Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 16.10.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шестнадесети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                    МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 432  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1262/11.06.2013г. по гр.д. № 2029/12г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София против И.Д.М.: иск по чл. 274 от КЗ за заплащане въз основа на договор за застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите” на сумата 344, 40 лв., представляваща заплатено от застрахователя-ищец застрахователно обезщетение за щети, нанесени на автобус марка „Мерцедес Бенц 0405”, рег. № А 9657 КК, при ПТП, причинено от ответника на 27.05.2009г. при управлението на лек автомобил с несъобразена с интензивността на движение скорост, иска по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху тази сума в размер на законовата лихва от 27.04.12г. до окончателното изплащане и иск по чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 274 отКЗ за заплащане на сумата 86, 34 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение за периода 25.11.09г. – 27.04.12г. и е отхвърлено искането за присъждане на разноски.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно, незаконосъобразно и противоречи на събраните доказателства. Заявява, че неправилно съдът е приел, че застрахователят няма право на регресна претенция, тъй като напускането на местопроизшествието от ответника и съответно неподлагането му на проверка за алкохол, не попадат сред предпоставките за това. Въззивникът счита, че след като ответникът по своя воля е напуснал мястото на ПТП и не е изчакал органите на КАТ, за което му е съставен АУНС и издадено НП, с това си поведение той оправдава, а не опровергава презумпцията за виновност. Делинквентът не е направил възражения, че не се е отклонил от произшествието, този факт е доказан и именно това е препятствало извършването на проверка за алкохол, по който начин би могла да се изключи вината му за настъпването на произшествието. Липсват основателни причини за напускането на мястото. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете, претендира разноски за настоящата инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з.,  за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по реда на преупълномощаването, който оспорва жалбата като неоснователна, заявява, че атакуваното решение е правилно и моли то да бъде потвърдено.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Неоснователни са доводите за немотивираност на акта и за неправилно установяване и тълкуване на фактите.

Районният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото допустими и относими доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила. Формирал е обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Предявени са осъдителен регресен иск по чл. 274 ал. 1 т. 1 от КЗ и акцесорна претенция по чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът е ангажирал безспорни доказателства за възникване на валидно застрахователно правоотношение между него, като застраховател, и ответника, като застрахован, с предмет застраховка “Гражданска отговорност” за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действаща към момента на осъществяването на деликта.

За произшествието на 27.05.2009г. е съставен протокол от надлежен орган на ОД на МВР, ответникът е присъствал при изготвянето му и го е подписал. Няма данни да му е правена или той да е отказвал да му баде направена проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог.

Установено е по безспорен начин и, че превозното средство, претърпяло вреди от произшествието е било застраховано със застраховка „Каско”, която е била надлежно изплатена на бенефициента, а застрахователят по нея е поискал от застрахователя на причинителя на вредата по застраховката „Гражданска отговорност” възстановяване на сумата и това е сторено с платежно нареждане от 25.11.2009г, с което, в крайна сметка, ищецът по делото е встъпил в правата на собственика на увреденото превозно средство.

При това положение застрахователят по задължителната застраховка разполага с правнопризната възможност да получи от застрахования така платеното застрахователно обезщетене, но само при наличието на някоя от изчерпателно и лимитативно изброените предпоставки на чл. 274 ал. 1 от КЗ.

В случая няма аналогия между формираната фактическа обстановка и правната норма – казусът не се вмества в никоя от предвидените от закона хипотези, при които се активира регресната отговорност на застрахования ответник.

Несъстоятелно е възражението на въззивника, че в отговора на исковата молба ответникът признава иска за основателен. Основателността на иска се преценява от съда на базата на всички събрани доказателства и съобразно материалноправните разпоредби, регулиращи спора, а признание на конкретен факт от страна на ответника няма.

Въззивният съд счита също, че твърдяното от въззивника-ищец напускане на произшествието от страна на ответника не може да се приравни на отказ да бъде подложен на проверка за алкохол и други вещества.

На първо място такова напускане не е изобщо доказано. Посоченият от въззивника АУНС не е представен от него, като носещ доказателствената тежест относно заявените положителни факти, а поради ненадлежно направено процесуално доказателствено искане, касаещо трето, неучастващо в производството лице, решаващият съд правилно е отказал да го уважи. Така съдът не може да приеме, че е осъществен твърденият факт. Освен това, видно от протокола за ПТП, ответникът е бил на мястото на произшествието към момента на съставянето му и го е подписал. Този протокол представлява официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, или да се опровергае авторството на някой от подписите. Никоя от страните не е оспорила, че протоколът носи подписа на ответника, като участник в ПТП.

На второ място, при наличните данни, не може да се направи произволен извод, че ответникът е отказал или съзнателно се е отклонил от проверка за алкохол или друго вещество. Що се отнася до въпроса за презумираната вина на делинквента – той няма касателство с настоящия спор, тъй като сам по себе си не рефлектира върху отношенията между застрахователя и застрахования по задължителната застраховка „ГО”, а има значение само спрямо пострадалия и неговия застраховател.

Поради всичко това е недискутируемо, че няма никакво съвпадение между процесния случай и тази хипотеза на правната норма, поради което той не попада в  обсега й на регулация.

Ето защо липсват условия за ангажиране на гражданската договорна отговорност на ответника за заплащане на сумата, изплатена от неговия застраховател по застраховка „ГО” на застрахователя по застраховка „Каско” на увреденото лице. Главният и обусловеният от него акцесорен иск за лихви, се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени,  въззиваемият не е направил разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1262/11.06.2013г. по гр.д. № 2029/12г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: