Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 30.10.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                      МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 462 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 954/28.06.2013г. по гр.д. № 142/12г. на СлРС, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен като неоснователен предявения на основание чл. 108 от ЗС от С.И.И. ***-13 против С.Т.Т. ***, ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, представляващ дворно място, образуващо ПИ  VІІІ-245 в кв. 16 по плана на С.Т., Сливенска област, с площ 1430 кв.м. и граници: изток – улица, запад – ПИ ХІV-243, север – ПИ VІІ-244 и юг – ПИ ІХ-245, ведно с построените в него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи и едно сервизно помещение, застроена върху 60 кв.м., масивна лятна кухня, застроена върху 40 кв.м. и две стопански сгради с обща кубатура 250 куб.м., представляващи търпим строеж по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ и по отношение на присъдените разноски.

 Решението е обжалвано в тази част от ищеца в първоинстанционното производство, който заявява, че в нея то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че РС неправилно е ценил събраните по делото доказателства и е достигнал до погрешни фактически констатации във връзка с твърдяното от ответника владение на спорния имот за 19 годишен период. Въззивникът заявява още, че фактическата власт е неправилно възприета от съда като признак на владение, а не като ползване на имота  заедно със собственика. Обосновава се със свидетелските показания, като твърди, че при правилния им анализ може да се заключи, че бащата в най-добрия случай е направил обещание за дарение, което е нищожно. Ответникът не е заявявал никога пред него, че владее имота за себе си.  Поради това счита, че в тази част решението на СлРС е неправилно и моли да бъде отменено в нея, вместо това въззивният съд да постанови ново, с което уважи ревандикационния му иск и му присъди разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени доказателствени или процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, няма доказателствени или други процесуални искания. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната част, която счита за правилна и законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция.

По реда на чл. 149 ал. 3 ат ГПК няма подадени писмени защити.

След докладване на жалбата, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно в атакуваната част, поради което тя следва да бъде отменена.

Въззивният състав не споделя фактическите и правни изводи, до които е достигнал решаващият съд, тъй като първите не намират подкрепа в доказателствения материал, а вторите противоречат на приложимите към настоящия спор материалноправни норми.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

За да отхвърли ревандикационния иск по отношение на ПИ № VІІІ-245 в кв. 16 по плана на С.Т., ведно с построените в него сгради, първоинстанционният съд е приел, че той е придобит по силата на давностно владение от ответника, което е продължило през 19 годишен период от 1993г., когато родителите му са му отстъпили владението, и последното не е било смущавано и прекъсвано.

Настоящият въззивен състав счита тези изводи за необосновани, тъй като не намират опора в събраните гласни доказателствени средства.

Ищецът поставя претенцията си за собственост върху имота и постройките в него на деривативното основание - договор за покупко-продажба, а ответникът се стреми да я отблъсне чрез противопоставяне на свое изключително право на собственост, елиминиращо това на ищеца, чийто произход свързва с оригинерния способ на придобивната давност.

Ищецът е внук /син на дъщерята/ на Т.С. Т., а ответникът е негов син. Т. Т. е праводателят на ищеца по договорите за покупко-продажба от 31.01.2011г. и заедно със съпругата си е живял в имота, предмет на въззивното производство, до м. 09.2010г., когато двамата се преместили в гр. Сливен при дъщеря си – майката на ищеца.  От 1993г. ответникът и съпругата му също са живели в този имот – в жилищна сграда от две стаи и коридор /по-късно е достроена още една стая/, като в лятната кухня живеели родителите му. Ответникът обработвал двора, имало засадено лозе, обори, в които гледал животни. Баща му е заявявал, че смята да даде този имот на сина си. След получаване на нотариалната покана от страна на ищеца през 2011г., ответникът и семейството му си изнесло багажа от спорния имот в друга, закупена от тях  къща в С.Т., и в апартамента си в гр. Сливен, но ответникът продължил да държи ключовете и от време на време посещавал имота.

За да се неутрализира правото на собственост на ищеца, възникнало по силата на транслативния вещен ефект на прехвърлителната сделка, ответникът следва да докаже безспорно и категорично, че праводателят на ищеца въобще не е бил негов собственик, или се е разпоредил с правото си в полза на ответника, или го е изгубил от него по правилата на недобросъвестното давностно владение.

Първата възможност не е въобще поставяна на разглеждане в процеса, тъй като безспорен между страните е бил фактът, че Т. Т. е бил собственик на описания имот поне към 1993г.

Така, за да се приеме, че е налице владение срещу собственика приживе, е необходимо или то да е предадено доброволно от него, или да му е недвусмислено и явно отнето.

Въззивният съд не счита, че акт на предаване е надлежно доказан от страната, имаща интерес да установи този положителен факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици.

Свидетелските показания в тази насока са напълно еднопосочни. Всички възпроизведени от свидетелите на двете страни изявления на Т. Т. - баща на ответника и дядо на ищеца,  във връзка с виждането му относно този имот, съдържат частицата „ще” – „ще даде двора на С.”, „дворът ще остане за С.”, „трябва да остане”, „половината двор и къщата и навесите ще са за сина му”. Чисто семантично всички тези фрази могат да се тълкуват единствено като намерение за извършване на разпореждане или за след смъртта му, или за извършване на някакво друго правно разпоредително действие приживе, но в един бъдещ, неопределен момент. В никакъв случай не могат да се възприемат като акт на предаване на владението, който, ако вече е извършен, би бил описан като „дадох двора на С.”, или като „давам…”, ако собственикът формира в момента и изразява само вербално волята си от конкретния момент за напред. Такива обстоятелства не са установени. Освен това, дори да се възприеме обратното, то едва от този момент нататък би могло да се постави в течение давностното владение на ответника, а такъв не е фиксиран точно във времето. Аргументите на ответника са косвени и се свеждат до това, че баща му, който до края на 2010г. е живял в същия имот, не е оспорвал ползването на постройките, двора и действията на сина си по поддръжката и управлението му. В никакъв случай това поведение не може да се възприеме като акт на предаване на владението, а само като предоставяне на обикновено ползване. Никой от свидетелите не е възприел и не възпроизвежда някакви изрични изявления на Т. Т., че вече не счита имота за свой.

Така, според въззивния съд, не е доказано намерение на собственика да предаде владението на ответника, като се лиши от него за самия себе си – такова не е обективирано в никакви конкретни, фактически действия, а реално извършени правни действия, които да доведат до такъв резултат, също няма.

Другата възможност за осъществяване на давностно владение, приживе на собственика, е или в негово отсъствие против него – каквато хипотеза в настоящия случай не може да се обсъжда, или пред него, но по начин недвусмислено блокиращ и изключващ неговото владение.

 По този въпрос правната норма въвежда императивни изисквания. В тежест на ответника е било да докаже двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

За да се приложи институтът на придобивната давност, е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Категоричната промяна в намерението следва да бъде доведена до знанието на собственика, за да могат и действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, обективиращи желание за своене. Изменението на основанието на неговото владение следва да се обективира в действия, които да отричат правото на собственика и те да са достигнали до неговото знание. Тоест – анимусът за своене в подобна хипотеза, налага активни, дори “агресивни” действия, поведение, което доминира, за да наложи ново фактическо положение, различно от правното, и в последствие, евентуално - да ги приведе в съответствие, като стабилизира фактическото положение и го превърне в правно.

Обикновеното ползване, управление и поддържане на имота, въобще - всяко едно въздействие върху него, за да материализират владение по смисъла на ЗС, е необходимо несъмнено да отрича правото на собственика, и да е достигнало до неговото знание. В противен случай е налице хипотезата на предоставяне от страна на собственика на правомощието “ползване”, като част от обема на неговото право.

Така не е доказано непререкаемо ответникът при съвместното обитаване на този имот, с поведението си да не е оставил съмнение у баща си, че владее срещу него. Не се установи той открито и еднозначно да е афиширал пред собственика намерение за своене против него до есента на 2010г. и да го е насочил срещу него. Съществуването му в интровертна форма не е достатъчно за да се приеме, че са налице изискуемите“явност” и “несъмненост”. Това представлява и пречка, ако се приеме, че такава промяна в анимуса е настъпила, да се установи точния момент, тъй като той би дал начало на 10 годишния срок, още повече в светлината на това, че собственикът и претендентът едновременно са ползвали имота. След като бащата на ответника се е разпоредил като собственик с имота си, като го е прехвърлил чрез договор на внука си през м. 01. 2011г., то към този момент, дори ответникът да е имал съзнанието, че е собственик на процесния имот, то явно такова убеждение е имал и прехвърлителят, а това не може да определи владението като “несмущавано”.

Ето защо към момента на предявяване на иска не са били налице условията за възникване на правото на собственост в патримониума на ответника, на основание на изтекла придобивна давност спрямо спорния имот, поради което възражението му в тази насока не следва да се уважава.

Той е направил и друго възражение при условията на евентуалност, с което отрича собственическите права на ищеца – че договорът за покупко-продажба е нищожен поради привидност. Твърди, че посочената в н.а. продажна цена не е изплатена, както е записано в него, налице е абсолютна симулация, тъй като не може да се приеме, че с привидната продажба се прикрива дарение, понеже за такова няма изрично упълномощаване от собственика на имота.

Представеното копие от разписка за получаване на продажната цена от страна на продавача на 31.01.11г. представлява писмен частен свидетелстващ документ, неносещ подписа на оспорилата го ответна страна. Такъв документ е инкорпориран и в нотариалния акт и удостоверителната сила на последния обхваща само авторството на изявлението и момента на извършването му пред нотариуса. Що се отнася до съдържанието, ищецът е ангажирал гласни доказателствени средства, посредством които обосновава вероятния произход на сумата, за която твърди, че е дал на продавача като продажна цена, моментът на действието установява по пътя на чл. 176 от ГПК.

При общата преценка на доказателствата в тази насока, въззивният съд счита, че не е отречено категорично настъпването на факта на плащане, но сам по себе си той няма значение относно твърдението за нищожност на сделката.

За да е налице симулация /независимо – абсолютна или относителна/ на една сделка, в случая – двустранна, е необходимо категорично и недвусмислено да се установи разминаване между действителните и афишираните отношения между страните, изразяващи се, най-общо, в разминаване между целения във вътрешните отношения и постигнатия, видим от всички останали, краен резултат, тоест – съзнателно се създава привидно правно състояние за пред трети лица, като външно се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение – вътрешната, съгласувана между участниците в симулативната сделка,  воля, е да не се породят правните последици, съответстващи на външното изявление.

Тъй като е възможно правните субекти да не желаят изобщо да се породят каквито и да било правни последици, а да целят, по една или друга причина, само да създадат такова впечатление у останалите субекти, такава сделка е абсолютно симулативна, като такава – нищожна от момента на сключването и изобщо не поражда правни последици.

В случая ответникът твърди, че се касае за симулативна сделка за покупко-продажба, която не прикрива друга, действителна, тоест привидността й се изразява в това, че действителното намерение на страните е да не сключат афиширания договор, тоест – не целят настъпването на правните му последици. Това означава, че нито продавачът, нито купувачът, са желаели настъпването на вещноправния ефект, тоест – не са искали правото на собственост да премине от първия към втория. Всички събрани по делото доказателства опровергават това предположение, включително физическите и правни действия на страните по договора, както преди, така и след сключването му. Следователно сделката не е предназначена да постави в заблуждение третите лица, а действителните отношения между страните да останат непроменени. В такъв случай евентуалното неплащане на продажната цена може да се третира единствено като неизпълнение на договорното задължение на купувача и да породи облигационни отношения по повод притезанието, но само между страните по договора. Претенции относно изпълнението на паричното задължение трети лица не могат да имат.

С оглед това, съдът счита, че сделката е валидна, породила е  правно действие и правото на собственост върху процесния имот се е транслирало в патримониума на ищеца. Ето защо в установителната му част искът по чл. 108 от ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен.

Основателно е и искането за осъждане на ответника за предаване на държането, тъй като от свидетелските показания е безспорно установено, че макар към момента той да не живее постоянно в имота, у него се намират ключовете, той го посещава спорадично и фактически не е преустановил изцяло ползването и държането.

След като крайните правни изводи на двете инстанции по отношение на обжалваната част от решението се разминават, въззивната жалба е основателна и следва да се уважи. Атакуваният акт следва да се отмени в тази част и вместо това искът бъде уважен.

Отговорността за разноски следва да се възложи на въззиваемия, който следва да понесе своите и заплати действително направените разноски на въззивника за тази инстанция в размер на 271, 19 лв., както и остатъка от разноските за първоинстанционното производство в размер на 221, 94 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                                     

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 954/28.06.2013г. по гр.д. № 142/12г. на СлРС, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен предявения на основание чл. 108 от ЗС от С.И.И. ***-13 против С.Т.Т. ***, ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, представляващ дворно място , образуващо ПИ  VІІІ-245 в кв. 16 по плана на С.Т., Сливенска област, с площ 1430 кв.м. и граници: изток – улица, запад – ПИ ХІV-243, север – ПИ VІІ-244 и юг – ПИ ІХ-245, ведно с построените в него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи и едно сервизно помещение, застроена върху 60 кв.м., масивна лятна кухня, застроена върху 40 кв.м. и две стопански сгради с обща кубатура 250 куб.м., представляващи търпим строеж по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ и по отношение на присъдените на С.Т.Т. разноски в размер на 180 лв., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че С.И.И. ***-13  е собственик на недвижим имот, представляващ дворно място , образуващо ПИ  VІІІ-245 в кв. 16 по плана на С.Т., Сливенска област, с площ 1430 кв.м. и граници: изток – улица, запад – ПИ ХІV-243, север – ПИ VІІ-244 и юг – ПИ ІХ-245, ведно с построените в него масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от три стаи и едно сервизно помещение, застроена върху 60 кв.м., масивна лятна кухня, застроена върху 40 кв.м. и две стопански сгради с обща кубатура 250 куб.м., представляващи търпим строеж по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ.

ОСЪЖДА С.Т.Т. *** да му предаде държането върху описания имот.

 

ОСЪЖДА С.Т.Т. да заплати на С.И.И. направените разноски по делото в размер на още 221, 94 лв. за първоинстанционното и на 271, 19 лв. за въззивното производство.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: