Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    203

гр. Сливен, 19.07.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седемнадесети юли през две хиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                   мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 

при участието на секретаря П.С., като разгледа докладваното от  младши съдия Красимира Кондова въз.гр.  д.  № 345 по описа за 2013г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета  ГПК.

Образувано е по жалба на ищеца в първоинстанционното производство И.С.И. ***, депозирана от процесуални представители по пълномощие, с която се атакува Решение № 71/17.04.2013г. по гр.д.№ 465/2012г. по описа на НЗРС.

С обжалвания съдебен акт съдът отхвърлил  изцяло, като неоснователен предявеният иск с правна квалификация чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., следствие настъпило ПТП на 10.05.2009г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането 10.05.2009г.

С решението ищецът е осъден да заплати на ответника направените деловодни разноски в размер на 910,00 лв.

Решението е постановено при участието на трето лице помогач – ЗК”ЛЕВ ИНС” АД гр.София.

От постановеното съдебно решение недоволен останал ищецът, който го обжалва изцяло. Твърди, че съдът въз основа на влязлата в законна сила присъда по НОХД № 979/2009г. на ОС-Ст.Загора, приел за безспорно установено, че е налице непозволено увреждане, причинено от ответника на ищеца на 10.05.2009г.. Приел също така, че следствие на настъпилото ПТП на ищеца били причинени телесни увреждания – средна телесна повреда. Първостепенният съд счел за доказано основанието на предявения иск, но въз основа на приетото като доказателство в процеса споразумение № 66/16.02.2011г. от 22.02.2011г., сключено между ищеца и застрахователя на делинквента -ЗК „ЛЕВ ИНС” АД отхвърлил претенцията. Мотивът на съда бил, че към момента на сключване на това споразумение бил приключил възстановителния период , като ищеца бил наясно със здравословното си състояние и бил удовлетворен от сумата, определена в споразумението. Съдът приел още, че по делото не били представени доказателства за настъпили нови вреди или нови обстоятелства, различни от тези, които вече били обсъдени в сключеното споразумение. Като взел предвид, че сумата по споразумението била изплатена на ищеца, съдът неправилно приел, че иска е неоснователен. Счита, че постановеното решение е незаконосъобразно и в разрез с актуалната съдебна практика, поради което се иска неговата отмяна.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответната по жалбата страна е подала писмен отговор.

С него ответника счита същата за неоснователна, а постановеното решение за правилно и законосъобразно. Съдът съобразил всички обстоятелства от значение за правилното определяне размера на неимуществените вреди. Размерът на обезщетението определен в сключеното между въззивника и застрахователя споразумение, напълно възмездявал причинените неимуществени вреди, поради което не било необходимо този размер да се увеличава, а оттам и да се уважава исковата претенция. Моли за потвърждаване на решението. Претендират се разноски.

Третото лице помагач не е депозирал отговор.

Насрещни въззивни жалби не са постъпили.

Както с въззивната жалба, така и с отговора страните  не са направили искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.        

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и  подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертан с въззивната жалба е и допустимо, доколкото първостепенния съд е разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

Сливенски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото в хода на производството пред районен съд  доказателства и доказателствени средства, приема за установено от фактическа страна следното:

С присъда № 16/25.01.2012г. на Окръжен съд гр.Стара Загора, влязла в сила на 10.02.2010г. въззиваемият Х.П.Х. е признат за виновен в това, че на 10.05.2009г. около 13,45ч по път ІІ-66, км.41 в участък сигнализиран с пътен знак А 40 – Внимание!, участък с концентрация на ПТП до с.Подслон, общ.Стара Загора в посока запад при управление на МПС – лек автомобил, марка „Рено Лагуна”, с рег.№ СН 4258 НН нарушил правилата за движение – чл.20, ал.2 и чл.23, ал.1 ЗДвП  /подробно описани в присъдата/, като по непредпазливост причинил смърт на едно лице и телесна повреда на повече от едно лице, между които и ищецът И.С.И. ***. Причинените на последния увреждания били средни телесни повреди, изразяващи се в счупване на двете ключици, причинило трайно затруднение на движенията на двата горни крайника, счупване на VІ-ХІ ребра в дясната гръдна половина, причинило трайно затруднение на движението на снагата.

По време на настъпване на ПТП-то на 10.05.2009г. между причинителят- въззиваем Х. и ЗК”Лев Инс” АД гр.София  имало валидно сключено застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите” – арг. от представената по делото застрахователна полица № 230-9-146, валидна за периода от 16.08.2008г. до 15.08.2009г. / л.9 от делото/.

Със споразумение № 066/15.02.2011г., подписано на 22.02.2011г. между застрахователя на виновния за настъпилото ПТП водач - ЗК”Лев Инс” АД гр.София и въззиваемия И.И., страните са се споразумели застрахователят да изплати на пострадалия от  ПТП   И. сума в размер на 1038,00 лв., представляваща обезщетение за вредите, причинени следствие настъпването на застрахователно събитие, а именно настъпилото ПТП на 10.05.2009г. От сумата 1038,00 лв. – 1000,00 лв. са за причинените на пострадалия И. неимуществени вреди и 38,00 лв. имуществени щети.

По делото не се спори, че тази сума била изплатена на ищеца, настоящ въззивник И..

В хода на първоинстанционното производство е изготвена съдебно медицинска експертиза, от заключението на която се установява, че в резултат на настъпилото ПТП въззивникът получил счупване на двете ключици, счупване на ребра от 6 до 11 в дясната гръдна половина и малки контузионни огнища / натъртване/ на бял дроб. Счупването на двете ключици се квалифицират в медикобиологичен аспект като трайно затрудняване на движенията на горните крайници, а счупването на 6-11 ребра в дясно причиняват трайно затруднение движенията на снагата. Останалите травматични увреждания представлявали временно разстройство на здравето неопасно за живота. Вещото лице посочило, че периода на възстановяване при този вид травми обикновено е в рамките на три месеца – един месец за имобилизация / обездвижване/ и два месеца период на възстановяване. При личния преглед на пострадалия вещото лице установило добро общо състояние. Лявата ключица зарастнала с лека изпъкналост, което било нормално, а при дясната все още имало известна подвижност и хрущене. Установен бил добър обем на движение на горните крайници – налице било леко ограничаване на повдигането на ръката до пълен обем, както встрани, така и напред от около 30 гр., което било без практическо значение.

От събраните гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката Д. се установява, че въззивника И. непосредствено след изписването му от болницата не бил в състояние да се грижи сам за себе си, поради което грижи, както за него, така и за неговата съпруга, която също пострадала при ПТП-то на 10.05.2009г. полагала самата свидетелка. Въззивникът и към момента се оплаквал от болки в гърба и раменете и заедно със съпругата си ходили няколко пъти на балнеосанаториум по клинична пътека в Павел Баня за раздвижване и рехабилитация.

Съдът кредитира показанията на свидетелката, тъй като са логични, вътрешно непротиворечиви и кореспондират с останалите доказателства по делото.

По делото е представена и медицинска документация – ЛАК на въззивника, която съдът не следва да коментира отделно, доколкото същата е била предмет на проверка и анализ от вещото лице, изготвило назначената съдебно-медицинска експертиза.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл.45 ЗЗД- т.нар. „генерален деликт”, установявайки общата забрана да не се вреди другиму.

Непозволеното увреждане е юридически факт, от който възниква облигационно отношение. Това отношение е законово, тъй като нормативната уредба предопределя неговото съдържание. Касае се за просто едностранно правоотношение, при което за пострадалия съществува правото да претендира възстановяване или обезщетяване на вредите, а за делинквента насрещното задължение да възстанови или обезщети вредите. За да е налице извършен деликт следва да са налични и елементите, включени в неговия сложен фактически състав, а именно обективните елементи – деяние / действие или бездействие/, обективирано в действителността; противоправност – несъответствие на поведението с императивна правна норма, противоречие с общата забрана на чл.45 ЗЗД да не се вреди никому, противоречие с добрите нрави; вреда – имуществена  /претърпени загуби или пропуснати ползи / или неимуществена /морална без стойностно изражение/, причинна връзка между поведението и вредата и субективният елемент – вина / психическото отношение на деликвента към извършеното поведение и последиците от него/.

В конкретния правен казус са налице всички гореспоменати елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, тъй като по силата на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателен съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновност на дееца. В случая тези обстоятелства, включени в състава на деликта се установяват с влязлата в сила присъда № 16/25.01.2012г. на Окръжен съд гр.Стара Загора.

По делото обаче не е спорно, а и се установи от представеното от самия ищец- въззивник споразумение № 066/15.02.2011г., подписано на 22.02.2011г., че същия, в качеството му на пострадало от въпросното ПТП лице е бил обезщетен за нанесените му от това ПТП имуществени и неимуществени вреди.

По въпроса за правното значение на споразумението за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди между пострадалия и застрахователя на причинителя на вредата и на извършеното плащане въз основа на същото споразумение е налице задължителна съдебна практика, постановена от ВКС РБ по реда на чл.290 ГПК- Р.№ 178/06.06.2012г. по гр.д. № 633/2011г. ІV г.о.; Р. №298/21.10.2010г. по гр.д. № 1663/2010г. ІІІ г.о. и Р. № 230/12.07.2011г. по гр.д. № 1907/2009г. ІV г.о. Според нея пострадалият от деликт има вземане за обезщетение за причинените вреди. Задължен по това вземане е причинителят на вредата, съобразно общото правило да не се вреди другиму. В зависимост от конкретните правоотношения било на причинителя на вредата, било на пострадалия с трети лица е възможно за тези лица да възникне  отговорност за изплащането на пострадалия на част или цялото дължимо от причинителя обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица, те отговарят за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг (тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна), поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя. Когато застрахователят отговаря за деяние на причинителя по чл.226 КЗ, той отговаря само за това, което дължи причинителят. Споразумението на пострадалия със застрахователя не обвързва неучаствалия в него причинител на вредата, нито може да бъде противопоставена от него, но такова споразумение съдържа извънсъдебно признание на пострадалия, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно. Признанието трябва да бъде ценено с оглед на всички обстоятелства по делото, ако пострадалият претендира от друг по-големи вреди.

В конкретния казус споразумението между въззивника И. и застрахователя на причинителя на вредите е подписано близо две години след настъпилия инцидент- ПТП. С подписването му, респ. с приемането на плащането пострадалия е извършил извънсъдебно признание, че заявените пред застрахователя вреди по образуваната в ЗК „Лев Инс” АД гр.София щета № 2301-1000-03-701478/2010г., относно застрахователно събитие настъпило на 10.05.2009г. ПТП, причинено от въззиваемия Х.Х., при което причинил телесна увреда на въззивника И. – временна нетрудоспособност, с което му нанесъл имуществени и неимуществени вреди-  са всички действителни вреди и полученото от него обезщетение в размер на 1038,00 лв. го репарира напълно.

По делото не е установено настъпването на ексцес, такъв междувпрочем не е бил и твърдян в исковата молба. Видно от изложените твърдения в исковата молба, ищецът- настоящ въззивник счита, че платената сума от застрахователя е прекалено ниска и не го възмездява за действително претърпените от него вреди, но въпреки това е подписал споразумението и приел плащането на сумата.

Ексцесът се извежда от уредбата на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане чл.51, ал.3 ЗЗД и това са болки и страдания, които са нови спрямо първоначално съществувалите, възникнали са поради засилване, изостряне, неблагоприятно развитие на заболяването, най-общо при влошаване на здравословното състояние на пострадалия. Доказателства за настъпването на такива нови болки и страдания, даващи основание за присъждане на обезщетение за новите болки и страдания не са представени, както в хода на първоинстанционното производство, така и в неговата въззивна фаза.

Поради обезщетителният характер на прякото право, реалното обезщетяване от страна на застрахователя на вредите, понесени от пострадалия в техния пълен размер има за своя правна последица неговото погасяване, какъвто погасителен ефект настъпва и за деликтното право  /ТР № 2/2010г. от 06.06.2012г. ОСТК/.

Ето защо предявената срещу делинквента претенция е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Поради съвпадане в правните изводи на двете съдебни инстанции като краен резултат, обжалваното решение бива потвърдено.

С оглед изхода на спора в настоящото производство, разноски следва да бъдат присъдени в тежест на въззивника. Последният следва да заплати на въззиваемия, сторените разноски в размер на 200,00 лв.- платен адвокатски хонорар по представения договор за правна защита и съдействие № 26554/01.07.2013г.

 

Ръководен от гореизложеното съдът,

 

Р     Е     Ш     И  :

        

         ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно Решение № 71/17.04.2013г., постановено по гр.д. № 465/2012г.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 ГПК  И.С.И., ЕГН:********** *** да заплати на Х.П.Х., ЕГН: ********** *** сума в размер 200,00 лв./ двеста лева/, представляваща сторени от последния деловодни разноски във въззивното производство.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му пред ВКС РБ, при наличие на предпоставките по чл.280 ГПК.

 

 

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: