Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  260

 

гр. Сливен, 23.10.2013 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и трети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                     МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 454  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № *14/27.06.2013г. по гр.д. № 607/13г. на СлРС, с което е осъдена община Сливен да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. С. на основание чл. 213 ал. 1 от КЗ сумата 409, 06 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „каско на МПС”, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.02.13г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно и необосновано, противоречащо на материалния закон  Заявява, че съдът в разрез със събраните доказателства е приел, че искът е основателен, без да е налице целият фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД. Твърди, че не са събрани категорични доказателства относно това, че уврежданията са пряка и непосредствена последица от преминаването на застрахования автомобил през неравност на пътното платно, че ПТП е настъпило на посочената дата и  място. Твърди още, че първоинстанционният съд не е обсъдил доводите му и по повод разноските по делото. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и постанови ново, с което да отхвърли исковата молба, като неоснователна.

Не са претендирани разноски. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява са процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски..

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата и моли атакуваното решени да бъде потвърдено, претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Фактическите и правните констатации на решаващия съд не намират опора в събраните доказателствени средства и не кореспондират с материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Бонус Каско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ.

 Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу делинквента възниква по силата на посочената законова норма, обуславя се от деликтното правоотношение между последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

В настоящия случай е безспорно наличието на валидно застрахователно правоотношение, както и е доказано изплащането на застрахователно обезщетение от страна на ищеца на застрахованото лице  Д.И..

Вредата, за която е заплатена сумата, предмет на суброгационното вземане, обаче, не е надлежно доказана като произтичаща от твърдения от ищеца деликт.

В тежест на ищеца е да докаже категорично наличието на елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 49 от ЗЗД, но той не е сторил това с надлежни, годни и убедителни доказателствени средства. Фактът на настъпване на ПТП се установява единствено от писмените изявления до застрахователя на застрахования водач, с чието участие е осъществено произшествието, и със свидетелските му показания в с.з. Представеното удостоверение от 02.05.12г. от началника на сектор ПП”- Сливен касае също самото настъпване на ПТП на тази дата, но удостоверителното изявление не съдържа в себе си друга информация от значение за спора. Въпреки, че е посочено, че „ПТП е посетено на място”, не е представен протокол, съставен от надлежни органи. Този протокол би представлявал официален свидетелстващ документ, тъй като се издава от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност, при спазеване на предвидените от закона ред и форма. Поради това той би имал освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. До опровергаването й тя обвързва съда относно мястото и начина на настъпване на произшествието, причините, страничните обстоятелства и констатираните при първоначалния оглед вреди, но в случая такъв документ, дори да е бил съставен, не е представен. Първоинстанционният съд е направил произволно фактическите си констатации по тези въпроси единствено въз основа на твърденията, изхождащи от застрахованото лице и отправени към ищцовото застрахователно дружество, а в процеса ги е приел презумптивно за доказани, без да събере непосредствено доказателствени средства, чрез които да установи еднозначно и категорично механизма на настъпване на увреждането, причинната му връзка с конкретни противоправни действия или бездействия на ответника чрез лицата, на които е възложил изпълнението на съответната работа, както и в какво точно се изразяват вредите, произтичащи именно от неправомерното поведение на ответника, опосредено от изпълнителите му. Свидетелските показания на лицето, което е претърпяло произшествието и е бенефициент на застрахователното обезщетение, чието връщане се търси, са ненадеждни и, доколкото, както вече бе посочено, те не се подкрепят от други годни доказателства с равна или по-голяма доказателствена сила, позоваването единствено на тях от страна на РС е неприемливо.

Поради изложеното въззивната инстанция счита, че няма съвпадение между процесния случай и хипотезата на правната норма, поради което и липсват условия за ангажиране на гражданската договорна отговорност на ответника за връщане на сумата, изплатена от ищеца-застраховател по застраховка „Бонус Каско” на застрахованото лице. Главният и обусловеният от него акцесорен иск за лихви, се явяват неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивният съд счита, че въззивната жалба е основателна. Атакуваното решение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено ново, с което исковете бъдат отхвърлени като недоказани и неоснователни.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззиваемата страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззивника такива в размер на 225 лв. /ю.к. възнаграждение и д.т./

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № *14/27.06.2013г. по гр.д. № 607/13г. на СлРС , като НЕПРАВИЛНО и вместо него

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от ЗАД „ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУЪРЪНС ГРУП” СЪС СЕДАЛИЩЕ И АДРЕС НА УПРАВЛЕНИЕ НА ДЕЙНОСТТА ГР. С., пл. „П.” № * ЕИК 000694286, против ОБЩИНА СЛИВЕН, обективно кумулативно искове за заплащане на основание чл. 213 ал. 1 от КЗ на сумата 409, 06 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на МПС”, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 26.02.13г. до окончателното изплащане, като НЕДОКАЗАНИ и НЕОСНОВАТЕЛНИ.

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. С. да заплати на Община Сливен направените разноски за двете инстанции в размер на 225 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: