Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е  № 139

 

гр.Сливен,  21.06.2013 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение , в съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

 

При секретаря П.С., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 212 по описа за 2013 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Образувано е по въззивна жалба на П.И.К., ЕГН ********** *** против решение № 889/21.01.2013 г. по гр.д. № 2/2012 г. по описа на РС – Сливен, , с което въззивникът П.К. е осъден да заплати на „Соледад – България” ЕООД  сумата от 20 000 лв., представляваща невърнат паричен заем, предоставен на въззивника К.  от  цедента Д.А.П. на 06.08.2010 г. и 13.09.2010 г.,  ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба  03.01.2012 г. до окончателното изплащане.

С обжалваното решение  въззивникът е осъден да заплати и деловодни  разноски на въззиваемата страна в размер на 1 525 лв., както и 40 лв. д. т. по с/ка на СлРС.

Решението е обжалвано изцяло като е посочено, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Страната твърди, че приетата за установена  от съда фактическа обстановка е непълна,  не кореспондира с действителните факти и обстоятелства и съдържа противоречиви фактически констатации, което е довело до неправилно прилагане на материалния закон.Посочено е, че при изграждане на фактическата обстановка, съдът е допуснал груби нарушения на процесуалните разпоредби като на първо място в противоречие с разпоредбата на чл. 164 ал. 1 т. 2 от ГПК е изградил констатация за наличието на договор за заем  като е взел предвид показания на свид.П., което е недопустимо. От друга страна  е посочено, че неправомерно съдът  е допуснал събиране по делото на писмен показания на Д. П. обективирани в заявление вх.№ 21817/2012 г. Посочено е, че неправилно съдът е приел, че е установен поводът, по който са направени двата банкови превода, като е възприел посоченото във вносната бележка, а именно, че се касае за заем.  С оглед на изложеното страната сочи, че съдът неправилно е приел, че се касае за договор за заем, сключен между П.К. и Д. П.. От друга страна е посочено, че неправилно съдът е преценил събраните доказателства относно наличието на трудови правоотношения между К. и П. във връзка с управлението на свинеферма  в зърно-база  „Шабла” АД и поради което неправилно било прието, че липсва и основание за получаване на възнаграждение в размер на 20 000 лв., което да е осъществено с двете преводни нареждания от 06.08.2010 г. и 13 .09.2010 г. На последно място е посочено, че не е спазена процедурата по чл. 47 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, поради което ищецът не бил активно легитимиран да претендира сумата от 20000лв. Моли се обжалваното решение да бъде отменено като  незаконосъобразно, а предявените искове бъдат отхвърлени като неоснователни  и недоказани.

В законния срок е депозиран отговор  от въззиваемата страна, с който  въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че  първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Твърди се, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено от една страна наличието на съгласие за договор за заем и от друга - самият факт на предоставяне на договорената за заем сума. По отношение на направените твърдения за неспазена процедура по чл. 47  ал. 1 и 3 от ГПК се твърди, че същото е неоснователно и процедурата е била редовно осъществена. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Няма направено искане за присъждане на деловодни разноски.

В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, се явява лично и с адв. Константинов, който поддържа въззивната жалба на основанията, изложени в нея и моли обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно, а предявените от въззивааемата страна искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Въззиваемата страна в съдебно заседание се представлява от адв. Пенчев, който моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и да бъдат присъдени деловодни разноски.

Пред въззивната инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

         След преценка на събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни изводи:

Депозираната въззивна жалба е допустима с оглед подаването в срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт, а разгледана по същество се явява неоснователна.

На първо място следва да се отбележи, че въззиваемата страна „Соледад България” ЕООД е активно легитимирана да предяви искови претенции по отношение на вземанията, които Д. Огнемиров П. е имал спрямо П.И.К.. От представените по делото доказателства е видно, че на  01.10.2010 г. е бил сключен договор за прехвърляне на вземане, с което Д. П., в качеството на цедент, е прехвърлил вземанията си по отношение на П.К., произтичащи от предоставени парични суми, преведени с банкови бордера на 06.08.2010 г. и 13.09.2010 г. на въззиваемото дружество в качеството на цесионер. Длъжникът К. е бил надлежно уведомен за извършената цесия с връчване на книжата от нотариус К. по реда на чл. 47 ал.5 вр. ал.1 от ГПК.

Ищецът е бил предявил в условията на евентуалност два иска. Първият е за осъждане на въззивника К. да му заплати сумата от 20 000 лв., като дадена в заем, а вторият за осъждане на К. за връщане на сумата от 20 0000 лв. с която се е обогатил неоснователно. Бил е предявен иск и за заплащане на законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

По предявеният иск по чл. 240 ал.1 от ЗЗД за връщане на дадената сума от 20 000 лв. в заем, съдът намира същият за неоснователен, поради следните съображения:

Съгласно разп.на чл. 240 ал1. от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума. Договорът за заем е реален, като предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката. Договорът се смята за сключен в момента, в който се предаде взетата сума. Но в същото време, за да се приеме, че е налице договор именно за заем, не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а е необходимо да се докаже, че заемателят се е съгласил да върне взетата сума. Законодателят не е предвидил задължителна форма на договора и в този смисъл двете договарящи страни е достатъчно да постигнат съгласие едната да заеме паричните средства, а другата да ги върне. Но е необходима писмена форма на договора, за да се докаже сключването на такъв договор за заем над 5 000 лв., тъй  като съгласно разп.на чл. 164 ал.1 т.3 от ГПК не е допустимо разпит на свидетели, ако показанията им се отнасят за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв.

В настоящият случай по делото са представени два бр. вносни бележки, с които Д. П. е превел на П.К. на два пъти сумата по 10 000 лева. Във вносните бележки е отбелязано основание за внасяне на сумата „заем”. Тези писмени доказателства свидетелстват за това, че е направен превод по сметката на К. от Д. П.. Те обаче не могат да установят, че основанието за внасяне и превеждане на парите е именно наличието на договор за заем. По делото няма събрани доказателства, че между страните е било постигнато съгласие Д. П. да даде в заем на П.К. сумата от 20 000 лв. и той да я върне.

Следва да се отбележи, че представеното пред първоинстанционното дело „заявление” от Д. П. не може да бъде кредитирано относно твърденията, изложени в него. Съгласно разп.на чл. 163 ал.1 от ГПК свидетелят дава показания пред съда, като при изключително важни причини, същият може да бъде разпитан и преди определения за заседанието ден, както и извън помещението на съда /чл. 163, ал.2 от ГПК/. Тези обяснения, които са дадени от Д. П. нямат характер на свидетелски показания, поради което съдът не следва да ги кредитира изцяло.

От друга страна по делото е разпитан свид. Ш., който посочва, че му станал известен договор за заем между П. и К. от 2010 г., но същият не е присъствал на разговор между страните и няма лични впечатления от постигане на съгласие на двете страни за даване в заем на определена сума и за връщането й.

С оглед гореизложеното съдът намира, че предявеният иск по чл. 240 ал.1 от ЗЗД се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен, тъй като същият е бил уважен от първоинстанционния съд, то решението в тази част следва да бъде отменено.

С исковата молба е бил предявен и иск по чл. 55 ал.1 предл. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 20 000 лв. от П.К., получена без правно основание. По така предявеният иск ищецът е следвало да докаже факта на разместване на имуществените блага от страна на Д. П. към П.К.. Ответникът по иска е следвало да докаже, че е било налице основание, заради което да е получил дадените му имуществени блага. В отговора на исковата молба ответникът твърди, че е получил сумата от 20 000 лв., като част от дължимото му възнаграждение за това, че за периода от 01.12.2006 г. до 10.09.2010 г. П.К. е управлявал свинефермата на „Зърнобаза Шабла” АД гр. София, находяща се в местността „Шейкерджата” в землището на гр. Сливен, като управлението било извършвано по изрично пълномощие на изпълнителния директор на „Зърнобаза Шабла” АД – Д. Огнемиров П., като уговорката между възложителя П. и изпълнителя К. е била П. да заплаща на К. месечно възнаграждение в размер на 3000 лв.

По делото е безспорно доказано, че е налице банков превод в общ размер на 20 000 лв. от П. на К..

За да докаже своето твърдение за наличие на правно основание за получаване на преведената му сума в размер на 20 000 лв. К. е представил редица писмени документи /договор за наем от 1.12.2006 г., сключен между „Зърнобаза Шабла” АД и „Агрохолдинг” АД Пловдив, договор за встъпване в дълг от 09.09.2010 г., сключен между „ТОП МИКС” ООД, „Зърнобаза Шабла” АД и „БУЛ ГРАНИ” ЕООД, гр. София, пълномощно от Владимир Бараков за П.К., нотариално заверено на 07.09.2010 г., пълномощно от Дончев за К./, от които е видно, че действително П.К. в определени случаи е  действал като пълномощник на „Зърнобаза Шабла” АД. В подкрепа на такива действия са и свидетелските показания на разпитаните по делото А. и К., които също сочат, че П.К. е извършил действия по покупко-продажби на фураж, храна за свинекомплекса, който е бил обект на „Зърнобаза Шабла” АД.

Посочените по-горе доказателства обаче не доказват, че получените 20 000 лв. са именно за заплащане на извършени от страна на П.К. услуги по управлението на свинекомплекса в землището на гр. Сливен. За договорите за наем и за цесия К. разполага с изрични пълномощни, в които няма уговорено възнаграждение между страните. Ответникът не е доказал, че се намирал в някакви трудови правоотношения с праводателя на ищеца, по  които му се дължи заплащане на трудово възнаграждение. Не е доказал и наличието на договор за управление или на търговски договор за представителство, по който страните да са се споразумели за размера на дължимото възнаграждение, за сроковете, в които то следва да се изплаща и т.н. Без да се установи уговорения размер за заплащане на дължимото възнаграждение за дейностите, извършвани от К. в интерес на ”Зърнобаза Шабла” АД, без да се установи срока в който е следвало да се заплаща възнаграждението, без да се установи дали някаква част от него е била заплащана, не може да се приеме, че получената сума в размер на 20 000 лв., с които К. се е обогатил, представлява именно част от дължимото му възнаграждение.

С оглед гореизложеното съдът намира, че предявеният иск по чл. 55 ал.1 предл. 1 от ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Тъй като, макар да се отменя първоинстанционното решение по отношение на уважения иск по чл. 240 ал.1 от ЗЗД, то с оглед на уважаване на евентуално предявения иск по чл. 55 ал.1 предл. 1 от ЗЗД, следва да бъде потвърдено първоинстанционното решение по отношение на присъдената законна лихва върху главницата от 20 000 лв. от датата на подаване на исковата молба 03.01.2012 г. до окончателното изплащане, както и присъдените деловодни разноски в размер на 1525 лв.

С оглед изхода на въззивното производство в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени деловодни разноски. При извършване на справка по делото се установи, че въззиваемата страна не е доказала деловодни разноски за въззивна инстанция, поради което такива няма да бъдат присъдени.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ОТМЕНЯ решение № 889/21.01.2013 г. по гр.д. № 2/2012 г. по описа на Сливенския районен съд в частта,с която П.И.К. ЕГН ********** *** е осъден да заплати на „СОЛЕДАД БЪЛГАРИЯ” ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С. 1407, община С., район Л., ул. „Д. Х.” № *-*, сумата от 20 000 /двадесет хиляди лева/ лв., представляваща невърнат паричен заем, предоставен на П.И.К. от цедента Д. Огнемиров П. на 06.08.2010 г.- и 13.09.2010 г. като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

         Вместо това ПОСТАНОВИ:

 

 

         ОСЪЖДА П.И.К. ЕГН ********** *** да заплати на „СОЛЕДАД БЪЛГАРИЯ” ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С. 1407, община С., район Л., ул. „Д. Х.” № *-*, сумата от 20 000 /двадесет хиляди лева/ лв., получена без правно основание на 06.08.2010 г.- и 13.09.2010 г. от цедента Д. Огнемиров П..

 

         В останалата част ПОТВЪРЖДАВА решението като правилно и законосъобразно.

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на Р България.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                  2.