Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    190

гр. Сливен, 12.07.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на десети юли през две хиляди и тринадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 338 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на ищеца в първоинстанционното производство „МАКС ТЕЛЕКОМ” ООД гр.София, депозирана чрез процесуален представител по пълномощие, съгл.нормата на чл.32, т.3 ГПК и насочена срещу Решение № 267/21.03.2013г. по гр.д.№ 5911/2012г. по описа на СлРС.

С обжалвания съдебен акт съдът отхвърлил предявените установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата С.А.Р. *** дължи на ищцовото дружество сума в размер на 42,82 лв., главница за предоставени и незаплатени услуги за мобилен достъп до интернет, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 1707.2012г. до окончателното й изплащане, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 125 лв., както и иск  по чл.422 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД  за признаване на установено, че ищцата Р. дължи на ищцовото дружество сумата от 12.97 лв. – представляваща мораторна лихва за забава от 16.08.2009г. до 09.07.2012г. Ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата, сторените от нея деловодни разноски в размер на 100,00 лв.

Въззивното дружество атакува съдебното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за законна лихва върху главницата в размер на 12,97 лв. за периода 16.08.2009г. до 09.07.2012г., както и в частта, с която е отхвърлен иска за присъждане на разноски в заповедното производство в размер на 125 лв. и в частта, с която е осъден ищеца да заплати направените по делото разноски в размер на 100 лв.

В тези атакувани части въззивника счита решението за неправилно. Твърди, че плащането на главницата от страна на длъжницата Р. е станало на 12.10.2012г., т.е. след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и след изтичане на периода, за който се претендира законната лихва за забава. Макар и да било погасено главното задължение, задължението за законна лихва продължавало да съществува. Последното представлявало самостоятелно вземане на кредитора към длъжника, възникването на което е обусловено от съществуването на главното задължение. Веднъж възникнало това задължение не би могло да се погаси, освен в хипотезата на погасителна давност, тъй като представлявало вид обезщетение, което се полага на кредитора търпял забавата на длъжника. Твърди се, че макар и направено  частично плащане, то  по аргумент на чл.78, ал.2 ГПК се дължат и разноските в заповедното производство, тъй като поведението на длъжника е допринесло за реализиране на съдебна защита на правата на ищцовото дружество. По отношение на присъдените разноски в полза на ответницата в размер на 100 лв.се твърди, че липсвало основание за тяхното присъждане. Производството по чл.422 ГПК било продължение на заповедното производство, тъй като било единствената възможност на ищеца да защити претенциите си, при положение, че длъжника е възразил срещу издадената заповед за изпълнение. Поради това и с оглед, че частичното плащане било след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не следвало да се присъждат разноски на ответника в исковото производство.

От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на решението в обжалваните му части, като вместо тях се постанови ново решение, с което да бъде признато за установено дължимостта на лихва за забава и разноски в заповедното производство. Претендират се разноски за въззивното производство.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК от насрещната по въззивната жалба страна е постъпил писмен отговор.

Въззиваемата страна намира жалбата за неоснователна. Твърди, че съдът не е отхвърлил иска за претендираната лихва за забава само за това, че главницата била заплатена, а защото приел, че ответницата не е изпаднала в забава. Съдът приел, че  задължението е без срок, при която хипотеза кредитора може да иска изпълнението му веднага. Съдът приел, че началния момент, в който кредитора е поискал изпълнение на задължението е връчването на заповедта за изпълнение на ответницата, след което главницата била заплатена от нея и не би могло да изпадне в забава за претендирания период от 16.08.2008г. до 09.07.2012г. Твърди се още, че след като ответницата е заплатила главницата четири дни след получаване на заповедта за изпълнение или веднага след поканата на кредитора за това, то тя не е дала повод с поведението си за завеждане на делото, поради което съдът правилно не е уважил претенцията за разноски в заповедното производство. Предявените искове са били отхвърлени от съда, поради което на основание чл.78, ал.3 ГПК съдът правилно присъдил разноските сторени от ответната страна. Иска се потвърждаване на постановеното решение, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за въззивното производство.

С жалбата и с отговора не са направени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.

Насрещна въззивна жалба не е подадена.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.        

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е допустимо, доколкото първостепенния съд е разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

Сливенски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото в хода на производството пред районен съд  доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Между въззивното търговско дружество „Макс телеком” ООД гр.София и въззиваемата С.Р. *** бил сключен договор на 14.12.2007г. за предоставяне на интернет услуги. Съгласно този договор търговското дружество се задължило да предоставя интернет по договорен между страните план „Максима 60” с месечна стойност на услугата 28,32 лв. без ДДС. Договорът бил сключен със срок 12 месеца, като след изтичането му, договорът се считал за продължен за едномесечен срок за всеки отчетен период и при условията, посочени в него и по Общите условия за уреждане на взаимоотношения между Макс Телеком и потребители на интернет услуги. С подписването на индивидуалния договор въззиваемата Р. декларирала, че е запозната изцяло, приема и се задължава да спазва Общите условия / ОУ/ на Макс Телеком, а дружеството се задължава да предоставя посочените в договора услуги срещу насрещното задължение на потребителя да заплаща тези услуги по реда и условията, определени в ОУ.

Въззиваемата Р. заплащала предоставените й услуги редовно, видно от представеното извлечение от платежната система на Макс Телеком ООД.

На 01.07.2009г. била издадена поредната фактура № 6000054875  /л.8 от делото/ с дължима стойност от потребителя в размер на 8,84 лв. Размерът  на сумата се формирал от дължимата месечна такса за месец юли 2009г. в размер на 33,98 лв. с ДДС и приспадната сума, надплатена от предходно плащане. Изискуемостта на тази сума настъпила с издаване на фактурата 01.07.2009г. и краен срок за плащане / падеж/ 16.07.2009г.

На 01.08.2009г. била издадена от въззивното дружество фактура № 6000057078 за дължимата месечна такса за месец август 2009г. в размер на 33,98 лв. с ДДС, като към тази фактура била включена и сумата в размер на 8,84 лв. дължима от предходния месец юли 2009г. Изискуемостта на задължението в общ размер на 42,82 лв. настъпила с издаването на фактурата 01.08.2009г. и падеж 16.08.2009г.

Тъй като сумата не била заплатена в срок въззивното дружество прекратило едностранно договора на основание чл.6.8, вр.чл.6.8.1 от ОУ – при просрочване на задълженията на абоната потребител, считано от датата на падежа 16.08.2009г.

На 17.07.2012г. въззивното дружество подало заявление до СлРС за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата в размер на 42,82 лв. главница- дължима по договора за предоставяне на интернет услуги за периода 01.07.2009г.-31.08.2009г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на задължението; сума в размер на 12,97 лв.- обезщетение за забавено изпълнение за периода от 16.08.2009г. до 09.07.2012г.  и разноски, сторени в заповедното производство в размер на 125 лв., от които 25 лв. – платена държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Съдът издал заповед № 2076/17.07.2012г. по образуваното ч.гр.д. № 3323/2012г.на СлРС за изпълнение по чл.410 ГПК на претендираните със заявлението суми. Последната била връчена на длъжника Р. на 08.10.2012г. Видно от приложеното към частното гражданско дело банково извлечение, въззиваемата заплатила дължимата сума по главницата 42,82 лв. на 12.10.2012г. след получаването на заповедта за изпълнение. На 15.10.2012г. същата подала възражение за недължимост на претендираните суми, тъй като главницата била вече заплатена, а търсените лихви и разноски били недължими.

В указания от съда срок кредитора депозирал искова молба за установяване на вземането си. С исковата молба отново са претендирани горепосочените суми, представляващи главница, обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение и разноски в заповедното производство.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Въззивната жалба касае предявения иск с правна квалификация чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване дължимост на парична сума, представляваща обезщетение за забавено изпълнение след надлежно проведено заповедно производство.

Не е спорно по делото, а и от приложеното ч.гр.д. № 3323/2012г.на СлРС се установява, че дължимата сума по главницата в размер на 42,82 лв. била заплатена от въззиваемата С.Р.. По отношение на отхвърления иск за претендираната главница не е подадена въззивна жалба и в тази част решението е влязло в законна сила.

Спорът пренесен във въззивното производство е по отношение дължимостта на претендираното обезщетение за забава за плащане на парично задължение.

Според чл.1.6. и 1.7 от ОУ на Макс Телеком ООД абонатите удостоверяват съгласието си с тези ОУ с подписването на индивидуалния договор. Със сключването на последния абонатът приема съдържанието на ОУ, доколкото не е уговорено друго между страните. ОУ са неразделна част  от индивидуалните договори, сключени между въззивното дружество и абонатите. Видно от текста на представения индивидуален договор, с подписването му въззиваемата Р. се е съгласила и приела тези ОУ. Следователно неоснователни са възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, че тези ОУ не са били представени на въззиваемата Р. и тя не се е съгласявала с тях.

Разпоредбата на чл.5.2. от ОУ задължават абоната да заплаща в определените от търговското дружество срокове дължими суми за предоставяне на услугите. Нещо повече в чл.6.1. от ОУ е предвидено, че въззивното дружество има право да получава в срок всички дължими от абоната суми за ползването на предоставените услуги. Следователно задълженията породени съобразно сключеният договор са срочни. Според чл.10.9 търговеца издава ежемесечна фактура на определени дати, а абоната се информира относно датите за отчитане на месечното потребление при сключването на индивидуалния договор. Неполучаването на фактура не освобождава абоната от задължението да плати дължимите суми в определения срок. Разпоредбата на чл.10.12. от ОУ вменява задължение за абоната да заплаща дължимите суми в 15 дневен срок от издаване на фактурата, като в случай на просрочие дължи неустойка в размер на законната лихва за всеки ден закъснение.

Така изброените клаузи в ОУ обвързват въззиваемата Р. с подписването на индивидуалния договор на 14.12.2007г. След изтичането на 12 месеца от сключването на този договор същия е продължил действието си, съгласно посоченото в него, а именно за всеки отчетен период или месец за месец. Възражението на въззиваемата, че не е получавала фактури от страна на търговеца е неоснователно, предвид клаузата на чл.10.9 от ОУ и предвид недоказване от нейна страна на твърдението, че до края на месец юни е получавала ежемесечно такива. Подписаният индивидуален договор е бланков и в него действително има поставена отметка  в графа „адрес за получаване на фактури”. Поставената отметка обаче не обуславя поето задължение от търговеца за изпращане ежемесечно фактури на абоната. Освен това в бланката на договора има още една графа със същото съдържание, на която липсва такава отметка. Търговецът съобразно ОУ е задължен да издава за всеки отчетен период фактури и такива действително са издадени, видно от приложените по делото, но липсва задължаване за изпращането на такива фактури. Въззиваемата с подписването на индивидуалния договор е била информирана за датите на отчитане, а неполучаването на фактура не я освобождава от задължението да заплаща предоставяната й услуга. Това се потвърждава и от вече споменатата по-горе клауза от ОУ – чл.10.9.

Установи се, че задължението е срочно, съгласно чл.10.12 от ОУ, като същото следва да бъде заплатено в 15 дневен срок от издаване на фактурата, а не от нейното получаване. Установи се, че задължението по фактурата, издадена на 01.08.2009г., включващо такса за месец август 2009г. и дължимата сума от предходния месец юли 2009г. не са били заплатени в срок от въззиваемата, а именно датата на падежа 16.08.2009г. От тази дата същата изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва за претендирания период 16.08.2009г. – 09.07.2012г. Плащането на сумата след получаването на заповедта за изпълнение сочи на извънсъдебно признание от страна на длъжника за дължимост на тази сума.

Тук е мястото да се отговори и на възражението, изложено в отговора на въззивната жалба, че търговеца претендирал такса за целия месец август, въпреки, че е развалил договора от 16.08.2009г.

Таксата се дължи в пълен размер, тъй като съгл.чл.10.5.2 от ОУ месечната абонаментна цена се предплаща от абоната всеки месец, а съгл.чл.5.3 от ОУ абонатът е длъжен да заплаща в срок и в случай, че е прекратено предоставянето на услугите, поради виновно неспазване на ОУ от страна на абоната, какъвто е настоящия случай.

Доколкото главницата е заплатена след като длъжникът е изпаднал в забава, то същият дължи и обезщетение за забавено изпълнение.

В отговора на исковата молба е направено възражение за изтекла давност на задължението в размер на 8,84 лв., дължимо за месец юли 2009г., въпреки неговото доброволно плащане. Това възражение е основателно, тъй като изискуемостта му е настъпила на 01.07.2009г., когато е издадена фактура  № 6000054875. От тази дата до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 17.07.2012г. е изтекла предвидената в закона три годишна давност, както за основното задължение, което е периодично, така и за лихвата върху него.

Дължимата лихва върху сума в размер на 8,84 лв. за претендирания период от 16.08.2009г. до 09.07.2012г. е в размер на 2,72 лв., изчислен от съда чрез интернет Калкулатор.бг. От претендираното  обезщетение за забава в размер на 12,97 лв., следва да се приспадне погасеното по давност вземане в размер на 2,72 лв., като дължимата сума е в размер на 10,25 лв.

Разноските в заповедното производство следва да бъдат присъдени на общо основание, тъй като длъжникът Р. с неизпълнението на задължението си в срок е дала повод да се образува заповедно производство за събиране на вземането.

Разноските обаче дължими в първоинстанционното производство следва да бъдат редуцирани съобразно уважения размер на иска. Ищцовото дружество въпреки, че е получило доброволно плащане след депозиране на заявлението, отново с исковата си молба е претендирало цялото задължение, вкл. и главницата. Така съобразно уважената част от иска в размер на 10,25 лв.– въззиваемата Р. следва да заплати на въззивното дружество разноски за първоинстанционното производство в размер на 68,90 лв., а въззивното дружество, съобразно отхвърлената част от исковата претенция /в размер на 45,54 лв./ следва да заплати на въззиваемата разноски в размер на 81,62 лв.

Разноските за водене на въззивното производство следва да бъдат присъдени на въззивното дружество изцяло в размер на 25,00 лв. – платена държавна такса, поради основателност на въззивната жалба.За въззивното производство не са претендирани разноски за юрисокнсултско възнаграждение и такива не следва да бъдат присъждани.

Тъй  като с първоинстанционното решение е отхвърлен изцяло искът по чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД, както и в частта за разноските, дължими в заповедното производство същото бива отменено и вместо него постановено ново, с което претенциите се уважават.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

Р     Е     Ш     И  :

        

         ОТМЕНЯ Решение № 267/21.03.2013г. по гр.д. № 5911/2012г. на Сливенски районен съд, както следва:

 В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД от Макс Телеком ООД, гр.София със седалище и адрес на управление гр.С. *, бел.”Ц. ш.” № *, бизнес сграда Мегапарк, ет.*, ЕИК 121261531 за признаване на установено, че дължи на Макс Телеком ООД, гр.София сума в размер на 12,97 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 16.08.2009г. до 09.07.2012г.;

  В ЧАСТТА, с която е отхвърлено искането за присъждане на разноски в размер на 125,00 лв., сторени в заповедното производство по ч.гр.д.№ 3323/2012г. на СлРС, както и

В ЧАСТТА  за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД по отношение на С.А.Р., ЕГН: ********** ***, че дължи на Макс Телеком ООД, гр.София със седалище и адрес на управление гр.С. *, бел.”Ц. ш.” № *, бизнес сграда Мегапарк, ет.*, ЕИК 121261531, сума в размер на 10,25 лв. / десет лева и 0,25 ст./, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода от 16.08.2009г. до 09.07.2012г., както и сума в размер на 125,00 лв. / сто двадесет и пет лева/- разноски, сторени в образуваното ч.гр.д. № 3323/2012г. по описа на СлРС.

ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен  иска до пълния предявен размер от 12,97 лв./ дванадесет лева и 0,97 ст./.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК С.А.Р., ЕГН: ********** *** да заплати на Макс Телеком ООД, гр.София със седалище и адрес на управление гр.С. *, бел.”Ц. ш.” № *, бизнес сграда Мегапарк, ет.*, ЕИК 121261531, сума в размер на 93,90 лв. /деветдесет и три лева и 0,90ст./, представляваща сторените деловодни разноски в процеса, от които 68,90 лв./ шестдесет и осем лева и 0,90 ст./ в първоинстанционното производство и 25,00 лв./ двадесет и пет лева/ във въззивното производство.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК Макс Телеком ООД, гр.София със седалище и адрес на управление гр.С. *, бел.”Ц. ш.” № *, бизнес сграда Мегапарк, ет.*, ЕИК 121261531 да заплати на С.А.Р., ЕГН: ********** ***, сума в размер на 81,62 лв. /осемдесет и един лева и 0,62 ст./, представляваща деловодни разноски, сторени в първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от исковата претенция.

 

Решението е окончателно, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: