Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    183

гр. Сливен, 08.07.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на трети юли през две хиляди и тринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря К.И., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 313 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Х.Ж.С. ***, депозирана от процесуален представител по пълномощие и насочена срещу Решение № 301/18.04.2013г. по гр.д. № 159/2013г. на СлРС.

С атакувания съдебен акт съдът уважил предявения иск по чл.240, ал.1 ЗЗД  от Л.В. ***, като осъдил ответника Х.С. да заплати на ищеца сума в размер на 5 000 лв. по договор за заем, сключен в началото на месец май / преди Гергьовден/ 2010г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба 16.01.2013г. до окончателното изплащане.

С решението ответника е осъден да заплати на ищеца и направените деловодни разноски в размер на 680,00 лв.

Въззивникът счита постановеното решение за необосновано и неправилно. Съдът възприел изцяло показанията на свидетелите, посочени от ищеца без да обсъди приложените по делото писмени доказателства, представени от страна на ответника и въз основа на тях  да извърши преценка за достоверността на свидетелските показания. Двамата свидетели удостоверили с показанията си, че са присъствали на предаването на сумата от 5 000 лв. на ответника и сина му, но не са присъствали на разговор за даване на парите в заем и за времето на връщането им. За установяване на устен договор за заем, следвало категорично да се установи не само даването на сумата, но и задължението на получателя  за връщането й в определен срок. Твърди се още, че за да поиска сума в заем ответника е следвало да има нужда от паричните средства, а ищецът да е имал възможност да му ги даде. От писмените доказателства по делото било установено, че ответника не е имал нужда от тези пари, тъй като в него период от време продал движими и недвижими вещи на стойност около 15 000 лв.От друга страна се сочи, че ищеца не е разполагал с такава парична сума и не било логично да дадеш пари в заем, които сам не притежаваш, а които вземаш в заем. Недоумение будел факта, че ищецът не си е потърсил заетата сума за периода от месец май 2010г. до есента на 2012г., която сума трябвало да връща на трето лице. Ищецът започнал да търси сумата след като разбрал, че ответника продал ползвания от ищеца имот, който последния искал да закупи. С това се обяснявало и поведението на ищеца при посещенията в дома на ответника и афектираното състояние, за което поведение ответника подал и жалба в прокуратурата. Влошените отношения между страните във връзка с продадения имот – краварник давали основание да се приеме, че ищецът искал връщане на пари, които вероятно е вложил в ползвания от него имот, като реакция срещу извършената продажба, а не че са дадени в заем. Съдът необосновано не възприел показанията на свидетелката Симеонова в частта им, отнасяща се до факта, че ответника нямал новосъздадена градина, за която твърдели свидетелите на ищеца. Освен това овошките се засаждали през есента, а не през месец май, когато се твърдяло за даването на пари в заем. Този факт потвърждавал твърдението на ответника – въззивник, че той не е имал нужда от пари на заем.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор от ответната по жалбата страна не е подаден.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.        

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертан с въззивната жалба е и допустимо, доколкото първостепенния съд  разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

Сливенски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото в хода на производството пред районен съд  доказателства и доказателствени средства, приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът Л.В. бил наемател на две помещения, находящи се в бившето ТКЗС на с.Трапоклово, обособени за краварници, които ищецът ползвал за отглеждане на овце. Тези помещения били собственост на ответника Х.С.. Между двамата имало устен договор за наем на помещенията.

Ищецът имал поставен електромер в краварника, находящ се в сградата, бивша собственост на ТКЗС в ликвидация с.Трапоклово, посредством който се преотчитала ел.енергията отделно от тази консумирана от земеделското сдружение и която ел.енергия заплащал ежегодно по издадени от сдружението фактури / арг. от  служебна бележка с изх. № 1/09.01.2013г. ,издадена от „Първо частно земеделско сдружение” с.Трапоклово, общ.Сливен/. Видно от фактура № 1569/13.11.2012г., издадена от това сдружение, ищецът заплатил консумирана ел.енергия 910 квч, за които заплатил сума в размер на 250 лв.

От удостоверения за актуално правно състояние / л.24 и 25 от делото/ се установява, че ответника и настоящ въззивник Х.С. е неограничено отговорен съдружник и управител в събирателно дружество „СИМЕОН І-СИМЕОНОВИ И С-ИЕ” СД, както и регистриран като ЕТ”СИМЕОН ПЪРВИ- Х.С.”.

Видно от удостоверение с изх.№ П-184/20.02.2013., издадено от НОИ ТП гр.Сливен, въззивикът за периода месец януари 2010г. до месец декември 2010г. получавал пенсия в размер на 319,98 лв. месечно. Представено е и извлечение от сметка на въззивника при банка ДСК, клон Сливен, от което е видно, че за периода 01.01.2010г. до 31.12.2010г. началното салдо по сметката било 2 462,72 лв., а крайното 593,53 лв. По делото са представени и документи – договор за покупко-продажба от 09.02.2010г., разписка от същата дата и нотариален акт № 152, том І, рег.№ 1187, дело № 71/2010г. за покупко-продажба на недвижим имот, от които е видно, че ответникът – въззивник  продал свои движими и недвижими вещи, както и, че е получил на 09.02.2010г. в брой сума в размер на 7 300 лв.

От нотариален акт № 85, том VІІ, рег.№ 10969, дело № 1053/2012г. е видно, че на 13.11.2012г. въззивникът С. продал собствения си недвижим имот, а именно:  три броя, подробно описани в акта поземлени имоти, находящи се в с.Трапоклово, ведно с находящите се в тях краварници на купувача Н.Й.У..

Представена е по делото и резолюция от прокурор при РП-Сливен, от която се установява, че преписка, заведена по жалба на въззивника срещу въззиваемия е прекратена, поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер, както и, че на въззиваемия Л.В. бил съставен предупредителен протокол по ЗМВР.

В хода на процеса пред първата съдебна инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели.

От показанията на свидетелката В. се установява, че въззиваемия В. отглеждал овце в помещение- краварник, собственост на въззивника С.. Помещението ползвал под наем от 2004г., като в началото имало и друг наемател. Наемът бил в размер на 30 лв., после бил увеличен на 50 лв., по-късно на 70 лв. и към момента 100 лв. Наемът плащали редовно на ръка на въззивника, който идвал в началото на всеки месец да го взема лично или на неговия син Е.. Няколко пъти се е случвало да го връщат, след което дължимия наем носели на възрастна жена – съседка на въззивника С..

В началото на месец май 2010г. преди Гергьовден, въззиваемият В., заедно със съпругата си – свидетелката В. и свидетеля С. били в краварника, където давали лекарства на овцете. При тях заедно със сина си Е. дошъл въззивника С.. Въззиваемият В. дал 5000 лв. на въззивника, който ги предал на сина си Е., а той от своя страна ги преброил на място пред всички присъстващи. Уговорката между двамата била, че ако се премине в процес на продажба да закупи въззиваемия обора, който ползвал под наем за овцете, тази сума от 5000 лв. щяла да бъде приспадната. Уговорка за срок за връщане на тези пари в момента на предаването им не е имало. През месец ноември 2012г., когато разбрали, че въззивника продал на друго лице ползваното от въззиваемия и съпругата му помещение –краварник отишли в дома му да си искат парите обратно. При следващо посещение в дома на въззивника имало уговаряне, в случай, че не върне парите, въззивникът да прехвърли на въззиваемия свободно дворно място в с.Трапоклово, граничещо с техния двор. След посещенията в дома му, въззивникът подал оплакване в полицията срещу въззиваемия, че му изкоренил някакви дръвчета.

Показанията на свидетеля С. сочат, че в началото на месец май преди Гергьовден въззиваемият В. дал 5000 лв. на въззивника С., който ги подал на сина си Е.. Последният ги преброил като уточнил, че всичко е нормално. В момента на предаването на парите не е имало уговорка за връщането им. Тези пари въззивникът взел за да прави овощна градина. Такава направил, била заградена с колове и тел. Уговорката между двамата била С.  да продаде краварника на В., заедно с един декар земя.

Свидетелят К. сочи, че ползвал краварника, заедно с въззиваемия В. в периода месец юли- август 2004г. Наемът си го деляли, като всеки от тях плащал по 25 лв. Не е имало подписван писмен договор за наем. Парите ги предавали на въззивника, а той не им давал разписки.

От показанията на свидетелката Симеонова се установява, че въззиваемия през 2004г. дошъл в дома им, като поискал от въззивника да му предостави за ползване стопанските си сгради под наем за отглеждане на овце. През месец ноември 2012г. въззиваемият В. ходил два пъти до дома им. При първото посещение бил афектиран, като държал сметка на въззивника, относно продажбата на краварника на друго лице. При второто посещение уговарял със свидетелката закупуването на друг имот в с.Трапоклово.

Показанията на свидетелите С. и К. съдът кредитира изцяло, тъй като са последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондират с останалите доказателства по делото.

Съдът не кредитира показанията на свидетелката В. в частта, с която същата заявила, че парите съпругът й взел от друго лице от с.Горно Александрово. Свидетелката сама заявява, че на вземането на тези пари и съответно връщането им на това друго- трето лице не е присъствала. Следователно това обстоятелство от обективната действителност, свидетелката не би могла да възприеме лично, след което да възпроизведе с показанията си. Същото е възприето, след като й е преразказано от  нейния съпруг и в този смисъл не следва да се цени от съда като лично възприятие на свидетеля. В останалата част, съдът кредитира показанията на тази свидетелка, тъй като макар и дадени от заинтересована от изхода на спора страна, те изцяло кореспондират и се допълват с останалите свидетелски показания, логични са и вътрешно непротиворечиви.

Съдът не кредитира показанията на свидетелката Симеонова в частта, по отношение на договорен наем в размер на 250 лв., както и, че наема не бил заплащан. В тази част показанията се опровергават от показанията на свидетеля К., който е незаинтересован от изхода на делото и заявил, че наема през 2004г. е бил общо 50 лв. за целия краварник. Освен това свидетелката не е присъствала лично на плащане на наемна цена през годините или на уговорки между страните във връзка с  неплатен наем. За тези обстоятелства свидетелката не би могла да дава годни показания, доколкото не е възприела събитията лично.

По делото са представени и приети като писмени доказателства и редица удостоверения и референции, установяващи коректна търговска дейност на събирателното дружество и едноличния търговец, в които въззивникът участва. Тези документи настоящият съдебен състав намира за неотносими и извън предмета на доказване по настоящия спор, доколкото в исковата молба се твърди, че е сключен договор за заем между страните, като физически лица.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД – за връщане на заета парична сума.

Първоинстанционният съд след квалифициране на предявената претенция надлежно разпределил доказателствената тежест между страните. Възражения от страна на ищеца по отношение дадената правна квалификация и доказателствена тежест не са били релевирани в процеса, както в първоинстанционното производство, така и във въззивната фаза.

Заемът за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален договор и се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя.

В конкретната правна хипотеза се установи предаване на сума в размер от 5 000 лв. от въззиваемия В. на въззивника С., но не се доказа между тях да е имало уговорка за връщането на тези пари. В случая не е важно, че не е бил уговорен срок на връщане на парите, тъй като, ако такъв не е бил уговорен между страните, то заемателят е длъжен да върне парите в едномесечен срок от поканата на заемодателя. – чл.240, ал.4 ЗЗД. В казуса по важното е, че между страните не е имало съгласие по смисъла на чл.240, ал.1 ЗЗД – за заемане на парична сума с поето задължение за връщането й. Уговорката, която е съществувала между страните и това не е спорно по делото е била тези пари да бъдат приспаднати, когато помещението- краварник, заедно с прилежащия му терен бъде продаден от въззивника на въззиваемия.

При договора за заем за потребление заемателят е длъжен да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото. Ако се е задължил да върне друго е налице не заем, а продажба или замяна. Въззивникът С. срещу дадените му 5 000лв. е уговарял евентуална продажба на недвижимия имот, а не връщане на тази сума, поради което търсенето й от страна на ищеца /въззиваем на заявеното правно основание е неоснователно.

Дадената сума би могла да бъде търсена на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД – дадено на неосъществено основание или евентуално чл.59 ЗЗД, но не и на заявеното от ищеца- въззиваем правно основание.

С оглед изложеното и доколкото не се установи между страните наличие на сключен договор за заем за потребление, то искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Доколкото с първоинстанционното решение искът е изцяло уважен, същото се явява неправилно, поради което  бива отменено.

Поради отхвърлянето на предявения иск не се налага и разглеждане по същество на заявеното от ответника/ въззивник при условията на евентуалност възражение за прихващане.

Изходът на правния спор, респ. отхвърляне на исковата претенция обуславя тежестта за заплащане на деловодни разноски да бъде поета от въззиваемият В.. Последният следва да заплати на въззивника С. сума в размер на 840 лв., представляваща сторените от него деловодни разноски в процеса за две съдебни инстанции / 500 лв.- адвокатски хонорар в първоинстанционното производство; 240 лв. – адвокатски хонорар във въззивното производство и 100 лв.- платена държавна такса за въззивна жалба/.

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

Р     Е     Ш     И  :

        

         ОТМЕНЯ, като неправилно и незаконосъобразно Решение № 301/18.04.2013г. по гр.д. № 159/2013г. на Сливенски районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ, на основание чл.240, ал.1 ЗЗД предявеният от Л.Д.В., ЕГН: ********** ***  срещу Х.Ж.С., ЕГН: **********,***, иск за заплащане на сума в размер на 5 000 лв./ пет хиляди лева/, представляваща дадена в заем сума в началото на месец май 2010г., ведно със законната лихва от датата на предявяването на исковата молба -16.01.2013г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК Л.Д.В., ЕГН: ********** ***  ДА ЗАПЛАТИ  на Х.Ж.С., ЕГН: **********,***, сума в размер на 840,00 лв. / осемстотин и четиридесет лева/, представляваща сторени деловодни разноски в процеса за двете съдебни инстанции.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му пред ВКС РБ, при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.

 

                                              

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: