Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 131

 

гр. Сливен, 22.05.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

 

при участието на прокурора ………и при секретаря П.С. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 200    по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решене № 118/25.02.2013 г. по гр. д. № 8413/2011 г. на Сливенския районен съд, с което  е осъдена Прокуратурата на РБългария да заплати на С.К.П. ЕГН  ********** ****-*, сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ ведно със законната лихва, считано от 27.07.2010 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото, като искът до пълния размер е отхвърлен като неоснователен и  недоказан.

Постъпила е въззивна жалба от представителя на Прокуратурата на РБългария, в която се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. В случая не са събрани доказателства, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство. Развиват се съображения, свързани с представените по делото доказателства в тази насока и се прави разбор и на  показанията на свидетелите. Отговорността на държавата е за вреди, които са само пряка и непосредствена последица от неправомерните действия на правозащитните органи и ако такива действия не са били налице, не би настъпил и противоправния резултат. В случая обаче заболяването на ищеца е генетично, което се е развило независимо от воденото наказателно производство. На второ място се прави възражение, че присъденото обезщетение е в твърде завишен размер и несъответства на тежестта на повдигнатото обвинение, което е за леко наказуемо престъпление, за което законът предвижда налагане на административно наказание. Спрямо ищеца не са били прилагани мерки на процесуална принуда и му е била наложена най-леката мярка за неотклонение „Подписка”. Сочи се, че трайната съдебна практика за подобни случаи определя обезщетение в размер под 500лв.  Освен това в случая е налице и хипотезата на чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ, който довод съдът неправилно е отхвърлил. Поведението на ищеца е станало причина за образуване на наказателното производство и поради това съдът следва да го отчете. На последно място се сочи,че не е налице влязла в сила присъда и съгласно чл. 300 от ГПК единствено присъдата, като акт на наказателния съд, обвързва гражданския по въпросите относно вината, както и относно противоправността на деянието. Поради изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да бъде отменено първоинстанционното и да бъде постановено ново, с което да бъдат оставени без уважение предявените искове. Евентуално: ако въззивният съд прецени, че искът за претърпени неимуществени вреди е основателен, се моли присъденото обезщетение да бъде уважено до размер от  под 500 лв.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тя е неоснователна.Сочи се , че оплакването за неправилност на постановеното решение, свързано с необоснованост, е неоснователно. Прави се разбор на доказателствата по делото и на заключението на вещото лице. На второ място се сочи, че липсват доказателства за момента на възникване на заболяването на ищеца преди официалната регистрация. Поради това следва да бъде прието, че това заболяване е възникнало в хода на воденото наказателно производство. Размерът на присъденото обезщетение е съобразен с практиката на съдилищата по сходни дела. Прави се възражение, че е недопустимо съдът да обсъжда мотивите на съда, свързани с наказателното производство. От събраните по делото доказателства не би могло да се направи извод, че ищецът е отговорен за започналото срещу него наказателно производство. Поради това се иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В с.з.  за въззивника, редовно призован, се явява представител, който поддържа подадената жалба и развива съображения за правомерността на действията на прокуратурата.

В с.з. въззиваемия се явява лично и чрез пълномощник, моли да бъде постановен съдебен акт потвърждаващ първоинстанционното решение и претендира разноски за тази инстанция.

 

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска.

        На първо място във въззивната жалба се прави възражение , че в случая няма доказателства ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство.  Акцентирано е най-вече върху здравословното състояние на ищеца. Безспорно е обаче, че е налице влошаване на здравословното му състояние и това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че той е бил поставен в една стресова ситуация, свързана с разследването. По делото са събрани многобройни доказателства относно здравословното състояние на ищеца и районният съд подробно ги е обсъдил, поради което в случая не следва да се преповтарят.  Следва само да се посочи, че едно от тежките заболявания е било констатирано на 22.06.2010 г., като тази дата не може с категоричност да бъде приета за възникване на това заболяване, което с оглед на характера му е започнало в един по-ранен период. Върху това състояние несъмнено влияние имат и притесненията, които  ищецът е търпял във връзка с наказателното производство.  Така жалбата в тази част се явява неоснователна.

        На второ място се сочи, че  уваженият иск е в твърде завишен размер. Това възражение също е неоснователно, касае се за наказателно производство, което е продължило общо над 2 години и в случая е без значение обстоятелството, че прокурорът е внесъл постановление, с което обвиняемият да бъде освободен от наказателна отговорност, като му бъде наложено административно наказание. Така или иначе срещу ищеца е било водено досъдебно производство, а и съдебно такова протекло в  първа и въззивна инстанция. Спрямо него е била взета мярка за процесуална принуда, макар и най-лека и това продължило в срок , който не е кратък. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът се е съобразил с всички обстоятелства, които подробно е установил. Касае се за сравнително продължително наказателно производство и то за леко престъпление, което обаче е довело до значителни душевни страдания, придружени и с физически, вследствие на влошеното здравословно състояние.  Поради това присъденото обезщетение за неимуществени вреди отговаря на принципите на справедливостта.

   Неоснователен е поддържаният довод, че в случая е било постановено решение, което няма задължителната сила на присъдата съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 413 от НПК обаче влезлите в сила присъди, решения, определения и разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието; . виновен ли е деецът; . наказуемо ли е деянието. Разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете на районния съд по глави двадесет и осма и двадесет и девета.

        В жалбата е направено възражение и че ищецът е имал поведение, което е станало причина за водене срещу него на наказателно производство, поради което съдът в случая е следвало да приложи разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от ЗОДОВ. Това възражение също се явява  неоснователно.  Налице е влязло в сила решение, с което обвиняемият – ищец е бил оправдан по повдигнатото обвинение. След като прокуратурата е образувала досъдебно производство, разследвала го е и е поддържала обвинението пред две инстанции, не може да се приеме, че ищецът с поведението си  е станал причина за воденото производство. Очевидно е, че от самото начало той е съдействал за изясняване на релевантните обстоятелства, касаещи повдигнатото му обвинение. Изразил е позицията си, че не се признава за виновен и същевременно разпитан в качеството на свидетел, е дал подробни обяснения, които да послужат на разследващите органи като насока за събирането както на  обвинителни, така и на оневинителни доказателства.  поради това не може да се приеме, че направените възражения от страна на  въззивния жалбоподател са основателни.

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъждани в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 118/25.02.2013 г. по гр. д. № 8413/2011 г. на Сливенския районен съд.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С.К.П. ЕГН  ********** ****-*, сумата от 300/триста/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

        

         Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му пред ВКС на РБ.

                 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: