Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

ГР.С., 27.06.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и шести юни през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                    ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 284 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с гл. ХХVІ от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени от всяка от страните в първоинстанционното производство против решение № 146/11.03.2013г. по гр.д. №  3509/2012г. на СлРС, с което е прекратен с развод сключения на 27.02.1994г. между В.К.Н. и Д.А.Н. граждански брак, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, признато е за установено, че виновен за развода е Д.А.Н., предоставено е на бащата Д.А.Н. упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д.Н., като е постановено, че то ще живее при него, определен е режим на лични контакти на майката В.К.Н. с детето С. всяка седмица от месеца от 9.00 ч. в съботния ден с преспиване до 18.00 ч. на неделния ден, както и един месец през лятото, когато бащата не е в платен годишен отпуск, осъдена е В.К.Н. да заплаща на непълнолетното дете С. Д.Н. със съгласието на баща му Д.А.Н. ежемесечна издръжка в размер на 90  лева, считано от 01.10.2012г. до настъпване на законни причини за нейното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, като е отхвърлен като неоснователен искът в останалата му част за разликата над уважения до пълния претендиран размер, постановено е след прекратяването на брака В.К.Н. да продължи да носи брачното си фамилно име Н., предоставено е на В.К.Н. ползването на семейното жилище в гр. С., ул. „К. и М.”№ *, ищецът е осъден да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 30  лева, разноски по делото на ответницата в размер на 150 лева, ответницата е осъдена да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 129.60  лева, и е допуснто  предварително изпълнение на решението в частта относно присъдената издръжка.

Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство. С нея атакува цитираното решение в частта, с която е признато за установено, че той има вина за разстройството на брака, в частта, с която семейното жилище е предоставено на ответницата, в частта с която последната е осъдена да заплаща, със съгласие на бащата, издръжка на детето С. в размер на 90 лв., в частта относно режима на лични контакти между ответницата и детето, както и по отношение на възложените в негова тежест такси и разноски по делото.

Въззивникът счита, че в тези части решението на СлРС е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и некореспондиращо със събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства.  

Твърди, че по отношение на въпроса за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения, съдът не е съобразил изводите си с фактите и обстоятелствата, изложени от свидетелите С. и Н., които са имали непосредствено впечатление от отношенията между страните и са потвърдили изложеното в исковата молба за лошото отношение и поведение на ответницата, понякога и в присъствието на децата. Тези обстоятелства не са коментирани в решението, нито е посочено защо съдът не ги кредитира. Той е възприел единствено наличието на извънбрачна връзка от страна на ищеца, но това са обстоятелства, настъпили след фактическата раздяла. Въззивникът заявява още, че свидетелите твърдят, че връзката между детето С. и майка й е много силна и емоционална, но съдът се е убедил, че детето не желае да контактува с майка си именно заради лошия й характер и враждебното й отношение към ищеца и детето. Твърди още, че от общи познати е разбрал, че ответницата, която в момента живее с пълнолетното им дете Н., пиела някакви хапчета и казала на сина им да се маха, да не я занимава с глупостите си и да не очаква от нея нито издръжка, нито средства за живеене и кандидатстване, започнала да се кара с него след като ищецът вече не е в къщи. Поради изложеното счита, че вина за развода има и ответницата.

Освен това твърди, че първоинстанционният съд е следвало да предостави на него и непълнолетното дете С. ползването на семейното им жилище в ГР.С. на ул. „К. и М.” № *, за да могат двете деца да живеят заедно и да не се прекъсва връзката между тях, а на ответницата е следвало да се предостави жилището на ул. „Ж.В.”, което е достатъчно за нейните нужди.

Въззивникът се оплаква и от присъдения размер на месечната издръжка от 90 лв., която ответницата следва да заплаща на детето, като твърди че той е занижен. Заявява, че освен средства, при отглеждането на детето той полага и ще полага непосредствено грижи за него, поради което ответницата следва да заплаща по-висок размер на издръжката, съобразен с възрастта и потребностите на едно 14-годишно дете.

На последно място въззивникът счита, че определения режим на лични контакти между ответницата и детето - всяка седмица от месеца от 9.00ч. в съботния ден с преспиване до 18.00 часа на неделния ден, е неблагоприятен и би повлиял отрицателно на развитието на детето и спокойствието му в момента, предвид нежеланието му въобще да разговаря дори по телефона с майка си, а още по-малко да се вижда с нея. Твърди, че съществува реална опасност от задълбочаване на отчуждението на детето към ответницата и ежеседмичен стрес за него. Заявява, че желае детето да бъде спокойно, предвид възрастта му и периода на формиране на личността му.

Поради всичко изложено първият въззивник моли въззивния съд да отмени в обжалваните части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което признае за установено, че вина за развода има и ответницата, да му предостави ползването на семейното  жилище, находящо се в ГР.С. на ул. „К. и М.” № *, да осъди ответницата да заплаща 150 лв. месечна издръжка на непълнолетното дете, както и да определи режим на лични контакти между детето и майка му, съобразявайки се с факта, че към момента детето не желае въобще да контактува с майка си, възрастта му и психическото му състояние.

Претендира разноските по делото. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за тази инстанция.

Насрещната по тази въззивна жалба страна е подала в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна.

Въззиваемата счита, че решението на СлРС в обжалваните му от ищеца части е правилно, законосъобразно и обосновано. Заявява, че първоинстанционният съд е признал за установено, че виновен за развода е ищецът, след като е приел, че той е този, който не е положил необходимите усилия за преодоляване на брачните проблеми, а е установил извънбрачна връзка и е напуснал семейното жилище. Счита, че този извод е правилен и кореспондира напълно със събраните по делото доказателства в тази посока. Твърди, че не отговаря на истината твърдението на въззивника, че е установил извънбрачната си връзка след фактическата раздяла и след образуване на брачното дело, тъй като никой от разпитаните свидетели не е потвърдил такова обстоятелство, напротив – с показанията на тези свидетели се е установило, че заради извънбрачната си връзка ищецът е напуснал семейното жилище, и че тя е станала причина за раздялата между страните. Въззиваемата твърди още, че установяването на извънбрачна връзка и самоволното напускане на семейното жилище са най-тежките от всички възможни брачни провинения и след като по делото няма съмнения, че те са допуснати от ищеца, е правилен изводът на решаващия съд, че на него следва да му се вмени вината за предизвикания от тези провинения разрив в брачните отношения. По отношение на твърдението на въззивника за нейно лошо отношение и поведение към него, счита, че то изобщо не е подкрепено с убедителни доказателства, поради което съдът не го е коментирал. Заявява още, че вината на ищеца включва и неполагането на необходимите усилия от негова страна за запазване на семейството и спасяването на брака, което тя, от своя страна е сторила и се е стремяла през цялото време да спаси брака им. Така първоинстанционният съд правилно е приел, че вина за разстройството на брака има единствено ищецът. Заявява, че твърденията, касаещи отношенията й с пълнолетния син на страните, са неотносими и не желае да ги коментира.

Въззиваемата счита, че са правилни и обосновани изводите на СлРС по повод ползването на семейното жилище. Несъстоятелни са според нея аргументите на въззивника-ищец, че семейното жилище следвало да му се предостави, за да могат двете деца /С. и Н./ да живеят заедно и да не се прекъсва връзката между тях, още на 13.02.2013г., ищецът е отписал С. като ученик в ІІІ ОУ „Доктор Иван Селимински” – ГР.С. и го е преместил в ОУ „Св. Климент Охридски” – ГР.Д., като го е поверил изцяло на грижите на жената, с която има извънбрачна връзка, докато той самият живее и работи в ГР.С.. Счита, че на практика с постъпката си ищецът е допринесъл за прекъсването на връзката между двете деца, а не за нейното продължаване.        Относно размера на присъдената месечна издръжка въззиваемата счита, че той е правилно определен от съда и не може да бъде възприет като занижен, с оглед фрапиращата разлика във възнагражденията на двамата родители, поради което решението и в тази част не е порочно.

Възразява и против наведените с въззивната жалба на ищеца аргументи против определения режим на лични контакти с детето, като заявява, че те са абсурдни и не е морално бащата да се стреми да ограничи възможността на една майка да поддържа връзка с детето си. Освен това е установено, че тя е с високо развито чувство за отговорност, добра, всеотдайна и грижовна майка, към която детето е било силно и безрезервно привързано. При това положение определеният от СлРС по-либерален режим на лични контакти би допринесъл за преодоляване на кризата в отношенията между двете и възстановяване на нормалната им емоционална връзка. В заключение въззиваемата моли да се потвърди решението в частите, в които ищецът го е обжалвал, като правилно, законосъобразно и обосновано, няма направени нови искания.

В същия срок по чл. 263 ал.1 от ГПК няма подадена насрещна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство и с нея се обжалва решението на СлРС в частта относно предоставянето на родителските права на бащата и определянето на местоживеенето му при него, в частта относно определения режим на лични контакти на ответницата с детето, в частта относно присъдената месечна издръжка, както и по отношение на възложената в тежест на ответницата държавна такса в размер на 129, 60 лв.

Втората въззивница заявява, че в тези си части решението е неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.

Сочи, че за да предостави на ищеца по делото упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С., първоинстанционният съд е приел, че незачитането на желанието на детето да живее при баща си би могло да доведе до неблагоприятни последици за неговата психика. Това е решаващият извод на съда, който според въззивницата не почива на реално съществуващи факти, а се основава главно на предположение, поради което не може да се сподели. Твърди, че съдът не е взел предвид наличието на редица обстоятелства имащи значение при решаване на въпроса на кого от съпрузите да бъдат предоставени родителските права, като това, че майката е много по-пригодна да ги упражнява, с оглед на възрастта и пола на детето, че то се намира в такава възраст, в която най-много се нуждае от майка си, от нейните съвети, напътствия, внимание и грижи, че в тази възраст ищецът  трудно би я заместил, и че естеството на работата му ще създава значителни затруднения при отглеждането  на детето, тъй като тя е свързана с непредвидени отсъствия от дома, с командировки в други градове, с обучения и през това време той няма да може да се грижи за детето. Съдът не е съобразил и, че с оглед установената от ищеца извънбрачна връзка, животът с друга жена може да се отрази негативно върху развитието на детето и може да доведе до неблагоприятни последици за психиката му. Без да вземе предвид тези обстоятелства, СлРС е обвързал решението си относно предоставянето на родителските права единствено с желанието на детето да живее при баща си, но това не винаги е в интерес на последното, тъй като по този начин му се дава възможност да доминира в отношенията с родителите си и самото то да ги манипулира, което може да окаже пагубно влияние върху неговото развитие. Въззивницата твърди и, че е безспорно, че бащата е манипулирал детето и вместо да му разясни, че то трябва да поддържа отношения с майка си, че тя заслужава уважение и почит, му внушава точно обратното, постигайки като резултат нарушаване на нормалната емоционална връзка между майка и дъщеря. Счита, че това поведение поставя под съмнение неговите морални и възпитателски качества, а това е от голямо значение при решаване на въпроса за предоставянето на родителските права. Твърди още, че действията на ищеца, свързани с преместване още през м. 02.2013г., след приключване на делото в първоинстанционния съд, на детето в училище в ГР.Д., където го е поверил изцяло на грижите на жената, с която има извънбрачна връзка, докато той самият живее и работи в ГР.С., са недопустими и несъвместими със задълженията му да се грижи за своето ненавършило пълнолетие дете, показват безотговорност и липса на необходимите качества да упражнява родителски права. Въззивницата счита, че положението, в което ищецът е поставил детето, не е в интерес на последното.

На последно място тя заявява, че изтъкнатото обстоятелство е нововъзникнало – фактът е настъпил след обявяване на делото за решаване от първоинстанционния съд, поради което е посочен едва с въззивната жалба. Счита, че то има съществено значение за разрешаването на спора относно родителските права и моли въззивната инстанция да го съобрази при произнасянето си.

С оглед изложеното втората въззивница моли да бъде отменено атакуваното решение в посочените части и вместо това въззивният съд да постанови ново, с което да предоставите на нея упражняването на родителските права спрямо непълнолетно дете С., като постанови то да живее при нея,  да определи на ищеца свободен режим на лични контакти с него, като при неспазване на същия, за задължителен да се счита следният режим: всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10.00 ч. в съботния ден до 16.00 ч. в неделния, както и един месец през лятото, несъвпадащ с годишния отпуск на майката, да осъди ищеца да заплаща на непълнолетното дете със съгласието на майка му месечна издръжка в размер на 250.00 лева, считано от момента на завеждане на исковата молба до настъпване на законни причини за изменяването или прекратяването й, ведно със законнатта лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане и да не й възлага в тежест държавна такса в размер на 129.60 лв. Претендира заплащане от страна на ищеца на разноските за второинстанционното производство.

Във въззивната жалба са направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството, за събиране на нови писмени доказателства относно новонастъпили факти.

Съдът, при условията на чл. 266 ал. 2 от ГПК е уважил искането и е допуснал  и събрал посочените доказателства във връзка с отписването на детето С. от училището в ГР.С., записването му в училище в ГР.Д. и относно назначаването на ищеца от 05.04.2013г. в друго основно структурно звено на ДА”НС”, София.  

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по втората въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Въззиваемият счита атакуваното решение в описаните части за законосъобразно и правилно, постановено в съответствие с материалния закон и кореспондиращо със събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства. Твърди, че съдът лично се е убедил в желанието на детето с кого от двамата родители желае да остане и защо. Само е посочило като причина лошото отношение на майка си и то все още не желае да контактува с нея. Оспорва изложеното във въззивната жалба, че не разполага с необходимите родителски качества и възможности да се грижа зи детето, твърди че е направил всичко необходимо да го изведе от затормозяващата го и неспокойна среда в ГР.С.. Заявява, че работата му, не налага дългото му отсъствие и той винаги е до детето си, има контакт с него всеки ден, тъй като вече работи извън Сливен. Въззиваемият твърди, че преместването на детето в друг град е по негово желание, съобразил се е с интереса му и това не показва, че е лош или неморален родител. В ГР.Д. детето има осигурен дом и спокойна среда с оглед неговите потребности. То се чувствало спокойно, имало си среда и приятели в новото училище, но  когато въззивникът й казвал, че трябва да отиде в Сливен, за да се види с майка си, категорично отказвало, а той не можел да го принуди насила. Заявява, че ответницата продължава да се държи враждебно със сина им Н., който живее с нея и упреква него и С. за развода, както и, че макар да е против повторното изслушване и травмиране на детето пред въззивна инстанция, при нужда може да го доведе в с.з. за изясняване на обстоятелствата как сега се чувства в новото училище.

Предвид изложеното моли въззивния съд да постанови решение, с което да оставите без уважение въззивната жалба на ответницата по отношение наобжалваните от нея части. Претендира разноските по делото.

Представя удостоверение за настоящ адрес на детето С., което съдът, при условията на чл. 266 ал. 2 от ГПК е приел като писмено доказателствено средство.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК няма подадена насрещна на втората въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, се явява лично, и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната си жалба и отговора на жалбата на насрещната страна, оспорва втората въззивна жалба, моли съда да уважи неговата и отхвърли тази на ответницата. Претендира разноски.

В с.з. втората въззивница, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа своята въззивна жалба и отговора на тази на ищеца, която оспорва, и моли съда да отхвърли последната, а уважи нейната въззивна жалба. Претендира разноски.

След докладване на жалбите и отговорите, страните не са направили възражения, нито са заявили нови искания пред въззивната инстанция.

Съгласно изискванията на чл. 59 ал. 2 и ал. 4 от СК, този състав изслуша и двамата родители поотделно, предвид естеството на спора между тях.

Предвид наличието на правоотношение, засягащо интереси на ненавършило пълнолетие дете, чиито права са обект на закрила от специален закон – ЗЗДт, и с оглед разпоредбата на чл. 15 от него и чл. 138 от СК, във въззивната фаза на производството съдът, взимайки предвид обстоятелството, че  то е навършило 10 години, изслуша детето С. в присъстието на социален работник – психолог от Д”СП”-Сливен.

Съдът взе становището и на социалния работник, след изслушването на детето в с.з., който заяви, че то е било неспокойно по време на изслушването, имало е моменти на притеснение. Разбирало е поставените въпроси и е давало отговори по начина, по който счита, че вижда нещата.

С оглед обстоятелството, че понастоящем местоживеенето на детето С. е в друго населено място, съгласно разпоредбата на чл. 15 ал. 6 от ЗЗДт съдът е приел и писмен доклад, изготвен от Д”СП”- Дупница относно възможностите, условията, обстановката и средата, осигурени от бащата в ГР.Д..

По реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК не са представени писмени защити от страните.

Този съдебен състав намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадени в законовия срок от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. ДОПЪЛВА я с новонастъпилите факти, осъществени след приключване на първоинстанционното производство както следва:

На 13.02.2013г. ищецът е отписал детето С. от ІІІ ОУ „Д-р Ив. Селимински”, ГР.С. и то е записано като ученичка в 7 „а” клас в ОУ „Климент Охридски” ГР.Д.. От 12.02.2013г. настоящият адрес на детето С. е ГР.Д., ОБЛ.К., ул. „Ц.И.А.II” № *. Към момента то живее на този адрес в  жилище, собственост на Д.М., с която ищецът живее на съпружески начала. В жилището, състоящо се от 4 стаи,  живеят ищецът, Д.М., нейният пълнолетен син и С.. Предоставена й е отделна стая. Условията за живеене са добри. Поддържа връзка с пълнолетния си брат Н., който живее в ГР.С. с ответницата, С. не контактува с майка си и нейните роднини.

От 05.04.13г. ищецът е назначен на работа в структурно звено на ДА”НС” - САД „Координация и информационно-аналитична дейност”, с месторабота – град София, пътува ежедневно.

С ответницата е разговарял за последен път през м. 02.2013г. във връзка с уреждане на имуществените отношения помежду им.

От непосредствените и лични впечатления, които този съдебен състав е придобил за всеки родител при провеждането на о.с.з., може да се направи извод, че  и двамата са много привързани към детето, демонстрират спокойно и уравновесено поведение.

Бащата показва познаване на ежедневието на детето и ангажираност към емоционалните му потребности. Заявява, че обича дъщеря си и в името на нейното щастие е готов да направи всичко необходимо. Държи тя да бъде напълно отделена от средата в ГР.С..

Майката реагира емоционално, не изпитва и не изразява гняв спрямо детето, показва отговорност и насоченост както към духовните, така и към практическите измерения на възпитанието му. Не е преустановявала опитите си да установи контакт с дъщеря си.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ правните изводи на РС, С ИЗКЛЮЧЕНИЕ на тези, касаещи въпроса за вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака и ползването на семейното жилище.

Доколкото съединените с брачния искове са във функционална връзка помежду си и решението по отношение на част от тях има обуславящ характер спрямо другите, и доколкото двете страни имат дублиращи се насрещни претенции, съдът счита, че следва да обсъжда едновременно аргументите на всяка от тях по въпросите, засегнати от въззивните им жалби.

По отношение на вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака:

Изложените в първата въззивна жалба, подадена от ищеца, оплаквания са неоснователни.

Ищецът не е съгласен с приетото за установено от районния съд относно вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, представляващо единственото правно основание за неговото прекратяване. Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, майка-дете и баща-дете, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака. /Естествено извън тази категория остават действията и бездействията, за които правна норма прогласява, че представляват нарушение или престъпление, и на страните в брачното отношение не е дадена възможност за преценка./ В тази светлина задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на ищеца показват неговата трайна и неотвратима дивергенция от семейството. За сравнително продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставил своите желания, чувства и потребности на първо място. Отсъствията, дезинтересирането към дома, отчуждаването от съпругата, както и последвалото фактическо напускане на жилището, освен, че са причинили, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представляват и брачни нарушения в гореописания смисъл и несъмнено вината за това лежи върху ищеца.

По начало причините, мотивирали го да извърши определени действия, са без значение сами по себе си, ако те не съставляват от своя страна брачни нарушения на другия партньор. Но дори в такъв случай е недопустимо да се оправдават нарушенията на единия съпруг с тези на другия, тъй като това, вместо да води до решаване на проблема, го задълбочава и предизвиква ефекта на „наслагване” на вина. Рационалният и очакван подход е да се вземат мерки или за преустановяване на укоримото поведение – при поправими разстройства,  или – за прекратяване на брачните отношения – при непоправими.

Установи се, че през последните няколко месеца отношенията между съпрузите са били формални, те са се отчуждили както емоционално, така и физически, за което най-много е допринесло установяването на извънбрачна връзка и фактическото напускане на семейното жилище и самото семейство от страна на ищеца.

Установи се и че ответницата е положила усилия да запази брака, продължила е сама да изпълнява задълженията към семейството, свързани с поддръжката на дома и осигуряването на средствата за живот на нея и детето. Ищецът е отхвърлил тези опити и е насочил действията си единствено към задоволяване на собствените си интереси. След като бракът  е отношение между  двама души, имащо личен, интимен, неприкосновен характер, емоционалните и духовни негови измерения не могат, и не са предмет на регулиране от съда. Както се посочи вече, той може да извърши преценка от гледна точка на правото, единствено на фактическото поведение на съпрузите, без да обсъжда личното им, вътрешно емоционално състояние, ако то не е получило външен израз, рефлектиращ върху брачното поведение. В случая субективните изживявания на ищеца биха били неподвластни на съдебен контрол, само ако обективното им проявление не съставлява нарушение на брачните задължения и не води до разстройство на брака.

Доказано е непререкаемо, обаче, че в рамките на съществуващ брак поведението му – напускане на дома и установяване на явна връзка с друга жена - е обективирало липсата на съответната ангажираност към него, причинило е дълбоко страдание както на съпругата, така и на малолетното тогава дете, и съдът правилно е отчел това като вина за дълбокото, и вече – непоправимо, разстройство на брака, налагащо неговото прекратяване с развод.

След като ответницата не е допуснала да пренебрегне или изостави своята отговорност към дома и семейството, и сама не е предприемала действия, които да накърняват брачните отношения или да допринасят за задълбочаване на настъпилото вече разстройство, това показва липса на брачна вина.

Съдът не приема за основателни доводите на въззивника-ищец, че вина за разстройството на брака има и ответницата, тъй като той изгражда тезата си върху ненадеждни свидетелски показания – едните - касаещи изолиран случай, другите – общи и неконкретни, депозирани от лица в роднинска или служебна връзка с ищеца, които нямат и достатъчно трайна, актуална и цялостна представа за отношенията между съпрузите. Освен това, дори да се приемат за достоверни изложените факти, от тях не може да се изведе еднозначно заключение за причинната връзка между поведението на ответницата и настъпилото непоправимо разстройство на брака.

 Така въззивният съд счита, че е безспорно доказано, че вината за това носи единствено ищецът.

Поради това в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

По отношение на упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете и неговото местоживеене:

Всяка от страните е претендирала възлагането на родителските права спрямо непълнолетното дете С. и определяне на местоживеенето му при нея. Ответницата атакува като незаконосъобразно решението в частта, с която те са предоставени за упражняване на ищеца, който твърди, че в нея то е правилно.

Настоящият въззивен състав счита втората въззивна жалба за основателна в тази  й част.

Правната норма на чл. 59 ал. 4 от СК дава като примерни няколко критерия, които следва да се приложат при решаване на спора на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права. Като такива са посочени: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните възможности. Съдът разполага със свобода в преценката си, изразяваща се в това, да приложи общо и относително определените критерии към всеки конкретен случай, като ги подреди по степен и тежест индивидуално, без да е обвързан с някакви императивни правила.

Тъй като водещ, без всякакво съмнение, е интересът на детето, следва да се държи сметка и за легалната дефиниция на понятието „най-добър интерес на детето”, дадена в ДР на пар. 1 т. 5 от ЗЗДт. Според нея той се изразява в преценката на: желанията и чувствата на детето, физическите, психическите и емоционалните потребности на детето, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, способността на родителите да се грижат за детето, последиците, които ще настъпят за него при промяна на обстоятелствата и други факти, имащи отношение към детето.

Приведен към горните показатели, настоящият случай налага следните изводи:

И двамата родители изразяват желание детето да живее при тях и всеки от двамата иска на него да бъде предоставено упражняването на родителските права спрямо непълнолетната С..

Момичето е на 14 години към момента, до раздялата между страните е било много привързано към майка си, както и към родителите на последната, които преимуществено са го отглеждали до петата му година.

Безспорно е, че и двамата родители обичат детето, макар да обективират обичта си по различен начин.

Материалните възможности и на двамата родители са добри, като на бащата са по-големи от тези на майката, условията за живот в семейното жилище, където е останала да живее майката, са адекватни и подходящи за детето, добри са и условията в другото жилище, собственост на страните, намиращо се в ГР.С.. В близко село живеят родителите на майката, които винаги са проявявали готовност и реално са помагали за отглеждането на детето.

С. е учила в ІІІ-то ОУ в ГР.С. до м.02.2013г., когато по искане на бащата е отписана и записана в училище в ГР.Д.. Тук е имала приятели, близки, собствена здравословна микросреда, в която се е чувствала спокойна, уверена и значима, имала е разнообразни социални контакти.

В ГР.Д., където понастоящем живеят бащата и детето, жилището е собственост на друга жена, с която бащата има връзка, с тях живее и нейният пълнолетен син, за С. има отделна стая, в процес на адаптация е, създава контакти с връстниците си.

До края на м.09.2012г. детето е живяло с майка си и тя е полагала всички необходими грижи за отглеждането и възпитанието му.

Несъмнено важен фактор са желанията и чувствата на детето, определящи и привързаността му към всеки от родителите. За да ги  включи в преценката си обаче, съдът е длъжен да се убеди, че изразените такива са действителните желания и чувства на детето, а не са индуцирани от факти и обстоятелства, които съзнанието му не може само да обработи правилно. Изразеното желание на детето не следва да се абсолютизира и да се превръща в предопределящ решението на съда аргумент. Той е длъжен да го прецени в светлината на всички останали фактори, които оказват влияние в конкретния случай.

Детето С. е заявило пред СлРС, че желае да живее при баща си, не иска да вижда засега майка си, показва отчуждение, неприязън и отхвърляне спрямо нея и роднините й.

В  с.з. във въззивното производство настоящият съдебен състав е изслушал отново детето и лично придобитите впечатления са, че изразеното от него нежелание да общува с майка си няма вътрешна логична обосновка. То не посочва никаква точна причина, служи си с общи изрази като „нещата, които майка ми е направила”. Не обективира нейна конкретна „вина”,  заради която е прекъснало връзките си с нея, прибягва до повърхностни спомени, датиращи от  много преди разпадането на семейството през лятото на 2012г. Наблюдава се тенденция в избягване на въпроса „защо” и генерализиране на отделни прояви на майката. Дистанцира се от нея, като отказва да я нарича „мама”, говори за нея по име и блокира всякакви положителни спомени, свързани с майка си. Детето заявява, че обича баща си без колебание, а по отношение на майка си уверено твърди, че не може да я обича, защото го е наранила с постъпките си. Някои от използваните словоформи са нетипични за възрастта му. С. не показва съмнение по отношение на чувствата, които счита, че изпитва към всеки от родителите си. Демонстрира безразличие и отчуждение към майка си.

Съдът е изследвал генезиса на това отчуждение, за да прецени доколко то представлява пречка за предоставянето на родителските права на майката, като е взел и експертно мнение на специалист-психолог.

От личните си впечатления, от събраните гласни доказателства и въз основа на съдебно-психологическата експертиза, въззивният съд счита, че тези емоции са привнесени и не отразяват автономното и действително отношение на детето към майка му, тъй като произходът им не се свързва пряко и единствено с нейното поведение и качества. Те няма да имат траен характер и при отшумяването им детето ще понесе тежка психическа вреда.

 Установено е несъмнено, че обстоятелствата в семейството, предшествали и съпътствали процеса на развода между родителите, са се развивали в няколкомесечен период, през който постепенно е настъпила промяна в отношението на детето към майка му. Конфликтът между родителите не е останал само между тях, детето е било въвлечено - първоначално в ролята на посредник и омиротворител. Тъй като бащата е напуснал семейството, а детето е останало с изоставения родител, то е станало свидетел на най-тежкия и болезнен период на страдание – емоционално, душевно и дори с физически проявления, на своята майка. Тя, от своя страна, не е успяла да прикрие и задържи в себе си субективните си преживявяния, проявявала е всички симптоми на стреса – тревожност, объркване, чувство на застрашеност и мъка. Детето нито може да разреши конфликта, нито да промени ситуацията, не разполага със зрялост, за да се отдалечи емоционално и да подходи обективно към всеки от родителите си. То няма и сили да съпреживява мъката на майка си и инстинктивно се стреми да съхрани своето равновесие, заемайки пасивна позиция. Тъй като в развитието на ситуацията напрежението се  е натрупвало, а двамата родители - заети всеки със своите лични емоционални преживявания - не са могли да отреагират адекватно спрямо детето, те постепенно са го инволвирали в спора по начин, принуждаващ го да „избере страна”. Доколкото майката е била „напуснатия” родител, у детето е започнало да се формира убеждението, че тя е и „виновният” - неспособен да запази досегашното положение на цялост на семейството. Това е предизвикало последваща реакция на гняв спрямо майката и изоставяне на родителската фигура. Детето започва да проявява неуправляеми емоции, да избухва и да изразява по този начин усещането, че е пренебрегнато, че чувствата му са наранени, безсилието му да се справи, а това води до агресивни реакции като отговор на субективно преживяната от него несправедливост.

Така майката, под влияние на обидата и гнева, в които са сублимирали първоначалната безпомощност, страх и болка, е проектирала несъзнавано негативно отношение на бащата. Според психолога, на този етап на кризата тя не е имала ресурсите, необходими за адекватна реакция спрямо детето. В отговор на това поведение, бащата е реагирал по идентичен начин – проявявайки невъздържаност, гняв и негативно отношение към майката, макар в действителност той да е сложил начало на тази поредица от събития, но чрез физическото си дистанциране от дома, където е живяло семейството, е запазил добра емоционална връзка с детето, която не се е обременявала от ежедневната нужда за справяне с кризата.

Постепенно детето започва да демонстрира отхвърляне на майка си, която до този момент е била и авторитетна, и значима фигура в живота му, тъй като насочва обвинения към нея, че е изоставеният и обиден обект в семейния сюжет. От своя страна бащата е получил статута на „силната” фигура, детето инстинктивно се е насочило към него и е започнало да търси неговото одобрение.

Тази драстична подмяна на отношение на близост с отношение, основано на гняв, обида и нетърпимост спрямо майката, представлява според вещото лице защитен механизъм. Между майката и детето, като резултат от драмата в семейството, са се появили потиснатост, мъка, напрежение и тревога от нерешените вътрешни конфликти. Между тях има близост, но детето не може и не желае да се ангажира с чувствата на майката. Поради крехката си възраст и още неоформена личност, то субективно преживява силен натиск, свързан със стоварване и върху него на семейните проблеми, като демонстрира увеличаващо се затруднение да се ангажира с тях. Опита на двамата родители да го въвлекат, то преживява като насилие над себе си, и прави отказ, съпроводен с гняв, поради липсата на избор и свобода, като проявлението му се изразява в „бягство” от проблема, а проблемът отъждествява с майка си. Тъй като ситуацията е била усложнена от факта, че детето е живяло с майката, а тя е и родителят, който има склонност да налага граници в поведението му, на моменти и по-остро, това влиза в конфликт със стремежа му към свобода, и то започва да търси независимост, която счита, че ще постигне чрез раздяла с нея.

Като противовес е избрало другия родител, считайки, че той ще му осигури напълно противоположни условия, липса на проблеми и ограничения. Бащата, който е бил незасегнат от емоционалната нагнетеност в отношенията родител-дете, предизвикана от разрухата в семейството, е предложил на детето нови ресурси и условия на живот, а при родителския стил и позиция, които е използвал, индиректният начин на влияние е имал по-голямо въздействие върху детето.

Според експерта, дете на 13 години, поставено в такава дисфункционална среда, може да бъде лесно манипулирано, тъй като неговият собствен „аз” в този момент е отсъствал. В случая са налице характеристики, говорещи за наличие на отчуждение на детето С. спрямо неговата майка. Още в първоначалния стадий на озлобеност един спрямо друг, е започнала несъзнавана манипулация от страна на всеки от родителите, като и двамата са проектирали чувство на гняв върху другия партньор, въвличайки детето и натоварвайки го с несвойствената задача да преработи тяхното чувство за вина. По-късно, когато въпреки голямата близост с майката, детето се е огънало под тежестта на силните й емоционални преживявания, с които тя не е могла да се справи бързо, то е предприело опит да се раздели емоционално от нея и в този момент, бащата, вместо да заеме категорична позиция, с която да разграничи отношението на майката към себе си - като бивш съпруг, и към детето - като отделно човешко същество, е поощрил и подпомогнал настъпването на полярност в отношението на детето към двамата му родители.

Така детето е идеализирало единия, а другия е натоварило с изцяло негативни очаквания. Това е довело до липсата на амбивалентност в отношението към двамата родители, която иначе би обусловила нормално развиване на лична автономност, и е мотивирало детето да отрече връзката си с майката и енергично да започне да „инвестира” в също толкова емоционално силна връзка с баща си.

Чрез експертизата се установява, че е налице индиректно, опосредено, гневно формиране на отношение към майката, обслужващо целите на другия родител, мотивиращ се с интереса на детето. Бащата е влязъл в ролята на „програмиращ родител”, който е спомогнал за формирането на реакция, като защитен механизъм в детската психика, изразяваща се в замяната на обичта и любовта към майката с реципрочни, близки до озлобление, гневни чувства.

При съвкупната преценка на доказателствата се установява, че е налице застрашаване на връзката с майката, прехвърляне на емоции, почти пълно избледняване на предишни хубави общи преживявания с отхвърления родител – майката, несъстоятелни рационализации спрямо нея, полярно отношение в полза на бащата, рефлексоподобно вземане на страната на бащата, разширена враждебност спрямо цялото семейство на майката, феномен на независимо мислене у детето – счита, че мнението, което изразява е негово лично и постоянно го подчертава, липса на чувство за вина у него за отхвърлянето на майката, изрази на детето, несъответстващи на възрастта му и свързани с отъждествяване с желанията и емоциите на отчуждаващия родител, емоционално напрежение у детето и идентификация с „агресора” – детето е в беззащитна позиция в конфликта между родителите и се идентифицира с по-силния от тях.

Бащата не е осъзнал опустошаващите наранявания, които се предизвикват у детето, тъй като отхвърлянето на майката без основателна причина се конфронтира с потребностите на всяко дете. В психиката на детето се получава разцепване, когато то приеме само единия родител за „добър”.

Експертът дава заключение, което въззивният съд изцяло споделя и с оглед всички други събрани доказателства, че поведението на бащата пречи на връзката на детето с майката, като тя е доведена до пълно отричане на майката. Вербалните средства на детето говорят за наличие на елементи на манипулация, детето е било принудено да избере родител, което е признак на външно въздействие. То е избрало бащата, но този избор се окачествява като несъстоятелен, най-вече заради пълното отричане на другия родител.

Категорично и непререкаемо е установено по делото, че родителстването на майката до момента не може да предизвика реакцията на пълното й отрицание и отхвърляне от страна на детето.

Направеното в с.з. пред този състав изявление на детето, че не може да използва думата „обич” по отношение на майка си поставя под съмнение критичността на избора му. Такъв би имало, ако детето, без да се съмнява в естествената, заложена в него обич към родителите си, избере единия от тях на базата на свои собствени, рационални основания. Отрицанието на любовта към  който и да е от двамата родители е тревожен сигнал за някаква деформация.

Така, след като се установи, че афишираните чувства и желания на детето са резултат на травматично преживяване и са продукт на външно въздействие, съдът не може да ги приеме като предопределящи. От една страна бащата е изиграл съществена роля за настъпването на родителско отчуждение, като е станал основен инхибитор на потока от негативизъм у С., и това сериозно дискредитира родителските му и нравствени качества, както и способността му правилно да възпитава детето. От собствените му изявления е видно, че от м. 02.2013г. той не е търсил контакт с майката, а последният такъв е бил по повод имуществени отношения, като баща не е предприел никакви стъпки да предотврати разрива на детето си с бившата си съпруга, която неизменно остава майка на това дете, да послужи като посредник, или да поиска някакво разумно и спокойно овладяване на ситуацията, която по-късно е добила почти неуправляем характер. Съдът счита, че това му поведение противоречи на заложените в разпоредбата на ЗЗДт изисквания за защита на психическите и емоционални потребности на детето. Декларираното от него желание да остане при баща си е резултат на описаното от вещото лице отчуждаващо поведение на този родител, изключващо добри възпитателски качества у бащата, които са основен критерий по член 59, ал.4 от СК за определяне положението на детето.

От друга страна, освен поради изложеното до тук, въззивният съд не споделя становището на РС, че бащата е по-пригодният родител за упражняването на родителските права, тъй като то е взето при условия, различни от настоящите – двамата родители са живеели в един и същи град, детето и бащата са живеели в жилище, собственост на двамата родители, то е посещавало същото училище, продължило е да битува в позната среда и социалните му контакти не са били прекъснати посредством това разрешаване на въпроса от страна на първоинстанционния съд – тоест – стресът от промяната е бил минимален.

Не така стоят обаче нещата при започване на въззивното производство и към настоящия момент – бащата е започнал работа в гр. София, установил се е в жилището на жената, с която има връзка в ГР.Д. и в текущата учебна година е преместил С. в училище в този град. На новото място детето живее освен с баща си, с още двама души, „чужди” на досегашното й семейство – приятелката на баща й и нейния 18 годишен син.

Така очертаната ситуация представлява крайна, бърза и драстична промяна едновременно на няколко съществени житейски фактора, които съставляват фундаментални опорни точки в живота на всеки човек, особено на момиче в такава възраст. Решенията на бащата не са съобразени с интереса на детето, водещи са били неговите собствени желания, а движеща сила – стремежът му към устройване на „нов живот”. С акта на физическото преместване, съпроводено с отдалечено работно място, бащата вече излиза и от хипотезата сам да полага грижи за детето, която също е от решаващо значение при предоставянето на родителските права. Неговата майка живее в гр. Мъглиж и не може да предостави помощта от близки роднини, която би му дала някакво евентуално предимство по смисъла на чл. 59 от СК. Също така следва да се подчертае, че гневът и безпокойството, преживени през целия процес на раздяла, показват тенденция на изчезване, щом детето се върне в рутината на живота си, а тази възможност му е рязко и внезапно отказана. В този смисъл преместването в друг град е отрицателен факт, пречещ на преодоляване на кризата от детето чрез връщане към старите навици, част от които е и самият живот в града.

Освен това по този начин прибързано и насилствено детето се отдалечава от майката и се препятстват, дори прекъсват, всички възможности да се възобнови и заздрави отношението между двете, а това не представлява добра препоръка за бащата.

Съдът счита, че при описаното положение е налице и друга опасност от причиняване на вреда на детето, с оглед преценката по пар. 1 от ЗЗДт. Бащата се стреми да преподреди и изгради наново живота си, но приоритетите, които се установи, че си е поставил, изместват детето от фокуса на вниманието му. Неприемливо е той да въведе момичето във все още несигурна и неустановена конфигурация – простото съжителство с друга жена и нейно дете не гарантира оформяне на стабилна и подходяща семейна среда за С. в настоящия момент. Докато бащата не изгради на здрава основа „новия си живот” той не следва да поставя детето си в рисковата ситуация да преживее повторно разпадане на взаимоотношения, в които е станало участник, респективно – да бъде изместено на втори план в организирането на новата домашна среда. Въззивният съд счита още, че именно на фона на принудителното дисоцииране на фигурата на майката, за детето е вредно и объркващо тя да бъде незабавно заместена с друга жена, изпълняваща ерзац функции. Тя не може да замени майката, а ситуацията може да повлияе негативно на отношението на детето и да задълбочи стреса точно в момента, когато е най-уязвимо. Съзнанието на С., според експерта, е затормозено от усилията да намери ново място на всеки от членовете както на разпадналото се, така и на „новото” семейство, в което е въведена – да отреди позиция за всеки от бившите съпрузи, които си остават нейни родители, както и „новия родител”, когото, нетипично, вместо като „чужденец”, тя възприема като „приятелка” – отново като контрапункт на майката, в резултат на външното въздействие.

Разбираемо е желанието на детето да е при баща си в светлината на това, че в действителност той прекарва по-малко време с него, упражнява по-слаб личен и непосредствен контрол, ангажиран е с други работи и детето може да избира да прави само това, което то желае – това го кара да мисли че „тате е по-добър” – но това не е полезно за развитието и възпитанието му. Сегашните очаквания са породени и от състоянието на еуфория от новия живот, различната среда,   обещанията и предположението, че нещата ще останат в този си вид и занапред.

Липсата на възможност за реална и обективна преценка от страна на детето му пречи да осъзнае действителните си нужди, цели и средствата за постигането им, както и доколко те ще се конкурират с тези на останалите членове на домакинството и дали ще имат безусловен приоритет спрямо тях.

Поради всички изложени дотук съображения, настоящият въззивен състав счита, че на майката не само не може да се откаже упражняването на родителските права спрямо непълнолетната С., а обратното – в интерес на детето е те да й бъдат предоставени.

Този състав не намира причини да откаже това право на майката, каквото е искането на ищеца, тъй като не са дискредитирани качествата и способностите й на родител и възпитател – липсват както индикативи, така и доказателства, че тя се отнася лошо или безразлично към детето, че влияе зле на възпитанието му, че му вреди морално или му създава неподходящи, непристойни, или обществено неприемливи навици, както и, че няма средства и условия за отглеждането му, или че не му отделя внимание. Също така следва да се отбележи, че майката се чувства наранена, но не изпитва гняв към детето и не го обвинява за отхвърлянето,  показва сила и оптимизъм за бъдещото им общуване.

Ако в момента детето остане да живее при бащата в друг град, проблемът ще се задълбочи. Това ще доведе до прогресиране на родителското отчуждение и до разрушаване на връзката между детето и майка му във вреда и на двете. Немислимо е вредата от преживян стрес да се „лекува” чрез нов стрес.

Според експерта е несъмнено, че на по-късен етап на развитие, с увеличаването на способността за проверка на реалността, конфликтът на лоялността ще стане по-дълбок и травматизиращ за детето и отлагането на момента на „осъзнаване” е в негова вреда. Отношението майка-дъщеря не може да се разглежда статично, то е постоянно развиващ се във времето процес, който е необратим и не може да се коригира със задна дата. Само фактът на осъзнаване на допусната в миналото грешка не може да я заличи или поправи – напротив - ще предизвика повече страдание на по-зрялата личност.

Действителните психически и емоционални потребности на детето, които съдът следва да съобрази, имат измерение и за напред и съдът намира, че най-ефективно те могат да бъдат удовлетворени чрез поставяне на детето в условия да преоткрие и изживее пълноценно връзката със своята майка, тъй като отказаната вчера любов не може да се даде двойно утре.

Съдът счита, че ако изявлението на бащата, направено в о.с.з, за готовност да направи всичко за щастието на детето, действително е израз на вътрешното му убеждение, а не е формална декларация, то ще окаже пълна подкрепа за възстановяване на отношенията между С. и майка й.

Предложеното от вещото лице средство за преодоляване на кризата в отношенията – психотерапевтични консултации със специалист в гр. София, съдът намира за неприемливо като ултимативен изход. Такива консултации все още не са популярен метод и с оглед разстоянието, средствата, времето, липсата на достатъчно квалифицирани специалисти и други подобни пречки, не са практически приложими, а са по-скоро пожелателно и съпътстващо средство. Освен това препоръчаната семейна терапия може да е успешна, само ако в нея участват всички членове на семейството, което при описаните обстоятелства е трудно осъществимо. Настоящият състав намира, с оглед и на миналите отношения между майката и дъщерята, преценени според изискването на пар. 1 т. 5 от ДР на ЗЗДт, че не се налага проблемът да се разрешава дистанционно, чрез посредник психотерапевт. В полза и на двете, които са били толкова близки, е да се изправят срещу проблема и да го преодолеят заедно. Процесът на възвръщане на доверието, реинтеграцията на майката като фигура с авторитет и закрилящ фактор, реставрацията на обичта, е дълъг и бавен,  и поради специфичната възраст на детето, той не може да се отлага и забавя. Възстановяването на душевния му комфорт зависи изключително от преоткриването на специфичната, незаместима и несъпоставима с нищо връзка “майка-дете”.

На последно място следва да се подчертае, че съдът не поставя под съмнение обичта, която естествено и бащата изпитва към дъщеря си, нито да се омаловажава чисто материалната му възможност да осигури средства за живеене на детето. При съпоставяне на двете съвкупности от обстоятелства в полза на всеки родител, съдът е дал превес на тези, които е счел за максимално съответстващи на заложените от правните норми критерии.

Следва да се отбележи, че при извършването на тази преценка, съдът се е абстрахирал напълно от въпроса за вината, като фактор за дълбокото и непоправимо разстройство на брака между страните. Приел е, че брачната вина в случая, не влияе върху качествата на родител. Ръководил се е изцяло и единствено от най-добрия интерес на непълнолетното дете, който е поставил в основата на разсъжденията си, и след обективната съпоставка между двете възможности, е констатирал къде безспорно той ще бъде максимално охранен.

Съдът не подлага на критика способностите, възможностите и готовността на бащата да прояви всеотдайността и любовта си към детето, да поддържа емоционална и духовна връзка с него.  Всичко това може и следва да стане, независимо от правното положение, което ще създаде съдебният акт – той не контролира чувствата между родителя и детето, и не въз основа на него ищецът ще формира поведението си. Поради това, ако настъпят обстоятелства, променящи коренно настоящото фактическо положение, няма пречка правното положение също да се промени, като се приведе в съответствие с новосъздадената обстановка. Но, тъй като решаващият мотив винаги е интересът на детето, към момента съдът счита, че за щастието и душевния му интегритет е изключително важно то да не бъде повече подлагано на психологичен натиск, нито да се деформира съзнанието му чрез отричане на майката и изключването й от живота му. Това следва да е движещият мотив и за всеки от родителите, поради което най-силната проява на родителска обич понякога се състои в това да се оттеглиш, вместо да преследваш формална победа на всяка цена. Да пожертваш собствените си желания и честолюбие, в името на спокойствието на детето, е висш израз на родителско достойнство и мъдрост, който, обаче, е  въпрос на личен избор, тъй като съдът не може да го наложи насила.

В съответствие с така изложените съображения, въззивният съд счита, че родителските права спрямо детето С. следва да се предоставят за упражняване на майката, като при нея бъде определено и местоживеенето на детето.

Поради това в тази част първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено.

По отношение на режима на лични контакти с детето:

Всеки от двамата въззивници е атакувал и в тази част акта на СлРС и доколкото този въпрос е обусловен от водещата претенция относно упражняването на родителските права, настоящата инстанция счита, че жалбата на втората въззивница е основателна.

Съдът е възложил на майката да осъществява родителските права спрямо детето С., което налага на бащата да се определи режим на виждане и лични контакти с него. Той следва да е съобразен с местоживеенето, времето и възможностите на двамата родители, с възрастта и общото състояние на детето. След като почти всички изброени компоненти се вписват в обичайните параметри, този състав счита, че подходящо и удачно е да се предостави свободен режим на контакти на бащата, а субсидиарно да бъде определен като задължителен, обвързващ страните минимум, правото му да осъществява лични контакти с детето всяка първа и трета седмица от месеца от 08.00 ч. в събота до 20.00 ч. в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката. Съдът не намира за уместно стесняването му във времева рамка от 10.00ч. в събота до 16.00 ч. в неделя, поради значителното разстояние по местоживеене, а и няма законова пречка родителите по своя инициатива да го направят по-гъвкав и удобен, за да го пригодят към ежедневието си. Тяхното градивно и позитивно отношение по този въпрос следва да надскочи евентуалните междуличностни неразбирателства, а липсата му би препятствала нормалното контактуване независимо какъв би бил формалният съдебен акт.

Поради това решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която е определен ражим на виждане и лични контакти на майката с детето.

По отношение на издръжката на непълнолетното дете:

В тази част решението на СлРС също е атакувано от двете страни.

Доколкото и този въпрос е обусловен от уреждането на родителските права, той е и задължителен, а съдът, дори и без да е сезиран с изрична претенция, е длъжен служебно да го разреши.

С оглед преуреждането на отношенията по повод детето от въззивната инстанция, обжалваното решение следва да се отмени и в частта, касаеща присъдената издръжка, която майката следва да заплаща за непълнолетното дете С.. Това парично задължение следва да се пренесе върху бащата, който занапред няма да упражнява родителските права над него.

Задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си. Релевантните факти, подлежащи на установяване и съпоставка са, най-общо, нуждите на детето и възможностите на родителите.

Нуждите на детето се определеят от възрастта, здравословното му състояние и интелектуалните и духовните потребности на развиващ се индивид, както и от евентуалното наличие на някакви конкретни специфични особености.

Този състав намира, че с оглед основното, неоспоримо по важност и приоритетност задължение на съда - да защити максимално интереса на непълнолетното дете, в духа на съвременните изисквания на нашето и европейското гражданско общество, към което се стремим да се приобщим, и предвид реалните социални отношения в страната, минимално достатъчният размер за месечната издръжка за детето С., съобразен с горните фактори, е общо 350 лв., при това - сведени според естеството си, само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, учебници и пособия, евентуално – разходи за културни и спортни развлечения.

Като се съобразят и възможностите на всеки от родителите – значително надхвърлящо средното за страната - 2 444 лв. средно брутно месечно трудово възнаграждение на бащата, и доста по-ниското такова на майката –780 лв. средно брутно месечно възнаграждение, липсата на задължения към други непълнолетни низходящи, и като се отчете обстоятелството, че родителят, при когото детето ще живее – неговата майка, освен в пари, ще участва в издръжката му и в натура, като непрекъснато полага и лични, непосредствени, ежедневни физически грижи за неговото отглеждане и възпитание, то така посоченият размер на паричната издръжка следва да се разпредели между двамата родители като абсолютна сума както следва – бащата следва да поеме месечно по 250 лв., а майката - по 100 лв. Претенцията на втората въззивница – ответница, се явява частично основателна, тъй като в отговора е заявена за 350 лв., и следва да се отхвърли за горницата над 250 лв. С въззивната жалба тя е поддържала искането си само за 250 лв., без да е направила изменение на иска чрез намаляване на размера му.

Издръжка следва да се присъди от момента на поискването й. чрез предявяване на отговора на исковата молба на 24.09.2012г. и се дължи до навършване на пълнолетие на детето, или до настъпването на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти. Следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска до окончателното й изплащане.

Така и в тази част първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

Съгласно разпоредбата на чл. 242 ал. 1 от ГПК следва да се допусне предварително изпълнение на решението по отношение на присъдената издръжка.

По отношение на ползването на семейното жилище:

Първият въззивник е обжалвал решението на СлРС и в частта относно предоставяне ползването на семейното жилище на ответницата.

Въззивният съд намира жалбата касателно този въпрос за неоснователна, а тази част на атакувания акт - за правилна. Споделя доводите, послужили на районния съд да вземе това решение.

Семейно жилище по смисъла на СК е това, което съпрузите и ненавършилите им пълнолетие деца са обитавали до прекратяването на брака, или – както е в настоящия случай – до фактическата раздяла. В случая то е собственост на страните, намира се в ГР.С., ул. „К. и М.” № *. Тъй като то не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, вина за непоправимото разстройство на брака, довело до прекратяването му, има само съпругът, а от брака има ненавършило пълнолетие дете, което ще бъде отглеждано от невиновния съпруг – майката, то в интерес на детето е ползването на семейното жилище да бъде предоставено на ответницата. Също така, съгласно чл. 56 ал. 5 от СК, друго обстоятелство, което трябва да бъде взето предвид, е че  страните имат още едно жилище в град Сливен, кв. „Н. с.”, ул. „Ж.В.” № *, което няма характер на семейно, тъй като не е било дом за семейството, и ищецът има вещни права върху него, позволяващи му да го ползва за живеене без да препятства ползването на семейното жилище от страна на ответницата и детето. Освен това към момента в семейното жилище с майка си живее и 19 годишният син на страните.

Не следва да се пренебрегва и настъпилото изменение на обстоятелствата – преместването на ищеца както да живее, така и да работи, в други населени места, което фактически прави несъстоятелно искането му да му бъде предоставено ползването на семейното жилище в ГР.С..

Поради това първоинстанционният съд правилно и съобразявайки се със законовите условия, е уважил искането на ответницата.

В тази част решението следва да бъде потвърдено.

В обобщение – първата въззивна жалба на ищеца в първоинстанционното производство, се явява изцяло неоснователна и не следва да бъде уважавана. Втората въззивна жалба на ответницата в първоинстанционното производство е напълно основателна и следва да бъде уважена.

Щом правните изводи на двете инстанции частично се разминават, въззивният съд счита, че атакуваното решение следва да бъде потвърдено в посочените по-горе негови части, а в останалите обжалвани такива – да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново решение по същество, в гореизложения смисъл. Първоинстанционният акт следва да бъде отменен и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати държавна такса по сметка на СлРС.

В необжалваните части решението е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на първия въззивник и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на втората въззивница за д.т. и съдебна експертиза в размер общо на 179, 80 лв. За първоинстанционното производство разноски е претендирала само ответницата и такива й се дължат в размер на 357, 14 лв, с оглед уважаване на частичното уважаване на претенциите й. Първият въззивник дължи и д.т. по сметка на СлОС върху присъдената издръжка в размер на 360 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

                                                

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 146/11.03.2013г. по гр.д. №  3509/2012г. на СлРС, В ЧАСТИТЕ, с които:

- е предоставено на бащата Д.А.Н. упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д.Н., като е постановено, че то ще живее при него,

- е определен режим на лични контакти на майката В.К.Н. с детето С. всяка седмица от месеца от 9.00 ч. в съботния ден с преспиване до 18.00 ч. на неделния ден, както и един месец през лятото, когато бащата не е в платен годишен отпуск,

- е осъдена В.К.Н. да заплаща на непълнолетното дете С. Д.Н. със съгласието на баща му Д.А.Н. ежемесечна издръжка в размер на 90  лева, считано от 01.10.2012г. до настъпване на законни причини за нейното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане и

- В.К.Н. е осъдена да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 129.60  лв. като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ПРЕДОСТАВЯ упражняването на родителските права спрямо непълнолетното дете С. Д.Н., родено на ***г. ЕГН ********** на майката В.К.Н. ЕГН ********** и ОПРЕДЕЛЯ местоживеене на детето при майката.

ОПРЕДЕЛЯ задължителен режим на контакти на бащата Д.А.Н. ЕГН ********** с непълнолетното дете С. всяка първа и трета седмица от месеца от 08.00 ч. в събота до 20.00 ч. в неделя и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката.

ОСЪЖДА Д.А.Н. да заплаща на непълнолетното дете С., родено на ***г., със съгласието на неговата майка В.К.Н., месечна издръжка в размер на 250 лв., считано от 24.09.2012г. до навършване пълнолетие на детето или до настъпване на правоизменящи или други правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска, до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователна претенцията за разликата до 350 лв.

Допуска предварително изпълнение на решението в частта, относно присъдената издръжка.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № *6/07.02.2012г. по гр.д. № 4727/2011г. на СлРС в останалите обжалвани части.

 

ОСЪЖДА Д.А.Н. да заплати по сметка на СлОС д.т. в размер на 360 лв. върху присъдената издръжка.

ОСЪЖДА Д.А.Н. да заплати на В.К.Н.. направените разноски по делото за първата инстанция в размер на 357, 14 лв. и за въззивната инстанция в размер на 179, 80 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му на страните.

                             

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

ЧЛЕНОВЕ: