Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 06.11.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на шести ноември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                  М. БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 492 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 582/18.07.2013г. по гр.д. № 791/13г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че „Дияника” ЕООД, гр. Сливен дължи на „ С.И.Г.” ООД, гр. Сливен сумата общо 3 128, 40 лв., представляваща сбора на неплатените арендни вноски по договор за наем на земеделска зема, вписан под акт № 92, т. І, дв.вх.рег.№ 539 от 15.02.2012г. по описа на службата по вписванията – Сливен при Агенция по вписванията, договор за наем на земеделска земя от 18.02.2010г. и договор за аренда на земеделска земя вписан под акт № 117, т. І, дв.вх.рег.№ 453 от 02.02.2009г. по описа на службата по вписванията – Сливен при Агенция по вписванията, от 02.02.2009г., ведно със законовата лихва считано от 01.02.2013г. до окончателното изплащане и сумата 304, 50 лв., представляваща разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 294/13г. на СлРС, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът - ответник в първоинстанционното производство, твърди, че решението е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните и процесуални норми. Заявява, че липсва механизъм, по който да е формирана наемната вноска, в исковата молба не били установени точният произход, основание и конкретни размери на претендираните парични задължения. Също така твърди, че ищецът не е поканил длъжника да изпълни задължението си като му даде подходящ срок за това. Заявява, че съгласно разпоредбата на чл. 84 ал. 2 от ЗЗД падежът на едно задължение не съвпада с момента на изпадане в забава, а от представената нотариална покана било видно, че сумата е различна от търсената в настоящото производство. Поради изложеното оспорва изискуемостта на претендираните суми и моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и отхвърли изцяло иска. Няма направена претенция за разноски.

Във въззивната жалба не са заявени нови доказателствени искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е приел редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127 от ГПК и я е образувал в дело, като въззивната инстанция също не счита, че исковата молба страда от пороци – съдържанието й съответства на правната норма. Страната ясно е указала обстоятелствата, на които основава претенциите си, прецизирала ги е по основание и размер и е формулирала ясен и точен петитум. Решаващият съд е изолирал своевременно релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докаже. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

От материалноправна гледна точка първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилен и законосъобразен правен извод.

Не може да се споделят доводите на въззивника-ответник, че не е бил канен да изпълни задължението си в разумен срок – това няма отношение към дължимостта на уговорените вноски, освен това падежът на всяка от тях е ясно и точно посочен в трите договора – относително определен и определяем – 30 дена след приключване на съответната стопанска година. „Стопанска година” е легално утвърдено понятие, което се свързва с конкретни дати, поради което не може да се приеме, че е необходима изрична покана за плащане. Освен това фактът на евентуалната забава, настъпила преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК в случая е неотносим, тъй като не се претендира обезщетение за забава в размер на законовата лихва за период, предхождащ този момент.

Така, след като по безспорен и категоричен начин е установено наличието на облигационна връзка между страните, произтичаща от валидни договори, които ги обвързват с уговорените и приети от тях права и задължения, не се спори по изпълнението на задълженията от страна на ищеца-арендодател и липсва цялостно изпълнение на насрещното задължение на ответника, следва да се ангажира гражданската му договорна отговорност за реално изпълнение на забавените му парични задължения. Тяхното основание и размер са еднозначно доказани в хода на процеса. Ответникът не е противопоставил годни правопрекратяващи, правоизключващи или правопогасяващи възражения, които биха могли да го освободят от задълженията му. Той не е доказал нито извършено плащане, нито причини за забавата му за които той не отговаря. В негова тежест е да ангажира доказателствени средства относно наличието на такива положителни факти, от които да черпи изгодни за себе си правни последици, но той не е сторил това.

Така предявеният иск, който цели установяване на права в идентичен обем и основание като претендираните със заявлението по чл. 410 от ГПК, се явява изцяло основателен и доказан и следва да се уважи, както е предявен. Тъй като главните парични задължения не са изпълнени своевременно, ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която е претендирана от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.02.13г., както и разноските на заявителя по заповедното производство.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е претендирала направени и доказани разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 582/18.07.2013г. по гр.д. № 791/13г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5 000 лв.

 

                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: