Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 25.09.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и пети септември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                              мл. с. КРАСИМИРА КОНДОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 403  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 109/30.05.2013г. по гр.д. № 162/13г. на НзРС, с което  е признато за установено между „Си Ай Инженеринг” ЕООД, гр. Нова Загора и З.Д.З., че вземането на последния срещу дружеството за сумите - общо 796, 31 лв. за периода м.01.12.- м.09.12г. без м.02, представляваща неизплатени трудови възнаграждения, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 04.02.13г. до окончателното изплащане и сумата общо 67, 09 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка главница до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на  03.02.2013г., съществува, като исковете са отхвърлени като неоснователни до пълния размер от 2856 лв. на главницата и от 150 лв. на мораторната лихва, и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

Решението е обжалвано само в отхвърлителните си части от ищеца в първоинстанционното производство, който заявява, че в тях то е постановено в нарушение на материалния закон, при недостиг на доказателства и е необосновано. Твърди, че РС изобщо не е обсъдил доводите и възраженията му и не е аргументирал решението си, пренебрегнал е писмените му възражения срещу отговора на ответника, във връзка с липсата на удостоверяване на плащането на начислените по ведомост суми и обстоятелството, че представените отделни листи не са платежна ведомост и не доказват плащане. Съдът не е обсъдил и доводите му във връзка с липсата на дати, , липсата на отбелязване, че сумите са получени, преди подписите на съответните лица, както и че ответникът не е доказал, че е внесъл дължимите осигуровки. Въззивникът твърди още, че съдът не е взел предвид и възраженията му, че ответникът не му е платил отпуск за м.м. 07. и 08. 2012г., и противопоставянето му на разпит на свидетели за установяване на факти, за които не е допустимо събиране на гласни доказателства. Също така въззивникът заявява, че първоинстанционният съд е оставил без изясняване въпроса дали ответникът е платил осигурителните му вноски или не, и  е приел, че следва да приспадне сумите, записани в оспорените от ищеца 4 листа, които не са от ведомости, като суми за изплатени заплати. Не се е мотивирал защо приема, че ищецът е ползвал неплатен отпуск, както и е счел, че начисленият му платен годишен отпуск му е действително заплатен, без да има доказателства за това. Твърди и, че назначената експертиза не е отговорила на поставените в исковата молба въпроси, районният съд е постановил необосновано решение в частта, с която отхвърля исковете, поради което моли въззивния съд да го отмени в нея и уважи исковете му изцяло. прави искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза за установяване размера на дължимите му възнаграждения, обезщетения и лихви.

Не е претендирал разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, излага подробни съображения, с които оборва последователно всички наведени оплаквания. Моли въззивния съд да потвърди като правилна обжалваната част от решението и й присъди разноските за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или  пълномощие.

След докладване на жалбата не са направени нови процесуални искания. С мотивирано определение, държано в о.с.з., въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника за събиране на допълнителни писмени доказателствени средства във въззивната фаза на производството, поради настъпилият ефект на ранната преклузия, както и поради доказването на фактите, за които се иска събирането им, с други годни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на НзРС и въвежда съдебното решение на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Решаващият съд е обсъдил всички направени от ищеца възражения и изложени доводи в заявлението, подадено преди първото по делото съдебно заседание.

Иска се установяване дължимостта на суми, представляващи неизплатено трудово възнаграждение и лихвите върху тях, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ответникът е противопоставил като отбранителен аргумент извършени частични авансови плащания за спорния период, което е доказал с писмени и гласни доказателствени средства. Представените списъци не са ведомости, но разпоредбата на чл. 270 ал. 3 от КТ допуска заплащането на трудовото възнаграждение на работника да стане и срещу разписка, като законът е допуснал тази форма като валидна такава за доказване на изпълнението на паричното му задължение. Доколкото представените списъци носят подписа на ищеца и съдържат признание на неизгоден за него факт, те имат характер на разписка по смисъла на КТ.

Ищецът е оспорил само достоверността на датите и че липсва в съдържанието посочване, че изписаните числа представляват парични суми. Доколкото това са писмени частни свидетелстващи документи, удостоверяващи неизгодни за издателя факти, те се ползват с материална доказателствена сила, като те могат да бъдат признати за неистински – неверни – ако с други, допустими и годни, предвидени в ГПК доказателствени средства се докаже, че удостовереният факт не отговаря на действителното фактическо положение.

В случая, страната, носеща тежестта на доказване, не е сторила това. Обратното – ответникът е ангажирал и гласни доказателствени средства, които са допустими както на общо основание – поради размер на сумите под законовото ограничение, така и съгласно изричната разпоредба на чл. 181 ал. 2 от ГПК. Чрез свидетелските показания безсъмнено е установено, както достоверността на посочените в разписките дати, така и че са заплащани именно парични суми на посочените в тях лица. Автентичността на документа – тоест подписите, положени срещу името на ищеца, не са оспорвани от него и няма причина съдът да се усъмни в авторството му. Така, след като не е била надлежно разколебана доказателствената сила на представените разписки, тези документи са противопоставими на ищеца и въззивният състав намира, че те доказват настъпването на твърдените от ответника правопогасителни факти на плащане. От своя страна контравъзражението на ищеца, че, макар да признава получаване на суми, те касаят друг период, не намира приемливо потвърждение чрез никое от събраните доказателства.

Неоснователно е и възраженито, направено с въззивната жалба, че съдът не е изяснил въпроса дали ответникът е платил или не осигурителните му вноски, тъй като сумите, предмет на исковото призводство следва да са идентични по размер и основание със заявените  в заповедното производство.

Експертното заключение, което е кредитирано при липса на възражения на някоя от страните, установява точния размер на задълженията, периода, частичните плащания и неизпълнената част, заедно с обезщетението за забава.

Така искът се явява основателен за сумата общо 796, 31 лв. за периода м.01.12.- м.09.12г. без м.02 и за сумата 67, 09 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка главница до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК на  03.02.2013г. Дължи се и такава лихва от този момент до окончателното изплащане. За разликата над тези суми, до пълните им размери – 2856 лв. на главната и 150 лв. на акцесорната претенция, същите са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени .

След като правните изводи на двете инстанции по отношение на обжалваната част от решението съвпадат, въззивната жалба е изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Първоинстанционното решение следва да се потвърди в атакуваната част. В този смисъл разноските за производството пред РС са правилно разпределени.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е доказала направени разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 109/30.05.2013г. по гр.д. № 162/13г. на НзРС.

 

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ с оглед цена на иска под 5 000 лв.

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

        

ЧЛЕНОВЕ: