Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 30.10.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тридесети октомври през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                       МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 512 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 586/18.07.2013г. по гр.д. № 403/13г. на СлРС, с което е  осъден по регресен иск по чл. 288 ал. 12 от КЗ И.Д.К. да заплати на Гаранционен фонд - София, встъпил в правата на  увреденото лице, сума в размер на 1 170, 40 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 11.02.13г. до окончателното плащане, мораторна лихва върху главницата в размер на 172, 53 лв., като е отхвърлил този иск до пълния му претендиран размер, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът  – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението изцяло, но тъй като в отхвърлителната му част той няма правен интерес от обжалване, съдът е прекратил производството по отношение на нея и е оставил без разглеждане жалбата в тази част.

По отношение на уважителната част, въззивникът счита, че в нея атакуваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалните норми. Заявява, че съдът неправилно е възприел, че протоколът за ПТП е достатъчно основание за доказване на виновното и противоправно поведение на  ответника,  неправилно е  счел, че липсва опровергаване на доказателствената му сила, твърди, че протоколът е съставен от лице, което не е свидетел на произшествието и това прави доказателството негодно. Също така въззивникът твърди, че неправилно РС е приел и че презумпцията за вина не е опровергана, необосновано е счел наличието на такава, след като по делото нямало годни и категорични доказателства за вината. Непраилно е счел, че решението по приложеното НАХД няма обвързваща сила за гражданския съд и не е отчел факта, че застрахователят не е изпълнил задължението си по чл. 202 ал. 2 от КЗ. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло претенциите. Няма претенция за разноски.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната му част, която счита за правилна и законосъобразна. Няма процесуални или доказателствени искания. Не са претендирани разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба, в приетата за разглеждане част, за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и правилна, поради което в нея то следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Въз основа на събраните доказателства е несъмнено установено, че към датата на настъпване на произшествието, от което са произтекли вредите, за чието обезщетяване ищецът е заплатил на увреденото лице сумата 1 170, 40 лв., ответникът не е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност”. По силата на уговорка между страните по застрахователния договор, с неплащането на втората вноска и изтичането на предвидения 15 дневен срок след падежа, действието на застрахователния договор е прекратено, без да е необходимо писмено предупреждение от страна на застрахователя.

От своя страна ищецът, съгласно разпоредбата на чл. 288 ал. 1 т. 2 б. „а” от КЗ, е изплатил обезщетение на увредения и по силата на ал. 12 на същата норма, е встъпил в правата му срещу прекия причинител – ответника.

Що се отнася до деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, настоящият въззивен състав счита, че наличието му е непререкаемо доказано.

РС е събрал непосредствено доказателства, установяващи механизма на настъпване на ПТП, който обосновава виновното противоправно поведение на ответника. Установен е надлежно видът и размерът на вредата, както и причинната й връзка с неговите действия.

Несъстоятелни са аргументите на въззивника, касаещи протокола за ПТП и презумираната вина на ответника. Представеният протокол за ПТП представлява официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Ответникът не е оспорил протокола и не е разрушил тази сила. По никакъв начин не е опровергал обективираните в него факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.

Презумпцията за вина също не е оборена, доколкото констатираното поведение е противоправно /противоречи на императивни правни норми – чл. 25 и чл. 26 от ЗДП / и не може да се приеме, че действията на прекия причинител са в резултат на причини, за които не отговаря. Тежестта на доказване в случая е възложена на него, но той нито е посочил, нито е доказал наличието на такива.

Оплакването на въззивника, касаещо решението по НАХД, е неотносимо към спора. Следва да се отбележи само, че това решение не се ползва със сила на пресъдено нещо в настоящия спор. Наличието или липсата на застраховка „гражданска отговорност” не е била предмет на изследване от наказателния съд, а и констатациите му по този въпрос не биха могли да  обвържат настоящия съд с оглед принципа за непосредственост. Също така в решението по НАХД съдът не е изложил и аргументи по въпросите във връзка с противоправността и вината, които, евентуално биха могли да бъдат взети предвид по настоящото дело, а решаващият гражданския спор съд преценява деянието според критериите на общата хипотеза на деликта, закрепена в чл. 45 от ЗЗД, като е длъжен непосредствено сам да събере относими и годни доказателствени средства, които да обсъди в тяхната цялост, съгласно правилата на ГПК.

Ето защо са налице предпоставките, визирани от правната норма, които активират правото на ищеца на регрес – фондът е заплатил застрахователното обезщетение на собственика на увредения автомобил, с което е встъпил в правата му, липсват основания за освобождаване на делинквента от отговорност, поради което следва да се ангажира гражданската отговорност на ответника за връщане на сумата, изплатена на увреденото лице от ищеца в размер на 1 170, 40 лв., заедно с обезщетение за забава върху нея в размер на законовата лихва, от завеждането на исковата молба на 11.02.13г. до окончателното изплащане, както и на мораторна лихва до тази дата в размер на 172, 53 лв. Над този размер акцесорният иск за лихви е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Районният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото допустими и относими доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила. Формирал е обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, а тъй като въззиваемата страна не е доказала и претендирала разноски за въззивното производство, такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 586/18.07.2013г. по гр.д. № 403/13г. на СлРС, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед цената на иска под 5 000 лв.

 

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: