Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 25.09.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети септември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                             мл.с. КРАСИМИРА КОНДОВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 390 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 307/26.04.2013г. по гр.д. № 81/12г. на СлРС.

С него е прекратен граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпруга, ползването на семейното жилище е предоставено на двамата съпрузи, постановено е съпругата да носи предбрачното си фамилно име и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство с въззивна жалба, в частите относно вината и ползването на семейното жилище.

Подадена е и насрещна въззивна жалба от ответницата и насрещна ищца в първоинстанционното производство, с която се атакува решението на СлРС само в частта относно ползването на семейното жилище.

Въззивникът-ищец твърди в жалбата си, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в обжалваните части. Заявява, че правилно съдът е приел, че между съпрузите е настъпило отчуждение и бракът им съществува само формално, но не е отчел, че тъй като никой от двамата не е правил постъпки за преодоляването и изглаждането на противоречията, това представлява брачна вина и на двамата, а не само негова. От гласните доказателства се установявало, че и ответницата е допринесла за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, поради което следва да се ангажира и нейната брачна вина. По отношение предоставянето на семейното жилище счита, че съдът не се е съобразил със законоустановените критерии, заявява, че при установените конфликтни отношения и нетърпимост в отношенията им, е неправилно да се предостави на двамата ползването на семейното жилище, тъй като това е допустимо само при доказанавзаимна толерантност  и взаимна поносимост, изключваща както физически, така и психически тормоз. Също така въззивникът твърди, че неправилно съдът е приел, че семейното жилище е в режим на СИО, без да вземе предвид доказателствата относно придобиването му по наследство от ищеца и изплащане на дяловете на другите наследници с извънбрачни средства. Така, след като не може да се разпредели ползването му между съпрузите, въззивникът счита, че като се вземат предвид заложените в закона критерии, трайната практика на съдилищата и ППВС 12/71г., ползването на семейното жилище следва да се предостави само на него. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в посочените части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което признае, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи и предостави ползването на семейното жилище само на него. Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба е  направено доказателствено искане за поставяне на въпрос по реда на чл. 176 от ГПК на насрещната страна.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че изложените оплаквания са неоснователни, като се аргументира по всяко от тях. Заявява, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и законосъобразно, в частта, касаеща вината за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брачните отношения. По въпроса за ползването на семейното жилище въззиваемата заявява, че в тази част решението е неправилно, но по различни от изложените във въззивната жалба на ищеца причини. Заявява, че е подала насрещна въззивна жалба, касаеща решението на първоинстанционния съд в тази му част, като счита, че ползването на жилището следва да й се предостави изцяло, заедно с пълнолетния син на страните. Моли акта на СлРС да се потвърди по отношение на вината. Няма доказателствени искания и искане за разноски.

В законовия срок е подадена  и насрещна въззивна жалба от насрещната ищца. В нея  тя твърди, че решението на първоинстанционния съд в частта, с която е предоставено на двамата бивши съпрузи ползването на семейното жилище, е  незаконосъобразно. Твърди, че правилно съдът е приел, че жилището е СИО, но необосновано е счел, че е възможно, с оглед създадените отношения, то да бъде ползвано от двамата. Заявява, че от събраните доказателства се е установило, че липсва търпимост, позволяваща общо ползване, апартаментът не може да бъде разделен за реално ползване от двамата, ищецът има и друг жилищен имот и вина за разстройството на брака има само той, поради което ползването на семейното жилище следва да бъде предоставено само на нея. Поради това иска отмяна на решението на РС в тази част, като въззивният съд постанови ново решение по същество, с което й възложи ползването на семейното жилище. Прави искане по чл. 178 от ГПК за поставяне въпрос на другата страна. Не е претендирала разноски.

Няма постъпил отговор на насрещната въззивна жалба.

По отношение на доказателствените искания, отправени до въззивния съд от всяка страна, СлОС се е произнесъл с мотивирано определение, държано в откритото с.з., с което ги е оставил без уважение, поради липсата на условията на чл. 266 от ГПК. Преценил е, че нито се касае за нововъзникнали или новоузнати факти, респективно – новосъздадени или новооткрити доказателствени средства, нито за процесуално нарушение на  съда, попречило на своевременното им посочване и представяне. Настъпил е ефектът на ранна преклузия, тъй като всяка от страните е можела да извърши това процесуално действие в първоинстанционното призводство.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Оспорва насрещната въззивна жалба и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. втората въззивница, редовно призована, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа отговора на  въззивната жалба и своята насрещна жалба, като моли съда да потвърди решението в обжалваната част относно вината и го отмени относно ползването на семейното жилище, което да предостави на нея. Претендира разноски.

След докладване на жалбите и отговора, страните не са направили възражения.

Този съдебен състав намира въззивната и насрещната въззивна жалба за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 262 от ГПК, подадени в законовия срок от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната и насрещната въззивна жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателствени средства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Решението е атакувано с въззивна жалба от ищеца в частите относно вината и предоставяне ползването на семейното жилище.

От ответницата и ищца по насрещния иск, то е обжалаво с насрещна въззивна жалба само в частта, касаеща предоставяне ползването на семейното жилище.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВИНАТА за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, за която първоинстанционният съд е приел, че е изцяло на съпруга-ищец, настоящата инстанция счита, че въззивната жалба на последния е неоснователна.

Бракът между съпрузите представлява динамична и сложна система от функционално обвързани отношения, които намират израз в цялостното поведение, отделни постъпки и различни действия, които не могат и не следва да се разглеждат изолирано едно от друго.

Най-общо, за да се определят едни брачни отношения като “добри”, следва да се изхожда от обективния резултат при субективното проявление на отношението на всеки съпруг – когато всеки от двамата “одобрява” поведението на другия и го намира за съответстващо на собствената му представа за семейна хармония.

В този смисъл точно обратното положение представлява така установилото се в правната ни система понятие “дълбоко и непоправимо разстройство на брака”, което е и единственото основание за прекратяване на брака с развод по искане на единия съпруг.

Констатацията за наличието му се извършва също на базата на обективно осъществени факти, които, обаче, съдът преценява чрез субективното им въздействие върху всеки от съпрузите, което пък съответно води до правното заключение относно възлагането на  вината за настъпването му.

Вината в брачния процес е понятие, чието съдържание се различава значително от приетото в правната доктрина значение на термина „вина”. Без да има твърда дефиниция, то тангира повече с устойчивите житейски, социални и морално-етични възгледи, наложили се трайно в обществените отношения. За ориентир служи идеята, че бракът е средството за постигане на общоцелен краен резултат – семейство, за чието нормално съществуване носят еднаква отговорност двамата партньори. По тези причини, за да се избегне елемента на субективизъм в процеса, константната съдебна практика е да се извършва преценка само на фактическото поведение, обективирано в конкретни действия на всеки от съпрузите. Значението на тези действия пък, се отчита само от гледна точка на взаимоотношенията съпруг-съпруга, /а при наличие на непълнолетно дете – и връзките на всеки родител с него/, въплъщаващи същността на условното качество „семейственост” у всеки съпруг.

В този смисъл РС, въз основа на фактите, които е установил извън всякакво съмнение, е извел заключение, което този състав споделя.

Задълженията на съда се свеждат до това, да изолира конкретни постъпки и да ги съпостави,  с отношението, първо - на всеки от съпрузите, и после – на обществото, към съдържанието на брака, а след като констатира разминаване, да прецени по въздействието, което са оказали, дали това води, и в каква степен, до разстройство на брачните отношения, както и кой е носителят на брачната вина.

В настоящия случай отделните действия и цялостното поведение на съпруга-въззивник, показват неговата постепенна и трайна дивергенция от семейството. За продължителен период от време, предхождащ подаването на исковата молба, той е поставял своите желания и потребности на първо място.

Създавал и поддържал е извънбрачни връзки, дезинтересирал се е от дома, отчуждил се е от съпругата си, напуснал е  семейното жилище за 2 години – всичко това е причинило, както от субективна, така и от обективна гледна точка, дестабилизация и разстройство на брака, представлява брачни нарушения в гореописания смисъл. Те са довели до силно обтягане на отношенията, непоносимост и невъзможност за общуване.

От своя страна последната не е проявила реципрочно поведение, тя е запазила изрядно брачно поведение. Не е пренебрегвала задълженията си към дома, не е предизвиквала конфликти, не е проявявала агресия и по никакъв начин не е поставяла съществуването на семейството в опасност. Това, от своя страна, показва липса на брачна вина.

Неубедителни и неподкрепени с надеждни доказателства са твърденията на въззивника-ищец, че брачна вина има и ответницата, и тя се изразява в пасивност към решаване на семейните въпроси, и че не е проявила необходимия подход, насочен към съобразяване и зачитане на брачния си партньор. Всички прояви на индивидуалния характер и личност на съпрузите са специфични за всеки отделен случай и те не могат да се приведат под общ знаменател. Това, което съдът обсъжда и преценява, е само дали и доколко те нарушават хармонията в семейството и влияят негативно на отношенията вътре в него. Тоест – едно и също поведение в някои случаи може да доведе до разстройство на брачните отношения, а в други – не – според характера, възпитанието, мирогледа на лицата, тяхната толерантност и въобще - нагласата и вижданията им за същността на брака.

В този смисъл, от една страна – няма посочени точно определени действия на ответницата, които да съставляват брачно провинение и да са довели до непоправимото разстройство на брака – такива твърдения в исковата молба ищецът въобще не е въвеждал. За първи път се позовава на посочените по-горе основания, едва с въззивната жалба. От друга страна – от гласните доказателства не може и да се направи извод за конкретно поведение или постъпки на ответницата, изразяващи незачитане и несъобразяване  с ищеца, което той да е приел, че влияе негативно на брака им.

Така, в обобщение – настъпилото непоправимо разстройство на брака не може да се свърже с отделни действия на ответницата, но е доказана причинната му връзка с конкретно поведение на ищеца. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че само той има вина за ДНРБ и в тази част обжалваното решение следва да се потвърди.

По отношение на другата част на съдебния акт, обжалвана и от двете страни – ОТНОСНО ПРЕДОСТАВЯНЕ ПОЛЗВАНЕТО НА СЕМЕЙНОТО жилище на двамата бивши съпрузи, въззивният съд счита, че в тази част решението е неправилно и следва да бъде отменено.

Семейно жилище е това, което съпрузите са обитавали към момента на образуване на брачното производство и в случая това представлява апартамент в гр. С., ул. „Б. М.”, бл. *, вх. *, ап. *, със застроена площ 61, 80 кв.м., състоящо се от две стаи, кухня и сервизно помещение.

Тъй като няма установено по надлежен ред изключително право на собственост на ищеца върху семейното жилище, с оглед събраните доказателства и въз основа на законоустановената презумпция, съдът приема, че негова лична собственост е 1/4 ид.ч. от жилището, а другите 3/4 ид.ч. представляват съпружеска имуществена общност.

То е било възложено в дял на ищеца по силата на съдебна делба, извършена след сключването на брака между страните и ищецът е бил осъденда заплати за уравнение на дяловете на другите двама съделители паричната им равностойност на техните квоти от правото на собственост. Действително, представени са разписки за пощенски записи, с които са изпратени седем суми, общо на стойност 7860 лв., с подател майката на ищеца /единия от съделителите/ и получател Н. Б. /другия съделител/, които са без дата и без посочено основание за плащането. В отговора на насрещния иск относно ползването на семейното жилище, първоначалният ищец – ответник по този иск, е заявил, че не е изплащал изобщо сумата за уравнение на дела на майка си, а сумата за уравнение на дела на чичо му, е изплатена от майка му. В това производство тези факти не могат да бъдат установявани, включително въпроса за намерението на майката на ищеца – дали се състои в желание да надари семейството на сина си, или само него, или изобщо не се касае за дарение, а евентуално – за заем. Поради това  и не може да се определя вид на собствеността върху имота, различен от законовата презумпция, действала към релевантния момент, прогласяваща, че за 3/4 ид.ч. тя има характер на съпружеска имуществена общност. Лична собственост на ищеца, поради наследяване, е останалата 1/4 ид.ч. от жилището.

Не са събрани доказателства, че някоя от страните притежава друг жилищен имот. Със свидетелски показания е установено наличие на жилище, в което живее майката на ответницата, като неоспорен от последната е фактът, че след смъртта на баща й, тя е наследила част от него. Доказателства относно притежаване от страна на  ищеца на право на собственост върху част от наследствен жилищен имот, не са събрани в първоинстанционното производство, както и във въззивното - предвид несвоевременно направеното, поради което – и преклудирано, доказателствено искане на ответницата в тази насока.

Липсват данни за влошено здравословно състояние на някой от двамата бивши съпрузи.

Така, при липса на ненавършили пълнолетие деца от брака, и при равностойно здравословно състояние, при разрешаване на въпроса на кого от двамата да предостави ползването на семейното жилище, съдът следва да съобрази вината, жилищната нужда и вещния статут на имота.

Общо ползване на семейното жилище в случая не следва да се установява – доказано е несъмнено, че с оглед размера на апартамента, броя на помещенията /изключващ обособяването им в отделни жилища без преустройства/ и нетърпимостта в отношенията между страните, такова ползване е невъзможно.

Поради това, на общо основание, тъй като от брака няма ненавършили пълнолетие деца, независимо от факта, че виновен за разстройството на брака е ищецът, доколкото се установява, че ответницата може да задоволи адекватно жилищната си нужда, а 1/4 ид.ч. от семейното жилище представлява лична собственост на ищеца, въззивният съд счита, че ползването му следва да се предостави на последния. Имуществените отношения между страните по повод останалите 3/4 ид.ч. следва да се разрешат на друга плоскост и в отделно производство.

Предвид изложеното, формираният от първоинстанционния съд извод за търпимост в отношенията между бившите съпрузи е неправилен и разпределението на ползването на семейното жилище е извършено в противоречие на материалния закон. Поради това въззивната жалба на първоначалния ищец се явява основателна, а тази на насрещната ищца – неоснователна. В тази част решението следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което ползването на семейното жилище, описано по-горе, бъде предоставено на ищеца.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивното производство следва да се възложи на въззивницата по насрещната въззивна жалба, която следва да понесе своите и заплати половината от тези на първия въззивник в размер на 162, 50 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 307/26.04.2013г. по гр.д. № 81/12г. на СлРС в ЧАСТТА, с която е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в гр. С., ул. „Б.М.” *-*-* на двамата бивши съпрузи, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ПРЕДОСТАВЯ ползването на семейното жилище, находящо се в гр. С., ул. „Б.М.” *-*-* на П.Д.Б. ЕГН **********

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 307/26.04.2013г. по гр.д. № 81/12г. на СлРС в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака е настъпило по вина на съпруга П.Д.Б..

 

ОСЪЖДА  Д.Я.Б. да заплати на П.Д.Б. направените разноски по делото в размер на 162, 25 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: