Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  129

 

гр. Сливен, 22.05.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и втори май през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С.,  като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 216  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 27/15.02.2013г. по гр.д. № 124/12г.на СлРС, с което е осъдена З.Х.Р., в качеството й на поръчител по договор за банков кредит № LD0724301047 да заплати на „ОББ” АД, гр. София, сумите – главница в размер на 5787, 53 лв., ведно със законовата лихва върху нея от 05.05.2011г. до окончателното изплащане, договорна лихва за периода от 15.10.2010г. до 04.04.2011г. в размер на 215, 70 лв., наказателна лихва за просрочени главници за периода от 15.10.2010г. до 04.05.2011г. в размер на 36, 83 лв. и разноски в размер на 506, 24 лв., като е присъдил и разноски по делото в полза на ищеца в размер на 949 лв.

Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение, като твърди, че то е незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че съгласно разпоредбата на чл. 147 от ЗЗД тя, като поръчител, остава задължена след падежа на вземането, ако кредиторът е предявил иск срещу длъжника в течение на 6 месеца от падежа, а съдът не е съобразил от събраните доказателства, че съгласно чл. 14 ал. 2 т. 2 от договора за кредит, банката има право да прекрати едностранно договора без предизвестие, респективно да обяви кредита за предстрочно изискуем, без да е необходимо конкретно писмено волеизявление в тази насока. Поради това съдът неправилно е определил и началния момент, от който започва да тече шестмесечният преклузивен срок. Твърди, че с възникване на правото на банката да прекрати договора и да обяви кредита за предсрочно изискуем, за нея възниква и правото да предяви претенциите си по исков ред. Подчертава, че нормата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД изисква предявяване на иск, а не предприемане на каквито и да е други действия от страна на кредитора, включително и искане за допускане на принудително изпълнение по реда на заповедното производство. Развива детайлни съображения във връзка с волята на законодателя и тълкуването на тази разпоредба. Заявява, че банката е започнала да начислява наказателна лихва върху цялата неизплатена главница от 15.10.2010г., а не само върху неплатената вноска, което представлявало фактическо обявяване на предстрочна изискуемост на кредита от страна на банката. Също така твърди, че в договора за кредит е предвидено и че задължението на поръчителите става предсрочно изискуемо незабавно при предсрочна изискуемост на дълга по кредита, което е станало на 15.10.2010г. и нейното е отпаднало към 15.04.2011г. Твърди, че в производството по никакъв начин не са предявени искове срещу длъжника – ЕТ и съдът неправилно е счел, че отговорността на поръчителя следва да се ангажира, въпреки, че срокът е изтекъл.

Освен това заявява, че  неправилно е присъдена и сумата от 506, 24 лв. разноски по заповедното производство, въпреки, че с влязло в сила определение СлОС е отменил по отношение на нея издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, включително и по отношение на разноските.

С оглед изложеното, моли  въззивния съд да отмени изцяло  атакуваното решение и постанови ново, с което отхвърли всички предявени искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени никакви доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата, заявява, че изложените в нея твърдения са неоснователни и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага подробни контрааргументи срещу доводите на въззивницата относно началния момент от който започва да тече срока по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, като твърди, че в случая той съвпада с момента на подаване на заявлението по чл. 418 от ГПК. Счита, че атакуваното решение не страда от дефекти, РС е събрал достатъчно годни и относими доказателства, формирал е правилна фактическа обстановка, която е привел към приложимите правни норми и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Моли тази инстанция да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не е направена претенция за разноски за въззивното производство.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна и поддържа депозирания отговор. Заявява, че счита атакуваното решение за правилно и законосъобразно, поради което моли въззивния съд да го потвърди. Не претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд

Въззивният състав споделя в голямата им част и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Въззивницата – ответница пред РС, изобщо не е оспорвала размера на задълженията и начина на формирането им, /относно които ищецът е представил писмени доказателствени средства/, а само тяхната дължимост.

Ключовият аргумент на въззивницата, с който  атакува първоинстанционното решение, е свързан със семантичното тълкуване на разпоредбата на чл. 147 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД по отношение на условието кредиторът да „е предявил иск”. Въззивницата отрича това да може да се извърши по реда на заповедното производство.

На второ място счита, че неправилно е определен началният момент на изискуемост на кредита.

Освен това заявява, че необосновано са присъдени и разноските по заповедното производство в размер на 506, 24 лв., с оглед отмяната на заповедта за незабавно изпълнение по отношение на нея.

Настоящият въззивен състав намира изложените по съществото доводи за частично неоснователни.

Разпоредбата на чл. 147 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД прогласява, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.

Настоящият случай, приведен към тази норма, показва съвпадение с изискванията на закона.

Само по себе си паричното задължение на въззивницата – ответница в първоинстанционното производство, произтича от договора за поръчителство, инкорпориран в договора за банков кредит, сключен между ищеца и трето лице, при условията, приети в него. Доколкото главното задължено лице е кредитополучателят, с разпоредбата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД се регламентира своеобразна защита на поръчителя, чието задължение има акцесорен характер, и осъществяването му е поставено в зависимост от бездействие на кредитора по отношение на главния длъжник за определен период от време. Така, за да се прецени дали такова е налице и отговорността на поръчителя е отпаднала, следва да се определи дали е започнал да тече регламентираният от закона срок, от кой момент, и дали в неговите рамки кредиторът е извършил предвиденото правно действие.

Според разпоредбата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, 6-месечният срок започва да тече „от падежа” на главното задължение, тоест – от момента на неговата изискуемост. В конкретния случай е безспорно установено, че такава настъпва, по силата на чл. 14 ал. 1 от Договора за банков кредит, при наличието на няколко, изчерпателно изброени в седем точки, условия, но това не става автоматично – в момента на настъпването на някое от тях. Изрично страните са уговорили, че кредитът, ведно с лихвите и разноските в пълен размер, може да бъде обявен от банката за предсрочно изискуем. Тоест – от волята на кредитодателя зависи дали ще упражни и кога, това свое право.

Така е установено, че само с факта на неплащане на една или повече вноски с настъпил падеж, без упражнено от страна на банката на правомощието да направи кредита предсрочно изискуем, такава предсрочна изискуемост не е настъпила.

Никакво отношение към този въпрос няма разпоредбата на чл. 14 ал. 2 т. 2 от договора, на която се позовава въззивницата, и която регламентира едностранно прекратяване без предизвестие на договора за кредит. Това отново е възложено на дискресията на кредитодателя – „банката има право по свой избор и преценка да” прекрати едностранно договора, като визираното „без предизвестие” няма касателство с изискуемостта на задължението в неговата цялост, а само с преустановяване действието на договора занапред. Начисляването на наказателната лихва върху неиздължената част от кредита, нито замества, нито може да се приравни на изявление за обявяване предсрочната изискуемост на дълга, както и на такова за прекратяване на договора..

Когато е констатирала наличието на предпоставки по чл. 14 ал. 1 от договора за кредит, банката е подала на 05.05.2011г. заявление по чл. 417 от ГПК пред СлРС за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист солидарно против главния длъжник и поръчителя /въззивницата/. Едва с това си действие, съгласно еднозначната и препотвърдена практика на ВКС, банката-кредитор е упражнила правомощието си да направи кредита предсрочно изискуем и от този момент започва да тече шест-месечният срок, в който тя трябва да предяви иск срещу длъжника, тъй като в този момент е настъпил „падежът” на задължението по смисъла на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД.

По този начин, обаче, кредиторът, подавайки заявлението по чл. 417 от ГПК, едновременно е и изпълнил изискването за предявяване на иск против длъжника, срещу когото е поискано, наред с поръчителя, издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Поради това не може да се приеме, че е прекратено поръчителството поради бездействие на кредитора по договора след падежа, както регламентира нормата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд не споделя схващането на въззивницата, че това действие не представлява предявяване на иск, както ясно следва от тълкуването на текста. Действително има редакционно несъответствие между разпоредбата на ЗЗД и нормите на ГПК, което е резултат на въвеждането за пръв път на механизма на заповедното производство с приемането на нов процесуален закон, в сила от 2008г. Това, обаче, не представлява нито логическо, нито правно противоречие или привидна колизия между нормите, тъй като,  именно чрез систематичното и смисловото им тълкуване, се налага категоричното заключение, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК може да се приравни по ефект на предявяването на иск. Съгласно разпоредбата на чл. 422 ал. 1 от ГПК „искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”. Законът е уредил няколко възможни хипотези на развиване на заповедното производство, като при едната от тях длъжникът може, чрез бездействие, да се съгласи с наличието на паричното си задължение и неговата дължимост, което устройва кредитора и не се налага провеждане на исково производство. Същевременно законодателят е осигурил на длъжника и способи за защита, като чрез възражение той може да инициира провеждане на исково производство, и когато кредиторът предяви иск за съществуването на вземането си, правната норма е постановила императивно, че искът се счита за предявен от момента на подаването на заявлението. Тоест – фактическото предявяване на иска е поставено в зависимост от едно дилаторно условие – подаване на възражение от длъжника, кредиторът не може да изпревари този момент и да предяви иска си. Но, доколкото в редица случаи датата на предявяване на един иск е от значение за възникването, упражняването или погасяването на други субективни или процесуални права, законодателят е приравнил по значение момента на подаване на заявление с този на подаване на искова молба, доколкото правото за това съществува за кредитора в латентно състояние. Следва да се посочи и, че кредиторът по никакъв начин не може да бъде задължен да търси всяко свое парично вземане непременно чрез исково производство, щом за него са налице условията за осъществяването му по облекчения ред на заповедното производство. Не може да се ограничи или предопредели правото на банката на избор на способ за защита, за да се изпълни буквално изискването по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД чрез стеснително и изолирано тълкуване на волята на законодателя.

В подкрепа на това виждане е и практиката на ВКС и съдилищата /Опр. № 59/18.01.2013г. ч.т.д.№ 737/12г. І т.о./, които, по същия аргумент, отказват да издадат заповед за изпълнение на банка против поръчител, ако заявлението е подадено след изтичане на 6-месечен срок от датата, на която вземането е станало изискуемо, ако в договора е предвидено автоматично настъпване на изискуемостта при осъществяване на определен юридически факт.

Неоснователно е и възражението, че понеже в чл. 10 т. 1.4 от договора за кредит е посочено, че задължението на поръчителя става изискуемо незабавно при предсрочна изискуемост на дълга по кредита, това е станало на 15.10.2010г., когато банката е започнвала да начислява наказателна лихва върху целия неиздължен кредит. С тази разпоредба „незабавната изискуемост” на задължението на поръчителя е поставено в пряка зависимост от предсрочната изискуемост на дълга по кредита, а тя, както вече бе описано по-горе, настъпва  когато банката упражни договорното си правомощие и доведе до знанието на длъжника волята си.

С оглед всичко изложено въззивният съд счита, че ищецът е спазил условията на цитираната разпоредба както относно срока, така и относно правното действие, и по този начин е осигурил активността на отговорността на поръчителя по договора за банков кредит.

В този смисъл може да се посочи, че съдът не е следвало да отменя разпореждането за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение в частта, касаеща поръчителя /ответницата в настоящото производство/, тъй като в действителност е било изпълнено изискването на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, но това определение е влязло в сила. Тъй като, обаче, то не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия спор, то и не прегражда пътя на защита чрез осъдителен иск, избран от ищеца. В това производство той може отново да установява правопораждащите факти и обстоятелствата, върху които поставя основателността на претенцията си.

Независимо, че по отношение на главния длъжник заповедта за незабавно изпълнение на парично задължение е влязла в сила, няма пречка ищецът да предяви настоящия осъдителен иск против поръчителя, тъй като, макар и солидарна с тази на длъжника по договора за кредит, източникът на неговата отговорност е  друго, акцесорно правоотношение – по договора за поръчителство. Ищецът не може да бъде лишен от правото на иск в отделно производство, с оглед изложеното по-горе относно отмяната на издадената заповед спрямо ответницата. Дори, евентуално,  да се стигне /въпреки задължението за уведомяване/ до недобросъвестно събиране от страна на кредитора на вземането и от главния длъжник, и от поръчителя, след като по отношение на тях ще има два отделни изпълнителни титула, доколкото във всеки от тях е посочено точно основанието, от което произтича задължението му, ответницата ще разполага с възможността да търси връщане на даденото от нея без или на отпаднало основание по реда на чл. 55 ал. 1 от ГПК, ако се установи, че с плащането от страна на длъжника нейната отговорност е погасена.  В случай, че кредиторът се удовлетвори единствено или отчасти от нея, тя пък разполага с обратен иск против главния длъжник.

Поради всичко изложено дотук, настоящият състав счита, че исковете за присъждане на главница, законова лихва върху нея, договорна лихва и наказателна лихва, така, както са предявени и индивидуализирани по период и размер /с оглед и надлежно допуснатото в хода на процеса изменение на вида на търсената защита, чрез преминаване от установителен към осъдителен иск/,, са основателни и следва да бъдат уважени.

Като е стигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено по отношение на тази част от исковите претенции.

Що се отнася до оплакването на въззивницата за осъждането й да заплати разноските по заповедното производство, въззивният съд го намира за основателно. Това определение на СлОС, с което е отменено разпореждането за издаване против нея на заповед за незабавно изпълнение за сумата по заявлението и за разноските по частното дело, е влязло в сила, поради което няма законово основание за присъждането на последните в производството по предявения осъдителен иск.

Както бе изложено по-горе, основанието за присъждане на останалите суми е конкретно материално правоотношение, а не процесуално такова и с настоящото решение не се осъществява инстанционен контрол спрямо определението на СлОС по заповедното производство.

В тази част първоинстанционното решение следва да се отмени и вместо това да се постанови ново, с което искът бъде отхвърлен за тази сума.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се разпредели съразмерно на уважената и отхвърлената част от жалбата, като въззиваемото дружество заплати на въззивницата разноски в размер на 10, 98 лв., въззиваемият не е направил и не е претендирал разноски за тази инстанция и такива не следва да му се присъждат. За първоинстанционното производство ищецът следва да заплати на ответницата съразмерно на отхвърлената част от иска разноски в размер на 23, 20 лв., а присъдените на него разноски следва да се намалят на 875, 60 лв. съразмерно на уважената част от исковете.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 27/15.02.2013г. по гр.д. № 124/12г.на СлРС в ЧАСТТА, с която е осъдена З.Х.Р., в качеството й на поръчител по договор за банков кредит № LD0724301047, да заплати на „ОББ” АД, гр. София сумата 506, 24 лв. разноски по заповедното производство и по отношение на присъдените по делото разноски за сумата над 875, 60 лв, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА” АД ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление на дейността, гр. С., ул. „С.С.” № *,  против З.Х.Р. ***, в качеството й на поръчител по договор за банков кредит № LD0724301047, иск за заплащане на сумата 506, 24 лв., представляващи направени от ищеца разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 2940/11г. на СлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТХВЪРЛЯ претенцията на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”, гр. София за заплащане на разноски по гр.д. № 124/12г. на СлРС за сумата над 875, 60 лв.

ОСЪЖДА „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”, гр. София да заплати на З.Х.Р. направените разноски по гр.д. № 124812г. на СлРС съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 23, 20 лв.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 27/15.02.2013г. по гр.д. № 124/12г.на СлРС в останалите обжалвани части.

 

 

ОСЪЖДА „ОББ” АД, гр. София да заплати на З.Х.Р. направените разноски по делото за въззивното производство, съразмерно на уважената част от въззивната жалба в размер на 10, 98 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едноседмичен срок от връчването му на страните.

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: