Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 30.10.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

С.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тридесети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                    МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 502  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 690/01.07.2013г. по гр.д. № 4541/09г. на СлРС, с което е признато за установено между страните по иск по чл. 422 от ГПК, че сдружение с нестопанска цел „Войнишко К.”, гр. С., вилна зона, м. „К.” № *, дължи на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, гр. Пловдив, част от сумите, за които на дружеството е издадена заповед за изпълнение № 2569/01.09.2009г. по ч.гр.д. № 3917/09г. на СлРС, както следва – 5 280, 09 лв. главница, представляваща стойността на доставената от дружеството на ответника за обект на последния, с ИТН 2332806 и клиентски номер 1001350728 електрическа енергия за периода 01.02.2008г. – 22.04.2009г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 31.08.2009г. до окончателното изплащане и сумата 321, 19 лв., представляваща разноски в заповедното производство, като са отхвърлени като неоснователни иска за главницата за разликата над 5 280, 09 лв. до пълния претендиран размер от 10 865, 33 лв., иска за обезщетение за забава в размер на законовата лихва за целия претендиран размер от 1 136, 55 лв. и претенцията за разноски по заповедното производство над 321, 19 лв. до 730, 08 лв., и са присъдени съразмерно разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство, и с нея се атакува ЧАСТИЧНО решението, само в ОТХВЪРЛИТЕЛНИТЕ МУ ЧАСТИ, касаещи главницата, лихвите за забава, разноските по заповедното производство, както и разноските по делото. Въззивникът заявява, че че районният съд е приложил неправилно материалния закон, тъй като според приложимата към спора правна норма ответното дружество е потребител на енергия за стопански нужди и дължи стойността й по съответните цени. Освен това заявява, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил акцесорната претенция за лихви, поради недоказаност на размера, тъй като за изчисляването й не са необходими специални знания. Иска от окръжния съд да назначи счетоводна експертиза за изчисляване на обезщетението за забава на всяка фактура за периодите, описани в исковата молба. Поради изложеното моли да се отмени в обжалваните части решението на СлРС и вместо това въззивният съд постанови ново, с което уважи изцяло предявените установителни искове. Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Развива подробни съображения, с които оборва наведените от въззивника оплаквания, заявява, че в атакуваните си части актът на СлРС е обоснован и правилен, постановен в съответствие с материалноправните разпоредби. Освен това въззиваемият заявява, че е преклудирано искането за надначаване на съдебно счетоводна експертиза. Моли въззивния съд да потвърди обжалваните части на решението и му присъди разноските за тази инстанция. С отговора не са направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з.,  за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномошие, с писмено становище поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваемото сдружение, редовно призовано, се представлява от председателя и от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, иска потвърждаване на решението в обжалваните части и присъждане на разноските.

С мотивирано определение от о.с.з. съдът е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Поради това, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Отбранителният аргумент на въззивниото дружество по повод отхвърлената част от главния иск се състои в твърдението, че районният съд е приложил неправилно материалния закон, тъй като според приложимата към спора правна норма ответното сдружение е потребител на енергия за стопански нужди.

Процесният период е 01.02.2008г. – 22.04.2009г.

Действалата тогава нормативна уредба, на която се позовава и въззивника-ищец – т.т. 42 и 43 от пар. 1 на ДР на ЗЕ, дава дефиниции за целите на този закон на понятията „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” и „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди”.

След като фундаменталният въпрос, от разрешението на който зависи изходът на спора, е дали се дължи от ответното сдружение с нестопанска цел на ищцовото дружество стойността на доставена електрическа енергия през този период по цени за битови или по цени за стопански нужди, съдът следва да квалифицира качеството му на потребител, придържайки се към критериите, заложени в закона.

Ищецът счита, че щом ответното сдружение е юридическо лице, то то не може да бъде потребител за битови нужди. Аргументът си извлича от дефиницията на понятието в посочения по-горе пар. 1 т. 42 от ДР на ЗЕ – „Потребител на енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ, за домакинството си.”

Въззивният състав счита, обаче, че задача на ищеца е да докаже, че ответникът е бил потребител за стопански нужди, а не че не е бил потребител за битови нужди. Тоест – ответникът следва да се вписва в определението, характеризиращо този вид потребители, дадено в същия този пар. 1 на ДР на ЗЕ, действал към релевантния период – т. 43. Според нея „Потребител на енергия или природен газ за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ, за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет.”

В настоящия случай липсва пълна аналогия с хипотезата на правната норма. Последната дава като основен критерий предназначението на закупената електрическа енергия – за стопански нужди. Безспорно и категорично е доказано в хода на процеса, че единственото предназначение на енергията, доставена на ответното сдружение, е била да се снабдяват жилищните сгради на всеки един от членовете му, тоест – тя е използвана само за домакинствата им. Следователно, макар и без легално определение на”стопански нужди” в същия този параграф 1, поради пълното съвпадение с характеристиките на „битовите нужди”, обслужвани чрез получената енергия, е несъмнено, че щом тя се използва за такива, това дефинитивно изключва ползването й за стопански нужди. От своя страна липсата на това условие, заложено в конструкцията на т. 43 от пар. 1, дисквалифицира потребителят, некупуващ електрическа енергия за стопански нужди като „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди” по смисъла на ЗЕ. Само качеството му на юридическо лице не е достатъчно - семантичното и граматическо тълкуване на съставеното от законодателя изречение налага извода, че всичките изброени белези следва да съществуват едновременно, в кумулативна даденост.

Така, щом ответникът не може да се квалифицира еднозначно като потребител на енергия за стопански нужди, ищецът няма основание да му начислява стойността на доставената електрическа енергия по цени за такива.

Както се посочи вече, предназначението на получената ел.енергия е било да се снабдяват с такава домакинствата на членовете на сдружението, което пък е било регистрирано с единствената цел да се изгради  и експлоатира трафопост и мрежа с ниско напрежение до жилището на всеки негов член. Поради това потреблението на електрическата енергия през процесния период е било „за битови нужди”.

Нормата на т. 42 от пар. 1 на ДР на ЗЕ описва като „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” само физическо лице, което ищецът използва като аргумент в защита на тезата си. Това, обаче влиза в разрез както с правното, така и с фактическото положение – действително, ответникът е юридическо, а не физическо лице, обаче сдружението не ползва доставената електрическа енергия, докато цитираният текст изрично сочи като „потребителлицето, което „ползва” енергията. Тя се ползва без съмнение от физическите лица, а фактурите са издадени на клиента – юридическо лице.

Това абсурдно положение се дължи на редица празноти и вътрешни противоречия в правната норма, която не е синхронизирала понятията си, допуснала е дублиране в съдържанието на различни термини и не е систематизирала еднозначно хипотезите, които е призована да уреди. Поради това прилагането й следва да бъде съобразено с основните правни принципи и общия дух на закона, който не допуска непълнотите в него да бъдат за сметка на клиента, който се намира в неравностойна спрямо доставчика позиция, въпреки търсената равнопоставеност на страните в една облигационна връзка.

Поради изложеното настоящият въззивен състав също счита, че задължението на ответника за процесния период следва да се формира по цени за битов потребител, от него да се приспадне таксата за пренос през мрежата  ниско напрежение /по идентични с тези на решаващия съд съображения/, както и платената след подаване на заявлението сума.

Така установителният иск се явява доказан и основателен за сумата 5 280, 09 лв., за която следва да се уважи, а за разликата над него, до пълния претендиран от 10 865, 33 лв., като неоснователен – следва да се отхвърли.

По отношение на акцесорната претенция, касаеща обезщетението за забава в размер на законовата лихва, въззивният съд също счита, че той следва да бъде отхвърлен. В производството по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, ищецът-заявител по заповедното производство, е длъжен да предяви исковете в размера по заявлението. Доколкото претендираното от него парично вземане е в същия обем, съдът следва да се произнесе по основателността му, ако тя бъде доказана. Тъй като се касае за множество периодични вземания, които са с различен падеж и срок, но те не са били уточнени нито в заявлението по чл. 410 от ГПК, нито в исковата молба, съдът не може да прецени тяхната основателност общо, нито може да излезе извън рамките на сумите по заявлението, нито да ги редуцира съобразно частичното отхвърляне на иска за главните суми.

В този смисъл разноските по заповедното производство се дължат съразмерно на уважените части от исковете.

В обобщение - след като правните изводи на двете инстанции по отношение на обжалваната част от решението съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваната част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 1 800 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 690/01.07.2013г. по гр.д. № 4541/09г. на СлРС В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, гр. Пловдив да заплати на Сдружение с нестопанска цел „Войнишко К.”, гр. С., вилна зона, м. „К.” № *, направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1 800 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: