Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  259

гр. С., 23.10.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                     МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 452  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 485/20.06.2013г. по гр.д. № 5290/12г. на СлРС, с което са осъдени Я.З.П. и Б.Д.П. да заплатят на Р.Х.Ч. сумата 2 100 лв., представляваща обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС за лишаването на ищцата от ползването на нейната 1/2 ид.ч. от съсобствения недвижим имот в гр. С., кв. „Д.” *-*-*, за периода от писменото поискване на 13.11.2009г. до 09.11.2011г. и са присъдени заноски по делото на ищцата в размер на 696 лв.

Въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, обжалват решението, като твърдят, че то е неправилно, необосновано и доказателствено неподкрепено. Заявяват, че от фактическа страна неправилно РС е приел, че на 13.11.09г. им е била връчена чрез нотариус нотариална покана, тъй като в действителност тя е била ненадлежно връчена. Освен това твърдят, че не е установен в кой момент самите ответници са получили достъп до имота, след като те са го закупили от трето лице, по делото е установено, че те не са живели никога в имота, а ищцата нито го е посещавала, нито е правила опитда получи достъп до него. Причината за това била, че тя по това време е била в република Гърция. Също така въззивниците считат, че от събраните доказателства не може да се направи извод, че те са ползвали процесния имот, че самите те са разполагали с ключове за достъп,  и че им е отправена надлежна покана. Твърдят, че ищцата не е била лишавана от възможност за ползване, още повече, че в самата представена от нея нотариална покана тя не прави искане за осигуряване на правото й да ползва имота, а единствено иска заплащане на обезщетение от 100 лв. месечно. Въззивниците заявяват, че те веднага са изпратили отговор на нотариалната покана, с който са я уведомили, че никога не са й създавали пречки да ползва имота съобразно правата си, поканват я да го посещава и ползва според желанието си, както и да заплаща припадащата й се част от разходите по него. Твърдят и, че причината ищцата да не иска да ползва имота, а само да получава обезщетение е, че тя фактически пребивава в чужбина и не би могла да го ползва, независимо от поведението на ответниците. С оглед изложеното въззивниците молят атакуваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него бъде постановено ново, с което исковете против тях бъдат изцяло отхвърлени, като им се присъдят разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени  искания за събиране на нови доказателствени средства във въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор. С него оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон, поради което моли да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Развива подробни съображения, като оборва изложените във въззивната жалба оплаквания, счита, че са налице предпроставките за възникване на задължението по чл. 31 ал. 2 от ЗС, с които обосновава основателността на претенцията. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат жалбата и молят съда да я уважи.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа изложените съображения в отговора и иска обжалваната част на решението да бъде потвърдена.

След докладване на жалбата и отговора, не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

 Въззивният състав не споделя правните изводи на РС, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

За да се уважи претенция по чл. 31 ал. 2 от ЗС, е необходимо вещта или имотът да е съсобствен, да се ползва само от някои от съсобствениците, лишавайки от такава възможност останалите, и последните писмено да са поискали обезщетение за това. При наличието в кумулативна даденост на всички изброени елементи от фактическия състав на правната норма, от деня на писмената покана, на съсобственика, неползващ вещта, се дължи обезщетение за ползата, от която е лишен. Единствената възможност на ползващия общата вещ съсобственик, да се освободи от задължението да заплати обезщетение, е да предостави на другия/ите съсобственици възможността да ползват съразмерно на правата си общата вещ.

В настоящия случай е установено безспорно, че през исковия период апартаментът е бил съсобствен между двете страни при квоти от по 1/2 ид.ч. за ищцата и за двамата ответници общо.

Не са еднозначно и несъмнено доказани, обаче, останалите предпоставки – ответниците да са ползвали лично /или чрез другиго за себе си/ имота изцяло, като едновременно с това са лишили от възможност за ползване ищцата.

От еднопосочните и незаинтересовани свидетелски показания на всички разпитани в о.с.з. на 16.04.13г., се установява, че процесният апартамент не е бил ползван от никого през исковия период, жилището не е било окончателно завършено, било е в ремонт и почти без мебелировка. Ответниците не са живели в него и не са го ползвали лично или чрез другиго. От своя страна ищцата също не го е ползвала, но липсват всякакви доказателства да е правила опити за това, които да са били препятствани по някакъв начин от ответниците.

Обратното – последните са изразили воля да й предоставят възможност за ползване на имота, която е обективирана в отговор на нотариалната й покана, връчена на 16.11.09г. Въззивният съд не споделя виждането, че отговорът не е получен, поради което не следва да се взема предвид. Той е изпратен на постоянния адрес на ищцата /който тя е посочила и по делото/ като препоръчана кореспондентска пратка на 11.12.2009г., съдържанието на която е точно описано върху известието за доставяне. Непотърсването й от адресата е равнозначно на отказ за получаване, при което пратката следва да се счете за връчена. С отговора си ответниците изрично и недвусмислено са уверили ищцата-съсобственица, че не желаят да й пречат да ползва съсобствения имот и я канят да го посещава според желанието и времето си.

Както се посочи вече, няма събрани доказателства ищцата действително да е потърсила през исковия период достъп до апартамента и такъв да й е бил отказан. Фактът на предаването на ключ от него чрез съдебния изпълнител през м. 11.2011г. не се конфронтира с извода, че ищцата не е била лишавана от възможността да ползва съобразно квотата си съсобствения имот. Предаването на ключа представлява това физическо действие, което обективира принудителното изпълнение, провеждано от СИ, докато обратната покана от страна на ответниците има доброволен характер, цели доброволно разрешаване на спорните отношения по начин, който двете страни могат да уговорят без намесата на правно-принудителен механизъм и имплицитно съдържа в себе си всички евентуални възможности за това, включително и снабдяване с ключ. В този смисъл от ищцата е зависело да предприеме активни действия за осъществяване на правото си на ползване, каквито не се установи тя да е извършила, поради което не може да се приеме, че с поведението си ответниците са я лишили от ползването. Неподкрепени с доказателства са твърденията й /които не са конкретизирани и по време/, че е искала от ответницата ключ от имота, а доколкото самите ответници не са живели в апартамента и не са го ползвали реално, ищцата, като съсобственик, е могла свободно да упражни правото си, като влезе в жилището и постави своя ключалка. Тя е избрала да проведе принудително изпълнение по въвод във владение, без фактически да се е възползвала от предложението на другите съсобственици да осъществи с тяхното съгласие и съдействие правата си във връзка с ползването.

 От всичко изложено до тук въззивният съд намира, че от една страна активното поведение на ответниците и от друга – бездействието на ищцата, са блокирали възможността на последната да търси обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС, тъй като поканата за реално упражняване на правото й на собственост е оказала елиминиращ ефект върху правото й да иска обезщетение.

Поради това претенцията за заплащане на обезщетение за ползите, от които ищцата е лишена за целия исков период, е неоснователна и следва да се отхвърли изцяло.

Като не е съобразил тези обстоятелства, районният съд е стигнал до неправилни правни изводи и е постановил незаконосъобразно решение.

Разминаването на правните изводи на двете инстанции налагат отмяната на атакуваното решение, включително по отношение на присъдените разноски,  като вместо него СлОС следва  да постанови решение, с което отхвърли предявените при условията на пасивно субективно съединяване искове изцяло.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззиваемата, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззивниците разноските за двете инстанция – 300 лв. за първата инстанция и само на първата въззивница – 342 лв. за втората инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 485/20.06.2013г. по гр.д. № 5290/12г. на СлРС като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на пасивно субективно съединяване от Р.Х.Ч., ЕГН ********** ***, против Я.З.П. ЕГН ********** и Б.Д.П. ЕГН **********,***, искове по чл. 31 ал. 2 от ЗС, за заплащане на обезщетение за лишаване от правото й на ползване на 1/2 ид.ч. от съсобствения недвижим имот – апартамент в гр. С., кв. „Д.” *-*-*, в размер общо на 2 100 лв. за периода от писменото поискване на 13.11.2009г. до 09.11.2011г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ОСЪЖДА Р.Х.Ч. да заплати на Я.З.П. и Б.Д.П. направените разноски по делото за първата инстанция в размер на 300 лв. и само на Я.З.П. направените разноски за въззивното производство в размер на 342 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на обжалваемия интерес под 5 000 лв.

                                       

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: