Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 12.06.2013 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на дванадесети юни през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 295  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 229/14.03.2013г. по гр.д. № 6063/12г. на СлРС, с което е отхвърлена молбата на Н.Н.М. против М.В.Д. за постановяване на съдебно решение, с което да се замести волята на майката за задгранични пътувания на малолетния Н.Н. М., придружаван само от своя баща Н.Н.М. и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че съдът не е изследвал задълбочено фактите, избирателно е ценил доказателствата и фактическите му констатации не отговарят на обективната действителност. Заявява, че съдът не е взел предвид изявлението на социалния работник, че е разговарял с детето дали иска да живее с баща си в Англия, а не дали да му гостува за един месец. Не е обсъдил факта, че конфликтите между странит са били именно по повод невъзможността на бащата да осъществява личните контакти с детето си, не е имал агресивно поведение към него. Въззивникът оспорва изводите на съда, че детето не е близко с баща си и изпитва страх да посещава Великобритания, тъй като те са неверни и не почиват на събраните доказателства. Твърди, че социалният доклад е изготвен изцяло по сведения на ответницата и на нейни близки. Заявява, че са неоснователни опасенията й, че няма да върне детето, тъй като то е било само с него в Англия и се е върнало при майка си, не е ставало никога въпрос да живее и учи там. Поради всичко изложено моли въззивния съд да отмени решението и вместо това постанови ново, с което уважи молбата му за срок от пет години. Няма направена претенция за разноски. Иска да бъде допуснато изслушване на детето, независимо, че не е навършило 10 години, тъй като счита, че в случая това е необходимо и в негов интерес.

Във въззивната жалба няма направени други нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, се явява лично, оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

В с.з. се явява социален работник от Дирекция ”Социално подпомагане”, Сливен -  отдел „Закрила на детето”, който присъства при изслушването на детето и дава становище, че то е било спокойно, открито, не е било притеснено или объркано. Разбрало е точно въпросите, отговорите му са адекватни на възрастта и отразяват личното му мнение.

Изслушано, детето Никола заяви, че обича баща си, ходил е при него в Англия и няма против, ако му се прииска да го посети през лятото, да има такава възможност.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, доколкото я намира за правилна от фактологична и хронологична гледна точка. ДОПЪЛВА я само с непосредствено възприетите от него изявления на малолетното дете, изслушано при условията на чл.15 ал. 2 и сл. от ЗЗДт в с.з.

Въззивният състав НЕ СПОДЕЛЯ  правните изводи на РС.

Предявената молба по чл. 127а от СК има за предмет разрешаване на въпрос, свързан с пътуване на малолетно дете в чужбина, за който родителите не могат да постигнат съгласие. Детето е на 9 години и родителските права спрямо него са предоставени за упражняване на майката, като на бащата, който е с трайно установено местоживеене в Англия – Обединено кралство Великобритания и с британско гражданство, е предоставен с влязло в сила съдебно решение, режим на лични контакти с детето – всяка първа и трета неделя от месеца и един месец през лятото, който да не съвпада с годишния отпуск на майката, както и свободен режим, извън така установения.

На родителя, който не упражнява родителските права, без да е лишен от тях, и не живее постоянно на територията на Република България, не може да бъде отказано само по тази причина правото да осъществява личните контакти с детето си извън нея. Несъгласието на майката, упражняваща родителските права, налага разногласието между двамата да се разреши по съдебен ред, като водещо съображение е конкретният интерес на детето.

В случая е безспорно установено, че детето е достатъчно привързано към баща си, посещавало е вече Англия, физическото, психическото и социалното му развитие са адекватни на възрастта му и по принцип не представляват пречка за по-продължително пътуване или престой при баща му. Последният разполага с подходящо място и достатъчно средства да осигури пътуването и престоя му. Самото дете има право на свободно придвижване, включително и в чужбина, и доколкото не е навършило пълнолетие, то не може да упражнява  това си право нито само, нито със съдействието само на единия си родител.

Поради това, тъй като не се установяват законови или фактически пречки то да напусне пределите на РБ заедно с баща си, за да пребивава за един месец с него в Обединено кралство Великобритания, съгласието на неговата майка следва да бъде заместено със съдебно решение.

Несъстоятелни са възраженията на ответницата, касаещи нейните взаимоотношения с бившия й съпруг – след прекратяването на брака, между тях правна връзка вече няма, а биологична не е съществувала, но тази с детето не може да бъде прекратена и от решаващо значение са въпросите за отношението родител-дете. Доказано несъмнено е наличието на връзка на бащата с Никола, която първият се е стремял да поддържа с времето, но териториалната отдалеченост представлява съществено затруднение за безпрепятствено осъществяване на родителския контакт. Създаването на пречки за поддържането й би било единствено във вреда на детето, тъй като на тази възраст то е впечатлително и емоционално, и именно в този период следва да бъде установена и утвърдена духовната близост с всеки от родителите. Така, щом на бащата е предоставен от съда съответния режим на виждане с детето и няма настъпили изменения на обстоятелствата, няма законова пречка той да бъде осъществяван и извън територията на РБ. Само фактът, че детето ще напусне временно местоживеенето с майка си, не е достатъчен аргумент да не се уважава молбата – аналогично би било положението, ако двамата родители имаха силно отдалечено местоживеене, но в РБългария – това не представлява пречка родителят, комуто не са предоставени родителските права да го взима при себе си, без обаче да е необходимо писмено съгласие на другия родител.

Както се посочи вече, правопрепятстващи доводи могат да са само такива, свързани с интереса на детето във всеки един конкретен случай. В настоящия такива не са установени. Ответницата основава защитната си теза на нежеланието на детето да „живее в Англия при баща си”.  

Този въпрос въобще не следва да се поставя на детето, тъй като не се включва в обсега на спора. Изслушано пред въззивния съд, детето Никола прояви положително отношение към баща си и заяви, че има желание, ако поиска да отиде през лятото при баща си, да има такава възможност.

На първо място следва да се отбележи, че спорният въпрос не касае нито промяна в упражняването на родителските права, нито промяна в постоянното местоживеене на детето при баща му, а единствено възможността последният да осъществи осигурения му от съда режим на лични контакти с детето му, на територията на друга държава. На второ място следва изрично да се подчертае и това, че със заместването от съда на съгласието на родителя не се принуждава или задължава детето да напусне РБ – съдебното решение не замества съгласието на самото дете – то само осигурява правната възможност на другия родител, при желание на детето, да напусне с него територията на РБ. Както се посочи – аналогично би било положението, ако се касаеше за пътуване на много отдалечено от местоживеенето на детето място, но в РБ – тогава волята на самото дете е определяща и родителят, при когото то следва да отиде, ще се съобрази с евентуалното му нежелание, без да е необходима намесата на съда.

Съдът счита, че очакванията на детето са баща му да се съобрази с неговото желание или нежелание да пътува до Англия, и да използва заместващото съгласие само ако Никола поиска да отиде там. В противен случай бащата следва да намери друг подходящ начин да се възползва от правото си на личен контакт със сина си, като го осъществи на територията на Р България и държи сметка и за интереса на малолетното дете.

Другият аргумент на ответницата, възприет от първоинстанционния съд – че майката се страхува, че може детето да остане с баща си в чужбина, също е неоснователен.

В случая се касае за държава, член на ЕС и такава, която към настоящия момент не е място на размирици, такова, в което да не са отстранени последици от природни бедствия, в което временно не е препоръчително пътуване или е рисково. Тъй като Обединеното кралство е част от Европейската общност, както и Република България, не съществува опасност от невръщане на детето, по-голяма от тази, която би имало, ако бащата го задържи при себе си и тук. Българската държава може да гарантира изпълнението на решенията на своите съдебни органи и съдействието за това от страна на другите държави-членки, след като в изпълняемото решение са поставени конкретни параметри относно правото на родителя, на когото не са предоставени родителските права. Но също така държавата следва да осигури и на последния възможността да бъде изпълнено и спрямо него решението, предоставящо му мерките на лични отношения с детето.

Поради това въззивният съд счита, че съгласието на майката следва да бъде заместено със съдебното решение. Що се отнася до това дали съгласието да е за всяка година занапред, както е поискано от ищеца, настоящият състав намира, че това искане е неоправдано и не може да бъде уважено. Едва във въззивната жалба той ограничава периода до 5 години от постановяване на решението, но надлежно изменение няма, а съображенията да не се уважава и за такъв срок молбата, са същите:

Отново, воден от конкретния интерес на детето, съдът следва да отчете, че динамиката на обстоятелствата, свързани с мястото, кадето бащата се е установил да живее или да работи, /макар и британски гражданин/, не може да бъде предвидена, а с течение на времето могат да настъпят нови правоизменящи факти, касаещи него или детето, което все още е малолетно, и тъй като искането обхваща твърде продължителен период – до навършване пълнолетие на детето, а се отнася за времеви отрязъци, отдалечени на 1 година един от друг,  не следва да се дава неограничено занапред заместващо съгласие. Също следва да се съобрази и това, че положението в страната-направление може да се промени, могат да настъпят и промени в членството в ЕО. Тези фактори следва да се преценяват за всеки отделен случай самостоятелно, ако при следващото евентуално пътуване майката отново откаже да даде своето съгласие.

Ето защо въззивният съд намира, че е в интерес на детето да може да напусне през лятото на 2013г. територията на РБ с баща си и да пребивава един месец, несъвпадащ с отпуска на майката, в Обединено кралство Великобритания с него и следва да замести съгласието на майката за това. Искането за даване на такова заместващо съгласие за всички следващи години /до навършване на пълнолетие/, не следва да бъде уважавано към настоящия момент, а следва да се заявява при настъпване на необходимост.

Като е достигнал до обратните правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло /включително по отношение на разноските/ и въззивният съд  вместо него постанови ново, с което уважи, както е посочено по-горе молбата, като присъди разноските на ищеца за първата инстанция в размер на 250 лв.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззиваемата страна, която следва да понесе своите както са направени, въззивната страна не е претендирала разноски за въззивната инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 229/14.03.2013г. по гр.д. № 6063/12г. на СлРС, като НЕПРАВИЛНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А

 

 

ЗАМЕСТВА СЪГЛАСИЕТО на М.В.Д. ЕГН ********** ***, майка на малолетното дете Н.Н. М., родено на ***г.,ЕГН ********** за това, детето Никола, със съгласието на своя баща Н.Н.М. ЕГН **********, със съдебен адресат адв. Ел. П.,***, да напусне територията на Република България и да пътува до Обединено кралство Великобритания заедно с бащата Н.Н.М. за един месец през лятото на 2013г., несъвпадащ с отпуска на майката М.В.Д..

 

ОСЪЖДА М.В.Д. да заплати на Н.Н.М. направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на  250 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

 

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: