Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 149

 

гр. Сливен, 06 .06.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  пети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                МАРИЯ БЛЕЦОВА

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Е.Х. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 266    по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 94/28.02.2013 г. по гр.д. № 3373/2012 г. на Сливенския районен съд, с което е прекратен с развод сключения между страните брак поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения.  С решенето са предоставени на майката Ц.С.П. упражняването на родителските права спрямо малолетното дете А. и е определен режим на лични контакти на бащата К.Д.П. с детето всяка първа и трета събота от месеца от 9 до 18 часа в присъствието на майката . Бащата е осъден да заплаща на майката, в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете,ежемесечна издръжка в размер на 150 лв., като иска в останалата част за разликата над уважения до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен.  Бащата е осъден и да заплати издръжка за минало време. Със същото решение са отхвърлени претенциите на страните за предоставяне ползването на недвижим имот, а именно апартамент в гр. Б. ж.к. „И.” бл. * вх. * ет. * ап. * като неоснователно.

Решението е обжалвано на първо място от ответницата в частта му относно отхвърлените претенции за ползване на семейното жилище. Твърди се, предоставянето за ползването на семейното жилище е последица от развода и е елемент на имуществените последици на прекратяването на брака.  В случая е налице семейно жилище, което е придобито по време на брака, но не е било такова до настъпване на фактическата раздяла в предвид факта, че съпрузите са живели и са работили в Англия. Съдът е следвало да се съобрази с фактите по делото, а именно, че към настоящия момент ответницата живее при родителите си в гр. Сливен и е регистрирана като безработна, поради което за майката и детето е необходимо ползването на жилището, тъй като тя в гр. Сливен не притежава свое собствено и ползването на жилището на родителите е временно.  Ето защо се прави искане да бъде отменено решението в частта относно ползването на семейното жилище и да бъде постановено друго, с което да бъде предоставено ползването на семейното жилище находящо се в гр. Б. на Ц.С.П.. 

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба в която се твърди, че решението на съда в тази част е правилно и законосъобразно. Закупеният по време на брака апартамент не е служил като семейно жилище по смисъла на закона, тъй като в него никога съпрузите не са живели, поради това в случая те имат само обща собственост върху този апартамент.  Ако все пак съдът прецени, че се касае за семейно жилище, то се прави искане, то да бъде предоставено на ищеца.

Постъпила е въззивна жалба и от ищеца с която е обжалвано решението в частта за определения режим за лични контакти с детето, както и в частта с която е осъден да заплаща издръжка в размер на 150 лв. На първо място се сочи, че определеният режим на контакт е прекалено ограничен и почти неосъществим поради влошените отношения между бившите съпрузи. Освен това, контакта на бащата с детето е силно ограничаван от майката и нейните близки, които не допускат бащата да види детето. Така определеният режим не би дал възможност на бащата да възстанови и задълбочи отношенията си с детето и да изгради една по-стабилна връзка. Присъствието на майката при срещите пък ще препятства изграждането на по-близки отношения. Развиват се съображения за необходимостта от по-разширен режим, а именно такъв, свързан с даване възможност на детето да приспива при бащата. Иска се също да бъде дадена възможност на бащата за полагане на грижи за детето през ваканциите, както и през празнични дни.  На второ място се сочи, че размерът на присъдената издръжка е прекалено висок. По делото не са събрани доказателства за конкретните нужди за детето и се развиват съображения, че с оглед икономическата обстановка в страната и стандартът на живот, възрастта на детето и възможностите на ищеца издръжка в размер на 100 лева месечна ще е достатъчна за задоволяване ежедневните нужди на детето. Прави се искане за отмяна на решението в атакуваните части и вместо тях съдът да постанови ново произнасяне, с което да уважи претенциите инвокирани във въззивната жалба.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба.

В двете жалби и в отговора не са направени нови доказателствени искания.

В с.з. първата въззивница, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие, който поддържа подадената от тях въззивна жалба и оспорва основателността на подадената въззивна жалба от другата страна. Развиват се съображения, че преди развода двамата съпрузи са живели в жилището в гр.Б., поради което съдът е следвало да приеме, че се касае за семейно жилище и то е следвало да бъде присъдено на въззивницата, тъй като упражняването на родителските права спрямо малолетното дете е възложено на нея. Моли решението да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което да й бъде присъдено ползването на семейното жилище.

Вторият въззивник, редовно призован, не се явява. За него се явява процесуален представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба и оспорва основателността на жалбата, подадена от насрещната страна. Твърди се, че наложеният режим на контакт на бащата с детето е твърде ограничителен и стесняващ правата на бащата. Следвало да бъде определен по-разширен режим, за да може да се запази и задълбочи връзката между баща и син. Прави се възражение, че размерът на определената издръжка е твърде завишен, тъй като нуждите на детето от една страна не са големи, а от друга възможностите на бащата за заплащане на издръжка в такъв размер са ограничени.  Моли решението на РС да бъде отменено в тази част.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустим, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Първата въззивна жалба е неоснователна. Правилно и законосъобразно РС е преценил, че претенциите на страните за предоставяне ползването на недвижим имот, апартамент в гр.Б., са неоснователни. Относно понятието за семейно жилище съществува трайна практика на съдилищата, основана на ППВС № 12/1971 г., имащо задължителен характер /т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС от 19.II.2010 г./. Съгласно посоченото постановление /т. I/ семейното жилище обхваща съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на съпрузите, децата и пълнолетните членове на семейството. Семейно е жилището, ползвано от семейството на основание обща собственост на съпрузите или наемно правоотношение, при което ползването е само на съпрузите и децата , до прекратяването на брака, а при фактическа раздяла - до деня на раздялата. Процесното жилище бившите съпрузи са придобили в режим на СИО, но то не представлява семейно жилище по смисъла на § 1 от ДР на СК. По делото безспорно е установено, че двамата съпрузи не са живеели в този апартамент, не са го обитавали, нито те, нито детето. По този начин жилището не отговаря на посочените в закона критерии, за да бъде определено като семейно жилище и да бъде предоставено ползването на някой от двамата съпрузи.

Неоснователна е и втората въззивна жалба, касаеща определения режим на лични контакти на бащата и присъдената издръжка, която следва да заплаща на малолетното дете. С оглед възрастта на детето съдът правилно и законосъобразно е определил режим на лични контакти с малолетното дете, всяка първа и трета събота на месеца от 09:00 до 18:00 часа в присъствието на майката. Установено е, че детето не познава бащата, но с израстването си е несъмнено, че ще поиска да изгради емоционална връзка с него. Поради това на този етап срещите между бащата и детето следва да бъдат осъществявани в позната за последното среда и в присъствието на майката, която да му създава усещането за сигурност. Правилно и законосъобразно съдът е преценил, че по този начин ще бъде създадена емоционална връзка между бащата и детето, която в бъдеще ще може да осигури и пълноценното им общуване.

Съдът е преценил, че съобразно нуждите на детето и неговата възраст, общо необходимият месечен размер на издръжката е 200 лева. От тази сума бащата следва да заплаща 150 лева, тъй като работи и не е пряко ангажиран с отглеждането на детето, а останалата част от необходимата издръжка следва да се осигурява от майката, която полага и непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на детето. Така определеният размер е обоснован, законосъобразен и правилен. Съдът се е съобразил с всички доказателства по делото, събрани в тази насока, и е преценил реалните възможности на всеки от двамата родители. Поради това е неоснователно възражението в жалбата, че размерът на присъдената издръжка е прекалено висок и непосилен. Дори и издръжка в размер на 150 лева, с оглед конкретните нужди на детето, не биха могли да осигурят възможностите за пълноценното му възпитаване, израстване и развитие в настоящите социални реалности.

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Първата въззивница е претендирала разноски, но такива не  следва да бъдат присъждани с оглед изхода на процеса.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 94/28.02.2013 г. по гр. д. № 3337/2012 г. на Сливенския районен съд.

        

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: