Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  130

 

гр. Сливен, 22.05.2013 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и втори май през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                 мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 228 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство против решение № 51/21.02.2013г. по гр.д. № 5941/2011г. на СлРС, с което е  признато за установено между страните, че „Дием” ООД, гр. Сливен дължи на „Пиреос лизинг България” ЕАД, гр. София, по предявения от последното положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, сумите, за които е издадена заповед по чл. 417 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 1111/23.03.2011г. по ч.гр.д.№ 1603/11г. на СлРС – главница в размер на 5 904, 22 евро, представляваща част от задължение по запис на заповед от 15.06.2006г., ведно със законовата лихва върху нея от 22.03.2011г. до окончателното изплащане и разноски по заповедното производство в размер на 330, 96 лв., и са присъдени разноските по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, атакува изцяло цитираното решение, като твърди, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че неправилно първоинстанционният съд не е отчел факта, че фактурите, представени от ищеца, на които той основава вземането си, не са осчетоводени от ответното дружество и не са отразени и в справки-декларации по ДДС, и това е станало, тъй като те не са получени от него. Изпращани са били на електронен адрес, който не е указан като адрес за кореспонденция на ответника, нито е посочен в договора за финансов лизинг. Не са изпълнени изискванията на чл. 114 ал. 6 от ЗДДС. Заявява, че по делото липсват данни посочените фактури да са получени по изискуемия ред от ответното дружество /не е налице потвърждаване на получаването/, поради което те не сладва да бъдат приемани като надлежен счетоводен документ, установяващ изискуемо вземане на ищеца – те се явяват ненадлежно съставени документи, невръчени на платеца, неподлежащи на осчетоводяване. На второ място въззивникът заявява,че съдът неправилно е приел за дължими сумите, за които са издадени фактурите, касаещи направени разноски по автомобила във връзка със заплатени нотариални покани и комисион. Твърди, че в разпоредбата на чл. 48 ал. 1 от договора е предвидено, че при разваляне на договора лизингодателят има право на обезщетение за всички претърпени вреди и разноските за изпълнението, но същите няма как да бъдат предвидени, не са претендирани в заповедното производство като претърпени вреди, не са посочени изрично като размер в договора и не са включени в сумата, за която е издаден записа на заповед. Въз основа на изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените положителни установителни искове. При условията на евентуалност моли те да бъдат отхвърлени над сумата 2 201, 26 евро. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, оборва наведените в нея доводи и заявява, че решението е правилно, законосъобразно, постановено в пълно съответствие с материалния закон, като развива подробна аргументация в тази насока. Моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба на изложените основания, оспорва отговора на насрещната страна и моли настоящата инстанция да отмени атакуваното решение. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано, не изпраща процесуален представител по закон, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба, моли съда да отхвърли последната и потвърди решението  като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски, представя вносна бележка за заплатени такива за адвокатски хонорар в размер на 150 лв. за процесуалното представителство по настоящото дело..

Този съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Договорът за финансов лизинг е валиден, към него страните са подписали и предварителен погасителен план.

Извън съмнение е доказано плащане на парични задължения от страна на лизингополучателя до 29.09.2009г. В процесуална тежест на последния е да докаже положителния факт на плащане след тази дата, от който би извлякъл изгодни за себе си правни последици, но той не е ангажирал годни доказателства в тази насока.

Поради това съдът приема, че от посочения момент е преустановено изпълнението на главното парично задължение на ответника -лизингополучател по чл. 30 от договора – да заплаща на лизингодателя лизинговите вноски и плащания, предвидени в ДФЛ според приетия погасителен план.

Също така е несъмнено, че с оглед правото си по чл. 47 от договора, при настъпването на съответното условие да развали договора, лизингодателят е отправил нотариална покана, надлежно връчена на лизингополучателя на 05.10.2010г., за доброволно изпълнение на забавените плащания, като го е уведомил, че в противен случай, след изтичане на дадения срок, ще счита договора за развален.

Плащане не е последвало, поради което въз основа на подпсания като обезпечение запис на заповед за 13 881, 60 евро, лизингодателят се е снабдил на 23.03.2011г. по реда на чл. 418 вр. чл. 417 от ГПК със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за част от тази сума – 5 904, 22 евро, която счита, че представлява общия размер на задълженията на лизингополучателя по договора за финансов лизинг.

В настоящото производство за установяване дължимостта на сумата, въззивният съд счита, че категорично е доказано основанието, на което почива задължението на ответника и той не е противопоставил годни правоизключващи, правопогасяващи или правопрекратяващи факти, които да водят до отпадане на задължението му.

Неоснователни са оплакванията му, направени и в първоинстанционното, и в настоящото производство, относно неосчетоводяването или неполучаването на фактурите, издадени от ищцовото дружество, които то е съставило за начислените вземания за главница, лихви и разноски. Въпросите дали издадените от ищеца фактури, обективиращи вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, отговарят на изискванията на ЗСч, дали правилно са осчетоводени, дали ответникът ги е получил или не и дали сам ги е осчетоводил или не, и  по какви причини, не рефлектират на облигационните отношения между страните. Наличието и съдържанието на договора между тях са установени с годни и допустими доказателствени средства, а  неспазването на правилата на ЗСч не разрушава облигационната връзка и не обезсилва задължението за плащане, тъй като генезисът му не е във фактурата като счетоводен документ /който представлява основание за плащане от счетоводна гледна точка/, а произтича от обвързващата сила на двустранната сделка. Твърдяното неизпълнение, тоест – забавата  /понеже при паричните задължения не може да има пълно неизпълнение, а само забавено изпълнение/, са несъмнено установени, след като, както вече се посочи, не ищецът доказва отрицателния факт, а ответникът е длъжен да докаже обратния, положителен такъв, което той не е сторил.

Така е безспорно за настоящия въззивен състав, че е налице неизпълнено своевременно парично задължение, произтичащо от договор за финансов лизинг и доколкото той е каузалното отношение, стоящо зад подписания от длъжника по него запис на заповед, сумата, за която е издадена заповедта за незабавно изпълнение въз основа на записа на заповед, се дължи от издателя му.

Възраженията относно нейния размер също са неоснователни.

Претендираната като дължима сума от 5 904, 22 евро се състои от стойността на неплатените лизингови вноски, договорна лихва, лихва за забава, платени данък, застраховка „каско”, застраховка „гражданска отговорност”, комисион и такси за нотариални покани. Всички тези суми са дължими от ответника-лизингополучател, тъй като са уговорени в договора за финансов лизинг. Вноските и лихвите са описани в погасителния план, данъкът и застрахователните премии се дължат по силата на чл. 30 ал. 6 от договора, а таксите и комисиона – съгласно разпоредбата на чл. 48 ал. 1 от същия, с оглед доказаното прекратяване на договора от страна на лизингодателя при условията на чл. 47 т. 1 от него.

Подписаният запис на заповед е за сумата 13 881, 60 евро и е без значение, че тя е покривала главницата /общата лизингова стойност/, лихва и ДДС, според чл. 14 от анекс № 1 към ДФЛ. Това представлява само начина на определяне на размера на обезпечението, а не предмета на задължението по записа, тъй като той, все пак, е абстрактна сделка, а връзката му с конкретното облигационно отношение предпоставя дължимостта на сумата винаги, щом тя е дължима по договора, за обезпечаване на чието изпълнение е издаден. Тази дължимост е категорично и еднозначно доказана в настоящото производство.

Така въззивният съд счита, че посочената в заявлението сума се дължи от ответника, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК и положителният установителен иск е основателен и доказан изцяло, поради което следва да се уважи в пълен размер. Това обуславя и признаване дължимостта на разноските по заповедното производство.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите и заплати тези на въззиваемия в размер на 150 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :         

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 51/21.02.2013г. по гр.д. № 5941/2011г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА „Дием” ООД, гр. Сливен  да заплати на „Пиреос лизинг България” ЕАД, гр. София направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 150 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

 

ЧЛЕНОВЕ: