Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 08.05.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на осми май през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                            мл. С. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева  въз.гр.д.  N 199 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени от ответницата в първоинстанционното производство, като с едната се атакува решението по отношение исканията за сметки между съделителите по чл. 346 от ГПК, а с другата – решението за разпределяне на имотите по чл. 353 от ГПК.

С оглед вида на производството и предмета на спора, двете въззивни жалби следва да се разгледат общо във въззивната фаза на процеса.

С първоинстанционно решение № 1052/29.11.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС е отхвърлен, като неоснователен и недоказан предявения от А.А.Х. против М.А.Т. иск с правно основание чл. 12 ал. 2 от ЗН за заплащане на сумата 15 000 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в периода от 1971г. – 1977г., изразяващи се в построяване на сгради, сега с идент. 67338.528.309.2  и идент. 67338.528.309.3 и от 1990г., изразяващи се в построяване на сграда с идент. 67338.528.309.4, на стойност 456 лв. и са присъдени разноски по делото.

 С първоинстанционно решение № 584/05.07.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС са  разпределени на основание чл. 353 от ГПК в дял на М.А.Т. еднофамилна жилищна сграда с площ 28 кв.м., с идентификатор 67338.528.309.1, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.5, селскостопанска сграда с площ от 14 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.6, 1/2 ид.ч. от друг вид сграда за обитаване с площ от 13 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.4, 1/2 ид.ч. от подобренията и 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор 67338.528.309 – земя, със стойност на дела 34 850 лв., резпределени са на основание чл. 353 от ГПК в дял на  А.А.Х. еднофамилна жилищна сграда с площ 4 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.2, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 57 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.3, селскостопанска сграда със застроена площ от 9 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.7, 1/2 ид.ч. от друг вид сграда за обитаване с площ от 13 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.4, 1/2 ид.ч. от подобренията и 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор 67338.528.309 – земя, със стойност на дела 24 550 лв., с решение за поправка на ОФГ, неразделна част от това, е осъдена М.Т. да заплати на А.Х. за уравняване на дела й сумата 200 лв., и са присъдени разноски по делото.

С въззивна жалба от 13.12.2012г. ответницата А.А. е обжалвала изцяло решение № 1052/29.11.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС, като твърди, че то е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Заявява, че РС се е мотивирал като избирателно е ползвал събраните в първата фаза на производството доказателствени средства, основал се е само на показанията на свидетелите на ищцата, като не е отчел, че тя е в лоши отношения с тях, а неоснователно не е ценил показанията, депозирани от ангажираните от нея двама свидетели. Развива детайлни съображения за основателността на претенцията й по чл. 12 ал. 2 от ЗН, като представя своето виждане за фактическата обстановка и правните изводи към които тя сочи. Счита, че е безспорно доказано, че тя и съпругът й са давали средства и са участвали в построяването на две от сградите през 1971-77г., които са на стойност 15 000 лв. и през 1990г. – на трета, на стойност 456 лв. и съдът неправилно е отказал да й присъди сумите, които са стойността, с която е допринесла за увеличаване на наследството. Поради това моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло претенциите й. няма направени нови доказателствени искания. Не претендира разноски.

С въззивна жалба от 24.01.2013г. ответницата А.А. е обжалвала изцяло решение № 584/05.07.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС, като твърди, че то е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява, че РС не е посочил в мотивите си по какви причини приема, че тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно, както и, че разпоредбата на чл. 353 от ГПК не намира приложение. Твърди още, че тя е направила искане за възлагане на дял І от заключението на вещото лице, освен това живее в сградата, която й е разпределена, но тя се нуждае от ремонт и това я е мотивирало да поиска да й се предостави първия дял, понеже другата жилищна сграда е в по-добро състояние, макар и кирпичена. Освен това заявява, че ищцата притежава друг имот  и не иска да живее във възложения й, а смята да го събори и построи търговски обект, което би довело до изключителни неудобства за въззивницата. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени това решение като незаконосъобразно и необосновано. Не сочи доказателства, не претендира разноски.

В сроковете по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивните жалби страна е подала писмени отговори на всяка от тях, с които ги оспорва като неоснователни. Развива подробни съображения, като заявява, че по отношеине на претенцията по сметките РС се е опрял на всички събрани доказателства, които правилно са преценени поотделно и в съвкупност, обосновал е констатациите си и правилно е приел, че ответницата и съпругът й не са спомогнали за увеличаване на имуществото на наследодателя, а дори да са извършвали действия да помагат при строежа на посочените сгради, то е било с оглед предстоящото им и продължило почти 30 години обитаване на същите и по този начин наследницата е била възнаградена. По отношение на разпределението на имотите също заявява, че решението на СлРС е правилно и законосъобразно. Той се е мотивирал ясно защо приема наличието на неудобство за теглене на жребий и прилага разпоредбата на чл. 353 от ГПК. Развива аргументация и в тази насока. В обобщение въззиваемата по двете жалби моли въззивния съд да не ги уважава и да потвърди двете атакувани решения. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски по делото.

В същите срокове не са подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивните си жалби и моли съда да ги уважи. Разноски не са претендирани.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивните жалби и моли съда да ги остави без уважение, като неоснователни, поддържа представените отговори на всяка от тях и иска от въззивния съд да потвърди като правилни атакуваните решения.

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок от надлежен субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакуваните актове СлРС, поради което са процесуално допустими.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустими.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху двете първоинстанционни решения, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваните решения са и правилни, поради което следва да бъдат потвърдени.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на всяко от решенията, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Жалбата по отношение на претенцията по сметките по чл. 346 от ГПК е неоснователна и не следва да се уважава.

Въззивният съд напълно споделя изводите на РС във връзка с неоснователността на иска на ответницата по чл. 12 ал. 2 от ЗН за заплащане от страна на другата съделителка – ищцата, на сумата 15 000 лв., представляваща стойността на извършени подобрения в периода от 1971г. – 1977г., изразяващи се в построяване на сгради, сега с идент. 67338.528.309.2  и идент. 67338.528.309.3 и от 1990г., изразяващи се в построяване на сграда с идент. 67338.528.309.4, на стойност 456 лв.   

В тежест на ответницата е било да докаже наличието на положителния елемент на фактическия състав на правната норма на чл. 12 ал. 2 от ЗН, с който се свързва  възможността да поиска стойността на увеличението в пари или имот – да е спомогнала приживе на наследодателите да се увеличи наследството.

Писмени доказателства в тази насока не са представени, твърдението си съделителката-ответница се е домогвала да докаже единствено с гласни доказателствени средства. От ангажираните такива не се установява категорично, еднозначно и несъмнено, тя сама или заедно със съпруга си, да е построила с личен труд през периода 1971г.-77г. сградите с идент. 67338.528.309.2  и идент. 67338.528.309.3, а през 1990г. сграда с идент. 67338.528.309.4, както и да е вложила лични средства /или семейни такива/ за това.  Обратното – от всички показания може да се изведе убедително заключение, че паричните средства за закупуване на материали за постройките са били давани от наследодателя на страните – А.А., както и че той, заедно със съседи и приятели, е извършил и строителните работи, а съпругът на ответницата е помагал в отделни случаи. Дори изявленията на свидетелите, ангажирани от ответницата, че нямат представа кой е давал парите за закупуване на строителните материали, сами по себе си да не установяват, че това е правил бащата на съделителките, то те изобщо не доказват, пряко и недвусмислено, и че средствата са дадени от ответницата и/или нейния съпруг. Такъв извод по подразбиране не може да се направи и от факта, че последният е имал трудови доходи /без уточнен размер/, доколкото влагането им именно в строежа на тези сгради не е доказано по убедителен начин.

Неоснователно е оплакването на въззивницата, че изводите на първоинстанционния съд са необосновани, тъй като той не е ценил  адекватно свидетелските показания, а ги е ползвал избирателно. В мотивите си РС е направил разбор на гласните доказателствени средства, като ясно е изложил съображения на кои свидетели дава вяра и защо, отчел е роднинските им връзки със страните, възрастта им по време на настъпване на фактите, за които са разпитвани, евентуалната им заинтересуваност или пристрастие, както и тежестта на показанията им спрямо тази на писмени документи относно конкретен факт. Освен това, показанията на свидетелите и на двете страни са в съзвучие относно съществените обстоятелства, които съдът следва да установи, във връзка с претенцията по чл. 12 от ЗН – дали точно ответницата, респективно съпругът й, са спомогнали за увеличаване на имуществото на наследодателите – с пари или труд, а не дали средствата е дал наследодателят А.А. или конкретно трето лице. От значение за спора е единствено участието на ответницата, каквото не се доказа неопровержимо и чрез показанията на ангажираните от нея свидетели.

Независимо от това, дори да се счете за дискутируем този въпрос, в случая не е налице въведената от правната норма отрицателна предпоставка за уважаване на иска по чл. 12 ал. 2 от ЗН – претендиращият  наследник да не е бил възнаграден по друг начин. Недвусмислено е доказано отсъствието й, което самостоятелно блокира възможността за търсене стойността на увеличението от страна на ответницата-съделителка. Доколкото тя и съпругът й са участвали в построяването на описаните сгради, това е било свързано с ползването на същите само и единствено от тях. Несъмнено е доказано, че от изграждането им в тях са живели само ответницата и нейният съпруг, ползвали са ги и са извършвали за себе си само действия по поддръжката им, за около 30 годишен период. В съответствие с последователната и препотвърдената практика на ВКС, решаващият съд правилно е приел, че това представлява такова възнаграждение по смисъла на разпоредбата на л. 12 ал. 2 от ЗН, тоест – ответницата фактически е била възмездена „по друг начин”, с оглед евентуалното увеличаване на наследството на наследодателите на страните.

По тези съображения предявеният от нея иск по чл. 12 ал. 2 от ЗН е недоказан и неоснователен, и следва да бъде отхвърлен.

Като е стигнал до идентични правни изводи районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Въззивната жалба против него е неоснователна и не следва да се уважава, а атакуваният акт следва да бъде потвърден.

Жалбата по отношение на решението за разпределението на дяловете по чл. 353 от ГПК също е неоснователна и не следва да се уважава.

Аргументът на въззивницата, с който тя обосновава оплакването си, се състои в това, че макар да живее в имота, който й е предоставен в дял, той се нуждаел от ремонт, поради което тя желаела да й се възложи другия, който бил в по-добро състояние. Другата съделителка - ищцата нямала намерение да живее в разпределения й имот, а щяла да построи търговски обект на мястото му, което щяло да доведе до затруднения за ответницата. Твърди, че разпоредбата на чл. 353 от ГПК няма приложение.

Въззивният съд намира тези съображения за несъстоятелни. От една страна ответницата не е направила изрично искане във фазата по извършване на делбата да й се предостави дял І по заключението на вещото лице, неизменно е претендирала да й се възложи целият имот. Освен това, с оглед броя на съделителите и имотите, възможността да се разпределят в дялове на почти еднаква стойност, които да изпълнят целта на закона всеки от участниците в делбата да получи дял от имота в натура, както и това, че ответницата живее и ползва имотите, съставляващи единия дял, съдът правилно е преценил, че не се налага теглене на жребий. Конкретните обстоятелства, които са категорично изяснени в хода на производството, както по допускане, така и по извършване на делбата, сочат, че тегленето на жребий е неудобно и приложение може да намери разпоредбата на чл. 353 от ГПК, като съдът сам разпредели имотите. Неудобството се изразява именно в това, че при разпределение на принципа на случайността, в дял на ответницата може да попаднат не имотите, в които тя живее и ползва от 30 г., и да й се наложи да напусне дома си, съответно – да преустройва в такъв друг, необитаван имот. При това положение, и след като тя не е изразила надлежно воля за възлагане на дял І – тя е претендирала възлагане на целия имот, първоинстанционният съд правилно е съобразил всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към евентуалния способ за извършване на делбата и правилно е преценил, че следва да приложи нормата на чл. 353 от ГПК. Съображенията си е изложил ясно в мотивировъчната част на решението си. Що се отнася до доводите на въззивницата относно евентуалните бъдещи планове на другата съделителка за имота, поставен й в дял, настоящата инстанция счита, че те не подлежат на съдебен контрол, неотносими са към спора и не следва да се коментират, понеже по никакъв начин не могат да повлияят върху крайните правни изводи.

Поради това въззивният съд намира, че и тази жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а атакуваното с нея решение – да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени. За тази инстанция въззиваемата не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                       

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 1052/29.11.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 584/05.07.2012г. по гр.д. № 2511/09г. на СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: