Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       № 252

гр. Сливен, 27.06. 2013 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  закрито заседание на двадесет и седми юни през две хиляди и тринадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА                                                 

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

         мл.с.  КРАСИМИРА КОНДОВА 

 

като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова  гр. д.  N 343 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по реда на глава тридесет и девета ГПК.

Образувано е по жалба на В.И.Т. ***, в качеството й на взискател по изпълнително дело № 270/2013г. на РС-Сливен. Обжалват се действия на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/, с район на действие – Районен съд гр.Сливен, изразяващи се в прекратяване на изпълнителното производство и последвалото въз основа на прекратяването постановяване на дължима държавна такса по изпълнителното производство, определена за внасяне от страна на взискателя.

С жалбата, депозирана чрез процесуален представител по пълномощие взискателят  В.Т. счита постановлението, с което е прекратено изпълнителното производство за незаконосъобразно. Твърди, че майката на длъжника не била изпълнила законовите изисквания да представлява сина си по пълномощие. Съдебният изпълнител не съобразил съдържанието на представеното пред него пълномощно, като според жалбоподателката, анализирайки подробно това съдържание, пълномощника, в лицето на майката на длъжника не разполагал с правомощието да извършва действия по разпореждане с делото. Излагат се подробни съображения, поради които се счита, че посоченото в постановлението основание за прекратяване, а именно чл.433, ал.1, т.1 ГПК не би следвало да намери приложение в конкретната правна хипотеза. В този смисъл се твърди, че представените от пълномощника на длъжника вносни бележки не представлявали сочения в закона документ -  писмо от банка. Посочва се, че в тази хипотеза плащането следвало да бъде установено именно с посочените документи, поради което  закона предвиждал това да стане с официални документи. Съдебният изпълнител пренебрегвайки закона приравнил представените документи, които дори не били заверени за вярност от представилата ги страна за официални такива. Освен това не бил отчетен и особения характер на притезанието – вземане за издръжка, като периодични плащания, дължими до настъпването на правопогасяващи обстоятелства. В случая представения изпълнителен лист материализирал едно бъдещо притезание с периодичен характер – присъдената издръжка. Поради тази причина, според жалбоподателката  дори да се приеме, че писмените доказателства са представени от надлежно упълномощено лице и отговарят на изискванията на закона, те не удостоверявали заплащане на цялата дължима сума за издръжка до навършване на пълнолетие на детето.

Най-важно се явявало в случая, че вземането за издръжка се ползвало с особена закрила от закона, като подлежи на обезпечаване винаги. В тази връзка се сочи се нормата на чл.392 ГПК, като се заключава, че вместо да прекратява изпълнителното производство, съдебният изпълнител можел да вземе мерки за обезпечаване на вземането, тъй като разпоредбата на чл.242 ГПК уреждала допускането на предварително изпълнение на вземанията за издръжка.

С оглед прекратяването на изпълнителното производство съдебният изпълнител определил държавна такса в размер на 25 лв., която да се плати от взискателката. Това действие, като акцесорно също следвало да бъде отменено, тъй като издръжката попадала в предмета на дела, по които не се дължи държавна такса.Като последица от обжалваното действие било и това, че длъжникът няма да възстанови направените разноски за адвокатски хонорар.

Предвид изложените съображения се иска отмяна действията на съдебния изпълнител по прекратяване на изпълнителното производство, както и последващите действия по определяне на държавна такса в размер на 25 рева, платима от взискателя.

В срока по чл.436, ал.3 ГПК е постъпило възражение от З.Д.Д., в качеството й на пълномощник  на длъжника по изпълнителното дело Д.С.Д. ***, с което счита жалбата за неоснователна. Твърди, че  представеното по изпълнителното дело генерално пълномощно било редовно, поради което всеки месец лично тя внасяла сумата по определената от съда издръжка за малолетното дете  Н.Д.. Тази издръжка внасяла редовно без закъснение в датите, поради което прекратяването на изпълнителното производство било правилно.

Представени са мотиви  по чл. 436, ал. 3  ГПК от съдебния изпълнител, който изложил обстоятелствата, въз основа на които е предприето обжалваното изпълнително действие.

Съдът намира жалбата за редовна и допустима, подадена в законоустановения срок. Спазена е процедурата по администрирането й, съответно по размяната на книжа и е представено  копие от изпълнителното дело. Жалбата изхожда от легитимиран правен субект, имащ правен интерес от обжалване, като взискател в изпълнението, който обжалва прекратяване на изпълнително производство.

След като се запозна с изпълнителното дело и извърши преценка на събраните в него материали, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Изпълнителното производство е образувано въз основа на молба на взискателя В.И.Т.,***13г. и представен изпълнителен лист от 20.12.2012г. на СлРС. С последния документ, длъжникът в изпълнителното производство Д.С.Д. е осъден да заплаща на взискателката Т., в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Н.Д. издръжка в размер на 100,00 лв. месечно до навършване на пълнолетие на детето или настъпване на други законни причини за изменението или прекратяването на издръжката, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане. В молбата за образуване на изпълнителното производство, взискателката посочила, че издръжката е плащана редовно до десето число на всеки месец, но до това  число на месец април 2013г. издръжката за месец април не била получена, поради което претендирала издръжка, считано от 22.04.2013г. и направените от нея разноски по изпълнението.

След образуване на изпълнителното производство, съдебният изпълнител изпратил покана за доброволно изпълнение,  надлежно връчена на длъжника, съгласно нормата на чл.46, ал.2 ГПК – получена от майка му З.Д. на 26.04.2013г. Последната, в качеството си на пълномощник на сина си депозирала молба в СИС при СлРС, с която освен представеното пълномощно приложила и банкови документи – вносни бележки, удостоверяващи плащане на предходни дължими суми за издръжка, както и исканата с молбата на взискателката сума за месец април 2013г. Съдебният изпълнител констатирал наличие на една от  предпоставките, визирани в чл.433,  ал.1, т.1 ГПК, като приел, че липсват дължими към взискателя суми и постановил прекратяване на изпълнителното производство с Постановление от 14.05.2013г. Въз основа на прекратяването съдебният изпълнител с Постановление от 22.05.2013г. определил на основание чл.79, ал.1, т.1 ГПК, дължимата към съда държавна такса в размер на 25,00 лв. да бъде заплатена от взискателя и настоящ жалбоподател В.Т..

Установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Жалбата, разгледана по същество е частично основателна.

Настоящият съдебен състав намира, че прекратяването на изпълнителното производство от страна на съдебния изпълнител е правилно и законосъобразно предприето действие.

Нормата на чл.433, ал.1, т.1 ГПК предвижда образуваното изпълнително производство да се прекрати, когато длъжникът представи разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от пощенска станция, или писмо от банка, от които документи се вижда, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на изпълнителното производство. В конкретната правна хипотеза са представени вносни бележки, удостоверяващи платени на взискателя дължими суми, в частност тази, за която е образувано изпълнителното производство. Съдът намира за неоснователни възраженията, релевирани в жалбата, досежно липсата на представителна власт на майката на длъжника, както и отсъствие на предпоставка за прекратяване на изпълнителното производство.

Представеното по делото пълномощно е генерално и изрично такова,  доколкото съдържа необходимите реквизити, визирани в чл.34, ал.3 ГПК. В неговия текст изрично е очертан обема на представителната власт на пълномощника, като са вписани не само общи правомощия, а именно пълномощника да представлява упълномощителя пред по-голямата част от съществуващите в страната ни  учреждения и ведомства, в това число и районни и окръжни съдилища и служба по вписвания, като подава, подписва и получава от името на упълномощителя всякакъв вид документи, но и специални такива. Така например в пълномощното е посочено и правото на пълномощника да предявява съдебни искове, да получава призовки, съдебни книжа и други материали по делата, да се явява вместо упълномощителя по съдебни дела за защита на негови лични и имуществени интереси, с право да сключва спогодби, да прави намаляване, оттегляне или отказ от иск, да признава искания на насрещна страна, изобщо да извършва действия, представляващи разпореждане с предмета на делото.  Така изброените пълномощия, както и други съдържащи се в пълномощното и касаещи други, различни от съда учреждения обосновават характер на изрично пълномощно, а нормата на чл.32, т.2 ГПК овластява майката на длъжника З.Д., като негов пълномощник в съдебно производство, каквото е и изпълнителното.

Пълномощното е с нотариална заверка на подписа на упълномощителя от 11.04.2013г. Видно от вносна бележка  № 39400В-АП-4676/17.04.2013г., дължимата сума за месец април 2013г.  била внесена на 17.04.2013г. в 16:38 часа в ЦКБ АД - клон гр.Сливен, в която банка е и сметката на взискателя В.Т.. Към тази дата, както и към датата на подаване на молбата за прекратяване на изпълнителното производство – 30.04.2013г., пълномощникът – майката на длъжника Д.Д. е разполагала с представителна власт.

На следващо място, съдът намира, че понятието посочено от законодателя в нормата на чл.433, ал.1, т.1 ГПК – писмо от банка се тълкува твърде стеснително от страна на жалбоподателя.

Редът и формата за извършване на парични преводи по банков път са уредени в Наредба № 3/16.07.2009г. на БНБ за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти / обн. ДВ бр.62/04.08.2009г. в сила от 01.11.2009г./. Според чл.12, ал.4 от Наредбата, платежното нареждане се попълва от наредителя, който носи отговорност за неправилното му съставяне. Следователно текстът на нареждането е негово изявление, а не изявление на банковия служител, като последния не е овластен да удостоверява факта на изявлението. Освен това според чл.13 от Наредбата, платежното нареждане се подписва от наредителя и няма изискване за полагане на подпис и от служителя на банката. Следователно не е налице официален документ, удостоверяващ факта на изявлението, доколкото закона не предоставя на  банковите служители такава удостоверителна компетентност. За разлика от платежното нареждане обаче, вносната бележка, какъвто вид документ е представен по делото удостоверява депозирането на парична сума в брой с нареждане да се преведе тази сума по определена сметка. Ако сметката е в същата банка /както в настоящия казус/, вносната бележка се подписва от банковия служител и служи като доказателство за плащането. Ако сметката е в друга банка – важат правилата за платежните нареждания, т.е. необходимо е да е налице потвърждение, че сметката на получателя е заверена със съответната сума. В конкретния случай представената от страна на длъжника вносна бележка от 17.04.2013г. с вписано основание за плащане  в нея  - „ издръжка м.04.2013г. Д.С.Д.” и съответно подписана от банков служител, удостоверява извършено плащане и то преди да бъде образувано изпълнителното производство. Последното обстоятелство междувпрочем не се оспорва и от взискателя – настоящ жалбоподател.

Ето защо този документ, подписан и от банковия служител по своята същност представлява писмо от банка, удостоверяващ извършено плащане, какъвто смисъл е вложил законодателят в нормата на чл.433, ал.1, т.1 ГПК.

Неоснователни са и твърденията, че този документ не доказва плащане на пълната сума по изпълнителния лист, с оглед наличие на бъдещото вземане, респ. задължение, каквото е това за издръжка. Именно поради периодичния характер на тези плащания /ежемесечно/ не би следвало да се търси плащане по целия изпълнителен лист, тъй като във времето биха могли да настъпят обстоятелства, правопогасяващи вземането за издръжка / напр.смърт на задълженото лице/.

Изпълнителният процес е средство за защита срещу незаконосъобразно развитие на гражданско правоотношение, изразяващо се в неизпълнение на изискуеми притезания. Той цели да предостави принудително на правоимащия дължимото и в такъв смисъл действа, като защита в негова полза и като санкция спрямо неизправния длъжник. Към образуване на изпълнително производство взискателят пристъпва след като не е получил дължимото по доброволен начин.

В конкретния казус молбата на взискателката е подадена след като е получила по сметката си дължимата за месец април 2013г. сума от длъжника, поради което прекратяването по молба на длъжника е било правилно и законосъобразно предприето от съдебния изпълнител. Твърденията за необходимост съдебния изпълнител да вземе мерки за обезпечаване на вземането за издръжка, вместо прекратяване на изпълнението също са голословни. Сочените в жалбата норми касаят обезпечителното производство, което е част от исковото, а не от изпълнителното такова и има за предмет обезпечение на бъдещ иск или вече заведен такъв по висящо исково производство.

С оглед изложеното действията на съдебния изпълнител по прекратяване на изпълнителното производство се явяват законосъобразни.

Жалбата обаче насочена срещу постановлението, с което се определят разноски по изпълнението, като последица от прекратяването в тежест на молителя- взискател е основателна.

Разпоредбата на чл.79, ал.1, т.1 ГПК предвижда разноските, сторени в изпълнителното производство да се понесат от длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати по чл.433 ГПК, както е и в настоящия случай. Съдебният изпълнител обаче не е съобразил, че в конкретната хипотеза се касае за взискател по задължение за издръжка, който съгласно чл.83, ал.1, т.2 ГПК е освободен както от държавна такса, така и от всички разноски, които се определят от съда. Когато ищецът / в случая взискател/ е освободен от държавна такса и искът му бъде отхвърлен / в случая производството прекратено/, съдът не го осъжда да заплати дължимата държавна такса. Съгласно чл.78, ал.6 ГПК само при уважаване на иска следващата се такса се понася  от ответника, който се осъжда да я заплати по сметка на съда, като това се прави служебно. Иначе казано, освобождаването от държавна такса по чл.83 ГПК е не първоначално, а окончателно.

С оглед изложеното, взискателят по образуваното изпълнително производство не следва да понася в своя тежест държавната такса, дори и в случай на прекратяване на делото, доколкото е освободен по право от заплащането на такава такса. При отхвърляне на иска му, респ.молбата му тази такса следва да остане в тежест на бюджета на съдебната власт.

Ето защо Постановлението  на съдебния изпълнител от 22.05.2013г., с което е определена за заплащане от взискателя държавна такса в размер на 25,00 лв. следва да бъде отменено.

Разноските, сторени от всяка от страните в изпълнителното производство следва обаче да бъдат присъдени в тежест на взискателя, доколкото негова е отговорността за образуването на това производство. Длъжникът не е претендирал разноски, които да бъдат присъдени за плащане от взискателя Т., а сторените от последната в размер на 100 ,00 лв. адвокатски хонорар следва да бъдат понесени от нея, така, както ги е направила.

Последното се отнася и до настоящото производство по обжалване действията на съдебния изпълнител, доколкото жалбата по същество се оставя без уважение. Освен това доказателства за направени разноски в това производство не са представени от страните.

 

Ръководен от гореизложеното и  на основание чл.437, ал.4 ГПК, съдът.

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователна  жалбата на В.И.Т. ***  срещу действия на съдебен изпълнител при СИС на СлРС, изразяващи се в прекратяване на изпълнително производство № 270/2013г., с постановление от 14.05.2013г. на държавен съдебен изпълнител по описа на СИС СлРС.

ОТМЕНЯ, като незаконосъобразно Постановление от 22.05.2013г., постановено по изпълнително дело № 270/2013г. на държавен съдебен изпълнител при СИС на СлРС, с което е определена дължима държавна такса в тежест на взискателя В.И.Т. ***.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

 

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: