Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 121

 

гр. Сливен, 16 .05.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  петнадесети май през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : : МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

при участието на прокурора ………и при секретаря И.К.  , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 195   по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Обжалвано е решение № 470/21.05.2012 г. по гр. д. № 824/2012 г. на Сливенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ЕТ „Хели Стар – Н.Г.” БУЛСТАТ 119547632 , със седалище и адрес на управление: гр. Сливен,  кв. „Българка” 33-В-12, представлявано от Н.Г., че дължи на  Агенция по заетостта БУЛСТАТ 121604974, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”Дондуков” № 3 сумата от 838.48 лв., представляваща неустойка по т. 7.5.2 от сключения между страните договор от 11.07.2007 г. сумата от 174.60 лв. лихва за забава, считано от 28.11.2009 г. до 01.12.2011 г. , законна лихва считано от 02.12.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените съдебни и деловодни разноски в размер на 125 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 5498/05.12.2011 г. по ч.гр.д. №7572/2011 г. на СлРС и е осъден ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски. Обжалвано е и решение №89/29.01.2013 г. по гр. д. № 824/2013 г., с което е допусната поправка на очевидни фактически грешки в решение № 470/21.05.2012 г., като на стр.5 от решението, първи диспозитив, нар. 6 от горе надолу да сечете „ т.7.6  вместо т. 7.5.2”.

Подадени са въззивни жалби от ответника,в които се твърди, че при разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон.

В исковата си молба Агенцията по заетостта е претендирала за заплащане на неустойка, дължима поради непредставяне на отчетни документи в срока по чл. 4 т. 1 от договора, а в с.з. процесуалният представител е заявил, че е допусната техническа грешка и се претендира неустойка по чл. 7 т. 6 от договора. Твърди се, че това изменение на иска и постановеното решение е поставило в невъзможност ответника да се защитава, тъй като не е бил наясно какво претендира ищеца. На второ място се прави възражение, че правото на ищеца да претендира неустойка е погасено поради изтеклата давност и се развиват съображения в тази насока. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъде отхвърлена претенцията.

В срока по чл. 263 от ГПК са постъпили отговори на въззивните жалби, в които се застъпва становището, че те са неоснователни. Развити са подробни съображения относно основателността на претенцията за заплащане на неустойки и относно неоснователността на твърденията за изтеклата погасителна давност. Поради това се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В жалбите и отговорите не са направени нови доказателствени искания.

В с.з.  въззивника, редовно призован, не се явява.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовани,  се явява  пълномощник, който моли да бъде постановен съдебен акт потвърждаващ първоинстанционното решение и претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

        Районният съд правилно и законосъобразно е констатирал, че  е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422 ал.1 и чл. 415 от ГПК, който е предявен след депозираното от ответника в първоинстанционното производство възражение против издадената заповед за изпълнение на парично задължение. Искът е установителен и целта е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо ответницата съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По своя характер това е специален установителен иск и е допустим единствено при условията на депозирано писмено възражение в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК против издадената заповед за изпълнение. В случая са налице всички тези предпоставки, довели до предявяването на иска, разгледан от първоинстанционния съд. За това е следвало да бъде установено съществуването на вземането, за което е подадено заявление. В него, заявлението, ясно е посочено, че за несубсидирания период едноличният търговец не е предоставил документи и съгласно договора дължи неустойка в размер на преведените суми, ведно със законната лихва. Тази неустойка е уговорена в чл.7.6 от договора във вр. с чл.4.4. Именно срещу тази претенция, за която е била издадена за повед за изпълнение е било депозирано възражението на ответника, че не дължи сумите. Поради това наведените в отговора на исковата молба и сега във въззивната жалба твърдения, че с постановеното решение, ответникът е бил поставен в невъзможност да се защитава, тъй като не е бил наясно какво претендира ищеца, се явява изцяло неоснователно. Направеното уточнение на исковата молба, относно относимите от договора клаузи, не води до изменение на предявения иск.

         Неоснователно е и възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност, като на този въпрос е отговорено аргументирано в първоинстанционното решение, поради което настоящата инстанция не счита за необходимо да преповтаря мотивите на районния съд.

 

       

 

 

 

 

 

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски за юрисконсулстко възнаграждение. Съгласно чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. От действащата норма, в сравнение с тази по отменения ГПК, отпаднаха държавните учреждения и общините . В чл.64 ал.5 от ГПК /отм/ беше разписано, че когато делото е решено в полза на държавно учреждение или община, осъденото лице е длъжно да заплати всички задължителни за отделните граждани такси и разноски.  Новата редакция на закона е повлияна от обстоятелството, че юрисконсултите получават трудово възнаграждение за процесуалното си представителство и, за разлика от тези при юридическите лица и едноличните търговци, на тях не следва да им се признава разхода за такова възнаграждение. Поради това и в случая не следва да бъдат присъждани претендираните разноски .

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 470/21.05.2012 г. по гр. д. № 824/2012 г. на Сливенския районен съд, както и решение №89/29.01.2013 г. по гр. д. № 824/2013 г на СлРС.

 

        

         Решението не подлежи на обжалване.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: