят едностранно изменя размера на дължимите такси. Тъй като издателят е задължен да предоставя на картодържателя информация, но само при поискване и същият има право да оспори данните в 30-дневен срок от датата на извлечението, което не е сторено, то въззиваемата следва да заплати цялата сума в размер на 477,00 лева, която видно от заключението на вещото лице е правилно изчислена (предвид настъпилите изменения в размера на напомнителната такса).

С оглед изхода на делото и уважаване на предявените искове изцяло следва да бъдат присъдени деловодни разноски в полза на въззивната страна. Пред първа инстанция ищецът е довнесъл д.т. в размер на 36,53 лева за образуваното гражданско дело. Същият е заплатил и д.т. в размер на 36,53 лева и по повод депозираното заявление за издаване на Заповед за изпълнение. К.П. следва да бъде осъдена да заплати деловодни разноски за първа инстанция в размер на 73,06 лева, платена държавна такса.

Пред въззивната инстанция въззивникът е извършил разноски както следва: заплатена д.т. в размер на 36,53 лева и е заплатена такса за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер на 70,00 лева. С оглед на това въззиваемата П. следва да бъде осъдена да заплати деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 106,53 лева.

Изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд , поради което обжалваното решение следва да бъде отменено.

         По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 1144/09.01.2013г. по гр.д.№ 2434/2012г. по описа на Сливенския районен съд, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Вместо това :

 

ОСЪЖДА К.И.М., ЕГН ********** *** да заплати на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕШЪНЪЛ СЪРВИСИЗ” ЕАД със седалище и адрес на управление гр.С., район Л., п.к. *, бул.”Ч. в.” № * сумата от 1826.37 ( хиляда осемстотин двадесет и шест лева и 37.ст.)лева, представляваща неизплатена главница в размер на 805.79 ( осемстотин и пет лева и 79 ст.) лева, договорна лихва в размер на 543.58 ( петстотин четиридесет и три лева и 58 ст.) лева за периода от 01.10.2007 г. до 29.02.2012 г., такса за обслужване по кредита в размер на 477.00 ( четиристотин седемдесет и седем ) лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 29.03.2012 г. до окончателното изплащане

 

ОСЪЖДА К.И.М., ЕГН ********** *** да заплати на „ТРАНСКАРТ ФАЙНЕШЪНЪЛ СЪРВИСИЗ” ЕАД със седалище и адрес на управление гр.С., район Л., п.к. *, бул.”Ч. в.” № * сумата от 179,59 ( сто седемдесет и девет лева и 59 ст.)лева, от които д.т. за първа инстанция в размер на 73,06 ( седемдесет и три лева и шест ст.)лева, д.т. за въззивната инстанция в размер на 36,53 ( тридесет и шест лева и 53 ст.)лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 70,00 ( седемдесет )лева.

 

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.